Бъднибъднибъдни вечер. Бъдни вечер. Бъдни вечер. Вечерта преди Коледа. Коледа. Коледа. Това е празник. Християнски празник. Всички обичат този празник. Това е най-незнамсикакъв християнски празник. А може и да не е . Но всички изглупяват, изглупяват. Стават ли по-добри или просто умират, умират, умират всичките им мозъчни клетки напук. Ха-ха-ха. Какви ретарди. Всички са ретарди. Аз защо в момента правя така. Недей да бъдеш лоша, недей да отменяш нито един полет, пусни времето да бъде. Нека бъде зима. Моля те, не умирай. не умирай, не издъхвай в ръцете ми. позволи ми да те гледам как дишаш. Поне още миг, поне още мъничко, мъничко. Дишай в лицето ми, поеми си дълбоко въздух, издишай. Бъди с мен, не си отивай. Моля те, ще те държа завинаги. Просто не отлитай. остани спокойна, остани себе си, дръж се, дръж се близо до мен. Моля те, не пропадай. Стой, стой точно тук. Стой до мен. Стой завинаги. Да. Не падай, дори ако само се държиш на една мъненка тънка нишчица, просто стой. стой близо. Близо до мен, до себе си, до всички нас. Недей да губиш себе си. Ритъм. Ритъм в кръвта ми, пулсира сам по себе си, моят живот той е навсякъде някъде вътре в мен поддържа ме жива, дава ми сила да продължа и ме клати назад-напред напред-назад всеки ден всяка секунда всяка минута, ставам агресивна, стой стой не губи ритъма, дръж се, дръж се, бъди добра, бъди мила, спри да бъдеш зла, спри веднага, спри спри спри. Недей да избухваш, остани спокойна, никога не издавай, че си побесняла, че си готова да избухнеш да изригнеш като Попокатепетел и като всякакви други вулкани. просто стой и се дръж здраво за себе си за въздуха за облаците за снега за целия си живот се дръж здраво и никога не умирай, защото трябва да си силна трябва да си човек, трябва да си добре. бъди добре. бъди добре. не умирай не бъди тъжна не бъди агресивна дръж се, Яна, не губи себе си. Бъди мила, мила и добра. цял живот. Усмивки, дори и лицемерни, просто не повишавай тон, никога, никога, никога повече. Дръж се естествено, бъди човек. Човек бъди, не се ядосвай. Не се ядосвай, дори на най-язвителното дръж си зъбите, дръж си юмруците, дръж си гнева, дръж всяка една частичка от гнева си дълбоко в недрата на агресивната ти душа. Ще успея, ще успея да задържа всичко, всичко в големия бидон с кисело зеле, всичките изпарения, всяка една миризма, дори няма да може да бъде подушено, че съм ядосана, аз ще стана порцеланова кукла и завинаги ще бъда спокойна. Спокойна като труп, спокойна като паяк, като патица, като див лебед, като всяко едно животно което е спокойно и без да е мъртво. Да, да, да аз ще успея. И никога няма да се ядосам. Никога повече. Няма да покажа, няма да покажа, че се ядосвам. Дръж си кокалчетата на пръстите много здраво, много здраво, никога не ги изпускай, защото отпуснеш ли ги, оставиш ли ги незавързани, ще се сипе болка и жал, и много мъка, ама ужасно много. още само толкова малко време остава до края на целия ми живот. толкова малко време, защото то минава толкова ужасно бързо и изведнъж всичко ще се разпилее, ако времето тръгне напред и никога не спре, аз ще го изпусна и няма да имам ужасно никакво време да се променя, да бъда кротка, да бъда мирна, да бъда добра. как ще успея да бъда порцелан, ако никога не съумея да хвана времето за опашката и да го опитомя. Моля те, опитай се, опитай се, не изпадай, умири се и дръж главата си с двете си силни ръце.

Никога преди
и празни улици,
защото е страшно
и когато няма
никакви мебели
ние изтръпваме,
защото това
означава
нашата смърт
и птиците
изтръпват
през пролетта,
защото...
Дръпка...
червена шапка
ние сме на парти.
Пепелник
И дядовата
ръкавичка
мелодия и
ритъм из
въздуха
Ася!

Защото Ася значи живот.

Много потискани чувства и за прекалено дълго. Сега ще бълвам като поток през ранна пролет, като тенджера с мляко на котлона, като повръщащо бебе. Изобщо. Изобщо. Много различни и много като цяло. Отвратително много. С ръце не мога да ги обгърна, не мога да ги загърна в нищо, по никакъв начин не мога да закопчая торбата. В никакъв случай. Извират отвсякъде, дупчат я, бълват, убиват ме. Задушавам се, ще умра, ще умра. Дръж се, Яна. Тук. Точно тук стой някъде по средата на слънчевия си сплит. Захапи си четирите пръста и стискай, докато не усетиш кебапчетата в устата си. После няма да имаш завършена длан, но няма да си преливаща от емоции и безмълвна. И ще викамвикамвикам, колкото глас имам, заради болката и отчаянието, понеже няма да имам едната си ръка. Но спокойно, всичко се оправя с няколко шева. Ами костта? За нея не знам. Толкова много бучене в ушичките, ушичките, избълва, боли ме, кръжи около мен, забива ми се в главата, в косата, в кожата на главата. В цялото ми същество се забиват мъненки игли и изпиват жизнената ми енергия, с която би трябвало да се поддържам млада и красива. Ще умра, ще увяхна. Дръж се, не умирай, ще бъдеш жива още 135 години. Не умирай, защото имам нужда от теб да завърша този живот, да напиша всичко, което трябва. Не бива да умираш, не се предавай, всичко ще бъде наред някой ден, никога няма да загинеш. Не и недостойно. Защото смъртта, дори достойната, пак е смърт, но може да се направи по-честна, ако е умишлена. Или по-скоро не. Но имам нужда да излея всичко това върху цветята, през терасата, в мивката, в тоалетната, където желаеш, но го излей по-бързо, защото започва да мирише. Да мирише, извиват се пари от него, защото е минус много градуса навън, а тази помия мирише. Мирише, става гадна. Махни я оттук! Веднага. Защото не ми харесва, защото ме трови и никога не бих могла да я преглътна. Зелена е, кафява е, грозна е, махни я ! Махни я, остави я да се изтече, да изтече между пръстите ти, в канала, навсякъде, само не в теб, защото ще те удуши и ще те убие завинаги и тогава не бих могла да бъда Яна, защото това е единственото, от което имам нужда днес. Дай ми малко Яна, дай ми една усмивка, дай ми мъничко мъничко, поне за мъничко да бъда Яна днес. Дай ми щастието, дай ми хубавата плътна мантия, дай ми да се смея, дай ми живот, дай ми ден, дай ми излизане, дай ми всичко, което му трябва на човек. Или иначе. Иначе какво? Иначе ще се обгърна в мъгли и никой не би могъл да зърне дори крайчеца на окото ми, защото ще придърпвам краищата на мъглите около себе си плътно и все по-плътно и няма да покажа света на себе си. И себе си на света. Защото не се заслужаваме. И ще се задуша в своя пашкул. Ето затова трябва да си взема малко Яна. Хапчица, глътчица, дръпка, каквото и да е, дай ми малко Яна. Не се притеснявай, и твоят ден ще дойде и ще се възродиш от тези пепелища като един истински феникс и ще бъдеш свободна, свободна като зимния вятър, свободна като конете в резерватите, свободна като всичко, което е свободно. Спокойно, всичко с времето си. И ти ще бъдеш човек. Някой ден. Може би. Винаги можем да се надяваме. Да се надяваме, че няма да паднеш по пътя, няма да загинеш, няма да се предадеш или откажеш. Плащай каквото трябва, плачи, каквото има нужда да бъде изплакано, пиши, каквото трябва да остане, но не се отказвай. Бъди човек, радвай се на човещината си и човекоствувай. Или каквото там правят човеците. Ти ще оцеелеш. Яна, бъди.

Физика.

Имам ли нужда от нещо повече?
Повече от това, което имам?
Имам ли достатъчно?
Достатъчно да бъда щастлива?
Щастлива ли съм всъщност?
Всъщност съществува ли щастието?
Щастието какво е то?
То дали е сладко?
Сладко ли е или солено?
Солено като сълзите?
Сълзите дали са щастието?
Щастието дали е тъга?

Няма да има заглавие, понеже защото не намирам Яна.

Умората. И нежеланието светът да навлезе в живота ни. Преодоляване на болката и тихо замиране в малката дупка на отчаянието ни. Смятам да се включа аз. Боли ме всичко. Боли ме вратът от снощния концерт, болят ме краката от 50-те клек-подскока, болят ме клепачите от недоспиване, боли ме вътрешността от недоволство. Но спокойно.. очакват ме 2-3 часа блажено рисуване с много туш и удоволствие. Риби и корали-водорасли и музика, и щастие. Защото именно това носи картината. Просто красота и желание. Много от тях. Сега съм себе си, завъртяна в собственото си "аз" и малко удушена от многото нарцисизъм. Бананът изглежда малко кафяв, желае да бъде изяден, а може и да не желае да бъде изяден, но аз желая да го изям. И остават само още мизерните десетина минути, докато ми бъде позволено да го изям, защото горкият.. стои тъжен и малко почернява, а аз не желая това да му се случи и трябва бързо да го хапна. Оплетох се в себе си, защото съм точно аз, а не някой друг и дори не съм в трето лице, а съм АЗ. Стига си говорила за себе си. Бялата светлина, дъждът навън, изкуственото съществуване между четири стени. Душата на листа, цветовете преливащи се и излизащи по панталона. Тегавина във врата, желание за почивка, никаква милост. Не и при нас. Мога да сътворя цял свят, ако си пожелая. Но ми трябва цитат, който може би трябва да е на английски, а на мен много не ми се мисли на друг език, освен на родния, майчин, обичен блаблабла. Обичам си езика, но той се оплита и не мога да кажа нито дума повече за самия него. Колко много натрупана умора. Събуждаме се уморени и тръгваме по дългия си път. Всяка сутрин. Едно и също. Накрая всичко се разбърква и не можем да намерим себе си, защото дните са еднакви и не знаем кога какво точно сме правили. А ако забравяхме всеки десет секунди какво сме правили миналите десет секунди, както и по-миналите такива, то тогава бихме живели толкова хубаво. Но ако ми се налагаше шест пъти в минутата да откривам отново и отново колко уморена, скапана и разкашкана като бананова кашичка съм, е, тогава може би би ми било малко гадничко. Всичко е наред иначе. И всичко ще бъде занапред. И ще се оправи и ще бъде зелено и розово. Метафорично. Може и жълто да е. Колко време трае? Имам въпрос и голяма къдрава коса. Моята е мазна, защото просто не успях да ги отворя. Фарове. Нощем из дъжда. Криворазбраното ми мнение и умората, легнала на плещите ми, пушеща лула и излежаваща се кротко. Но тежко. И после.. обидените хора, които никога не ни разбират и винаги има зъби и лиги, и лоши очи. Но спокойно. Някой ден наистина ще бъде много добре. И този ден не е много далече. Някъде.. вдругиден може би. Едно учене, една прахосмукачка и една молба. Пари няма, дъжд има, както и много умора. Нека поспим малко. Поне два часа, поне още малкомалкомалкомалкомалко. Моля те.

Просто трябва да напиша нещо по този случай. Провалът. Изобщо. Неудовлетворението. Всъщност не. Просто почти няма интерес. Обливащата светлина на музиката. Бавно разтапяне в леген с мехурчета. Сладострастни миризми се разнасят с пукването на всяко балонче. Както и много спомени, може би малко вина, но като цяло изобщо поглед напред. Силната музика в ушите, заглъхва, НЕЕ! Отново. Грешка. Чудесност. Някои неща никога няма да бъдат споделени и рядко ще се говори в първо лице. Защото иначе става прекалено много и съзнанието, нарцисизмът, самовлюбеността, егоизмът и всичко останало около идеята "мен" преизпълва помещението. Дори и навън. А като липсва, всичко се губи и изтича изпомежду пръстите, и даже дори почти не се усеща кой е героят и кои са останалите. Защото кафето е свършило, но се усеща някъде из системата, донасящо благодат и красота. Енергия и щастие. Много малки зъбчати колела, които се въртят без грешка, може би още малко и ще превъртят и ще изпушат и ще спрат да работят от претоварване. За пръв път от много време отново може да бъде отбелязана проявата на много разум и за по-дълго от обикновено. Наредената програма, почти удовлетворяваща, но ще видим. За всичко си има време и място и някой ден може би ще се постигне мир.

Неспособността да се справяме сами със себе си. В ръцете на съзнанието си стои същността ни като непознат инструмент. Не умеем да боравим със себе си, неконтролируеми сме. Не дочитаме докрай указанията. Случват се и такива простотии.

***

Зебри и матадори. Животни с телепатични способности и изкормени бикове. Малко тъжничка гледка. Животът е такъв обаче. Няма да се измъкнем. Дори и с длето. Дори с кирка. Дори с лопата. Дори с динамит. Изобщо никога няма да излезем оттук. Малко ни е гадно май-май.

***

Непонятност. Елементарност? Изобщо, хич. Евентуално обаче не. Няма как да разберем. Казах ти, че е непонятно. Хайде стига. Обръщай се и тегли своето рало. В своята бразда. Правѝ добро. Дали?

***

Момент на нежелание и мързел, преди да бъде разтурено от другата. А всъщност е една. Ще остане в тайна. Зорки очи, след спомена-непукизъм. Така се отпечатват моменти. И после ги има като снимки в албум в ума ни. Да.

***

Потъпканото самочувствие. Винаги. Физически болки. За предпочитане. Предпочитаеми. Или каквото и да е. Най-красивото синьо. Тегавина в клепачите. Много смърт. Споко, бате.

Вчера бяха три дни.

***

Спомени, пропити с наслада. Липса на всякакво съжаление. Трепет из цялото тяло. Кеф на прах, майна. Красота и щастие. Блаженство. Ветрец, прохлада и чудесност. Нереална наслада от живота. Любов към съществуванието като дейност. Наболи косъмчета и долетели пръски от зеления фонтан.

***

По много брутални начини откриваме най-сериозните истини за самите себе си. Оставаме същите, но със знанието.

***

Мисълта за отминалото, скръбта по него. Скръб? Чуваме бурята, но дъжд... няма.

***

Човекът, който трудно липсва. Въпреки всичко да. Колебанието и неизпълнението на определения избор. Големи решения и съмнение в ефективността им. Красотата никога не е симетрична.

***

"...очаква те дълъг път, в края на който ще се видиш човек." Пропуснатата есенция. Напразно съжаление за непоправими във времето неща. Буболечка в стаята. Осезаемата липса. Желанието. Очакването. (:

***

Многообразието в живота. Неизползването на всичкия наличен потенциал. Бързият ход на времето. Ужасът от края. Нежеланието. Лудостта. Отказът.

***

На летището винаги мирише на кафе. Вечно чакащи хора, обилно напоени с кофеин, които винаги ще сноват нервно напред-назад. Очакващи погледи, трепет при всяко отваряне на автоматична врата.

***

Обменът на информация и последвалото задоволство. Насладата. Уютът. Чудесността. Халюцинации? Нереален свят? Размиване на действителността? И аз не знам. С ужасен пищящ звук се разнася паниката през ушите и се среща някъде вътре-веднъж в главата, веднъж в гърдите-и от сблъсъка се разнася уплаха на снопове. Отвътре. Навън. И оставя глухота след себе си и пълна готовност, слухтене. Изострени рефлекси и способност дънките веднага да бъдат изхлузени, ластикът премахнат, косата разрошена и бързо под тънкия червен чаршаф. О, да, и лампата. Трябва да се внимава само с черепа и шкафа отзад. Инак всичко е наред.

***

Вкусът на кафе, мирисът на кафе, резултатът от кафето. Кафе навсякъде. Свят от кафе. И от мастило. Живеем в един свят, напоен с кафе и мастило. И лека, непостоянна, пулсираща болка в слепоочието. Замръзваме за миг в жалката си параноя. Дори болката се отдръпва за момент, сплашена от страха, но се мести уверено в другото слепоочие. Шум! Страх! Крийте всичко! Завърналото се умение мисълта да се задържа по-дълго. Достатъчно дълго, за да е по-дълго.

Когато слънцето се върне, може би ще бъдем по-благи. Светът си е свят, но е малко по-друг. И всичко е на фалшива светлина и изкривено. По-различно малко. Някак по-други. Но уж всичко е наред. И този взима жертви.

***

Това е някак обичайно. С една излишна гривна и тук-там, това-онова. Всичко е наред иначе. Бесни хипопотами и сухи усти. Цял народ олигофрени. Ако бива отдавано внимание, нищо не би останало от нашата същност. Извън матрицата. Господ да ни пази. И моят тролей ще дойде, няма страшно.

***

Оттатък, на хижата. Между борчетата. На чисто.

***

Няма рисковани неща. Моля?

***

Колко набързо и колко откъслечно. Отражения. Огледала. Искрено и лично. Размисли и страсти. И онова на Вучков. Скоро свършва и този цикъл. Или пък не. Животът продължава.

***

Никъде фира.

***

Желаната липса на компания настъпи. Познати в далечината и откъслечни крясъци.

***

Сънува желаното. Сънува огледало. Мъненко и кръгло, полезно. Стенно. С къдравка рамка. Синя. Ех, мечти.

***

Имитатор нещастен.

***

Животът е лишен от смисъл. Празни улици, монотонен шум и толкова много мечти.

***

Часовникът не би в шест часа.

***

Цикъл. Липса на липса. Задоволство. Благодат. Догодина, доамина.

***

Семейни кавги, комедия и кеф.

***

Признанието пред себе си. Леко и удобно. Черно куче и много, много спомени и още толкова много, много мечти.

***

Кратка дрямка в следобедния пек. Огромни оранжеви коктейли. Меланхолия, мъненко апатия и стари пръски от бяла боя. Нека да те видя. Позволи ми. За пореден път.

***

Липсва. Много пъти. И всеки път осъзнаването поражда мисли, чувства и спомени. Липсва.

Тежко сбогуване поради липсата на такова. Едната страна страда. Колко тъжно. А ти какъв компот обичаш? Сеш'се. Не, няма нужда да се занимаваш. Остави на човека-слънце и Джони, неговата мебелировка.

***

Загуба. Фалшива или не, болката бива измислена, за да съществува. Всичко мирише и зловонни изпарения се разнасят из въздуха, който дишаме. Ръбата болка в гърлото, въздух има едвам и остра злина в слепоочието. Тъга?

***

Предпоследната спирка на двеста и четири. Криво място. И чудесната улица. Пак извинения. И болезнени изказвания. Липса на всякакъв такт и признаци на патологичен (?) садизъм. Понякога няма значение. КОНТРА! Винаги има значение. Дори когато е съвсем мъничко и облагата е само лична и неразбрана.

***

Съществувание в един крив свят. Всички се отбягват взаимно и Доброта няма. Но тя и без това е толкова клиширана, дотегнала и скучна. Ужас направо. Ужасно загадъчна оранжевикава светлина. Никакви светулки не виреят тук. Само бъдещи любови и болезнено празни шепи. Радост няма.

***

Когато не пляскаме с ръце, правим оригами. Защото на практика само тогава ръцете ни са свободни. График имат дори и крайниците ни. Всички поотделно. Плюс-минус, плюс-минус, плюс-минус. Подигравки и прииждащи сълзи. Тука съм, суха съм. Продължаваме неспирното си пътешествие с неизвестен край.

***

Бучка захар.

***

"Заболя ме главата от слушане на глупави мисли." Загубена кауза.

***

Продължаваме без промяна, загубили надежда за щастие.

***

И още само малко. Но уви, не намаза. Такъв е животът.

Два пръста
и синята струйка дим
мечта полупогубена
която живее в килера
нощем мяучи живее
на хляб и сол
ше загине
дали
никога не е късно
може и да оживее
винаги ще има още
като гъби
ядивни или не
убиващи тайно
но пък вкусни
смъртта винаги идва

Светлина. Ужасно много светлина и цветове. Наздраве. Малко студ, но пък щастливо. Чудесия. И малко агресия. Една уравновесена личност. Нереално. Но той е тъжно празен-срам голям. С ръка отвъртам крана, усещам, че кризата ми става по-дълбока. Много, много тлъст. Тънката граница между инсайд джоука и шизофренията.

***

Шепот. Тайнствен, загадъчен и приятен. Като гъдел в ухото. Грбвфм. Мирише на вкусно. Аз имам рожден ден! Или пък не. Рано сутрин. Под дъжда. Гъбите растат като малки негърчета.

***

Бели чаршафи на жълти обръчи. Почти чудесно. На косъм съвсем. Сам пляскам с ръце.

***

Каква трудност представлява всичко това. Какъв ужас. Нереално. Като на сън. Мираж. Ужас, съдбата ни зове, а неволята учи. Да. Така е. Ще стане, защото го правим. Велика мъдрост. Като картина на Ван Гог. (: Комарите хапят като ужасно. Точно. Зелена обувка и червена. Нищо особено.

***

Да. Особено характерно за Холандия. (typically Dutch)

***

Кафенце? Просто не повтори. А така желано бе. Такъв е животът. Сватбата. Първи стъпки... на терасата... с количката. Ура. Просто чудесия. И живели честито. Много по-нежно и добро. (:

***

Лук за добро утро. И конски лиги с чесън. Местни деликатеси. Чудесия нереална. През едното ухо влиза, а другото бие баса. Парна баня с вода на прах и много задушили се ДО СМЪРТ турци. (:

***

Едно загубено слънце. Натежало и паднало. Трагедия и смърт. Някак братски. Бум-бум. Тряс. Непубликувани стихове.

***

Мир.

***

Много тежка професия. Много храна изисква. И енергия. Но пък е чудесна. Не ѝ говори така!

***

Всичкият разум на едно място и по едно и също време. Просто чудесност.

***

Краят на едно ужасно дълго приключение се вижда в края на един ужасно дълъг тунел.

Толкова много неща. И толкова много неизказана тъга. Ужасно много жажда и неутолим глад. Един ужас. Едно желание. Толкоз.

***

И последните надежди угаснаха. Остава да се моля за пет минути свобода.

***

Кравите носят утеха. Както с чудесното си мляко, така и с големите си влажни очи и смешното мучене.

***

"Не може просто, не знаеш ли?" каза тя на наглото отражение в прозореца на влака и впи поглед в далечните поля, изпълнени с крави, дървета и комари.

***

Тежкото на душата. Липсата. Такава голяма част липсваше, че само благоприличието я спираше да изплаче всичкото си нещастие. И може би апатията да бъде истински човек. Такоз, каквото трява да е. Градско човече, неяздещо трактори и некопаещо с лопата, и незанимаващо се с ферми, лайна и крави. Но такава е.

***

Един прекалено дълъг и сух период. Игра на сенки. И отново липсата. Липсата на желаното-ей тъз липса. Най-жестоката и най-кривата. Отвратителска.
Експлодираща болка в главата.
БУМ! И балони в небето.
Стъкла по земята. Кръв по стената.
Разочаровани деца. Шоуто свърши.
Край. Ди енд. Финито. И толкоз.
Един труп и недоволни дечурлига. (:

***

Чувствам се като парче пармезан. А и не изглеждам по-добре.

***

Смърт. Смърт за изнежената ѝ особа. Липсата побеждава. Гърч. Гърч заради липсата.

***

"...И в спестеното пространство ти сереш, сереш, сереш, сереш...: Всичко липсва, всичко е чуждо и отдалечено. Желание. Желание нещо на се промени и да бъде красиво. Каишката да бъде махната, а белезите по врата от веригата да бъдат погледнати с жал, но все пак на свобода. Желание.

***

Живеем, за да се доказваме.

***

Чистото удовлетворение от постигнатото. Танц насред улицата, невидими розови цветчета падат от небето, валят риби. Красота. Колко много радост блика то всеки отвор.

Дали? И защо. Когато потъваме, потъваме заедно поне. Дано само не загинем ското. Една разбита, но мислеща душа. Усилено и упорито тъпче на едно място, но доникъде не стига. Точно така. А тъжното е, че почти нищо не се променя. Въздъхна за сетен път в онзи мрачен ден и не вдигна повеч поглед от земята.

***

"Това място те кара да се влюбиш в него." И когато се влюбиш, трудно го разлюбваш и боли, боли, когато те ръчка и гризе отвътре с причина. Защото вината е по-силна и от любовта.

***

Все пак слънцето винаги изгрява отново. И отново. Докато един ден гасне само за теб. Но има време.

***

Тежко е някак. И сиво. Непосилно. Апатично. Отчуждено. Почти безразлично, стига да не бе гневът. Гняв и безпомощност. Гърч сред нищото. Една красота дава надежда и я погасява едновременно. И неизбежно. Тежко е някак.

***

С хапването идва и щастието.

***

Ядът. И тегавостта. И съпричастността. И страданието като цяло и изобщо. Тъгата и мрачността. Тъжност. Всичко си отива безвъзвратно и завинаги. Губим смисъла. И не се и опитваме да го намерим.

***

Начинът, по който си мием ръцете. И неволните мъненки тикове. И всичко изобщо, което ни издава, че сме самите ние, а не някой друг. Прекалено малко. Никога нищо не е достатъчно и алчността на хората е безгранична.

***

Някак не е добре. Когато прямостта е прекалено остра, а чувствата не достигат целта си. Когато сълзите изглеждат безпричинни и сякаш няма смисъл да бъдат проливани. Когато гневът надделява над всяко кротко и смирено чувство и злобата се лее върху всички. Идилия просто.

***

Колко много бяс и безпомощност. Просто няма какво да се направи.

***

Спрялост. Вина. Почти. Тъга мъненко. Топлинка чудесна, дори и без най-желаното. Собственическо чувство. Желанието все още гори, прогаря и прави лошо. Но най-лошото отмина, тъй че си оставаме с желанието.

***

Тъжно е. Тъжно е някак и наистина. Защото нищо не се променя. И остава същото. Каквото не е чудесно да бъде. Стисна очи, преглътна горчивината, пък се обърна към стената и заспа. свила се на кълбо. Пренебрегвайки жестокия свят.

Друго място. Други хора. Друг живот. Близалки и фалш, критицизъм и лицемерие, пошлост и покой. Всичко. Заедно. Около нея. В нея. Навсякъде. Почувства неприятния ритъм в гърлото си. Екзорсисти. Линчуване. Геноцид. Абе смърт изобщо. На земята-зелена купчина плат. Шум. Шум. "Ужас," помисли си тя. "Умрях." Но не бе. Все още. Кривост. Тегавост. Анти-кеф.

***

Движение някъде отвън. Стрес. Бягащи хора. Виещи се пламъци. Уви, сън. Всички са живи и здрави.

***

Нов ден. Позната обстановка, познати чаршафи. Уют. Нейната стая. Но малко по-различно. Защото не е същото. Никога. Но се налага.

***

Те вероятно наистина обичат да пътуват с лодката. Мънкане и криви усмивки. Нетърпение и почти ентусиазъм. Много хладен ден. Необичайно почти. Но няма страшно. Вечното слънце все пак ще ни умори. Ангелски хор. Ала не. Никога. Не е било и няма да бъде. Защото пет.

***

Усмивки и сини очи. Смях. Радост почти. Блясък в сумрака на уморената ѝ мисъл. Отмора, глътка студено пиво в жежкото лято. Красота и щастие. Почти, почти. Само мъничко още и кривотата ще бъде добра.

***

Цел. Неосъществима. И още толкова. По още толкова. Пълен провал. Но никога. Защото опит не е имало.

***

Въздъхна и отгърна страницата. Вдигна очи към слънцето и почти се усмихна. Почти, де.

***

Красота. И в небето, и в пръстта. Даже дори и в хората. Нормални хора, внасящи спокойствие във всичко изобщо. Защото са познати и удобни.

***

Някаква светлина. Истинска такава. Мека и топла. Неугасваща. Огнена. Красива. Малко болезнена. Но си каза "Трай бабо за хубост," и се кротна. И такива работи се случват. Притвори очи и замърка.

***

Защото такъв е животът. Сеир и хляб. Метафорично. А иначе-полуфинали и джобове с горчица и кетчуп. Месо може би ще има. Ако не си вегетарианец, разбира се. Опашката е дълга, но в крайна сметка всички ще намажем.

***

Усеща се предполагаем край. "Все ще се случи нещо грешно," рече си с горчива усмивка и мъненко надежда в очите. Понякога и така се случва. Дните се нижат. Колкото по-бавно, толкова по-чудесно. Сладост се лее из въздухда. Загрижност, смях, усмивки. (:

Отвори очите си и видя. Видя за сетен път, но не желаеше да го приеме. Видя пак и отново колко скучен и тегав е светът всъщност. Със своите неизменни картини, силуети и случки. Скучни случки. Странни и интересни случки, омаловажени от безразличие. Апатия. Отвори очите си с апатия. Примигна с неудовлетворение от гледката, обърна се на другата страна и заспа отново.

***

Слънце. Слънце на тавана, слънце през прозореца, слънце зад щорите, слънце в небето. Ден. Неизмеримото желание да си стои вкъщи, далеч от света загуби, затова тя се приведе в нормален вид и излезе. Стъпките навън като първи стъпки на луната. Безсмисленото слизане и прекачване, оползотвореното време вместо чакане. Ден. Случки. Размити, криви случки. Музичка. Дъжд по прозорците. Сивота отвътре. Семпло.

***

Болка в ставите. Изкуственото оправдание при липса на реално. Мръсотия под криво изрязаните нокти. Буря отвън, прекършени клони, наводнения и мрак. Мрак. Тегав, черен, тежък мрак. Забулващ събитията. И сред него мелодия. Мелодия на безкрайни зелени поля и рунтави агнета. Овчари с кавали на сянка под фиданки. Мех с вода. Триглав змей. И красива царска дъщеря. Овчарчето става крал, пропива се и бие кралицата. Случват се и такива работи.

***

Устата ми говори, а умът ми мълчи. Понякога и обратното. Винаги има какво грешно да се случи. Леден вятър. Ами ако е зима? Къде ще се скатаем? Не бих бягала милята. Наистина, не, благодаря. Ще възразя просто.

***

Погледна в курника, изцъка жално, та хвана най-тлъстата кокошка, отряза ѝ главата и я сготви. Метафорично. Но пък похарчи доста пари за храна. Изяде всичко, тъй или иначе. И се заслуша. В шума, който го няма всъщност и се загледа в нищото. Остави се на вълнението. В крайна сметка то я доведе право вкъщи.

***

Между четирите стени на личното няма правила. Кривото е цяло и всичко е наред. Принципно. Самото престъпване на прага от някой друг гърчи повърхността на спокойствието. И се давим в недоволство.

-Ти си един много критичен човек-каза тя с усмивка и отпи от кафето си. Както и бе очаквала, той я погледна критично и попита:
-Тъй ли?
Реакцията ѝ бе жизнен смях.

***

Стъмва се. Постегна багажа си, плати кафетата и се отправи мъченически към спирката. Време за равносметка."Да си подредя главата," както обичаше да казва. Качи се уморено, отпусна се на една единична седалка по посока на движението и се гмурна в мислите си. Помисли за вдъхновението, което никне след сънища и раздори и за приятелите, които те изкушават, провалят важни събития, но все пак те карат да се усмихваш. Мисли, колкото можа, и после заспа. И засънува. Засънува ягодови полета завинаги. Сънува диаманти в небето. И моржове. И всичко. Когато се събуди, не знаеше дали е спала. "Какво да се прави, още сме тук," помисли си и с ръка опипа около себе си в търсене на одеяло.

***

Чашата с кафе. И още мисли. Мисли за необелени праскови, цъфнали череши и предстоящи спомени. Един живот спомени. Една цяла поредица. Хайде по-бързо само изстивай. Замина. Колко е часът? Няма значение, време за чай.

***

Трамваят. И цикълът на повтарящите се угризения. Обливащата топла вода, хладецът от капандурата. И изобщо. Трябваше. И за грешките. Онези, които не се поправят с гума. Или с каквото и да било. Изобщо грешките. Които не бива да бъдат допускани.

***

Пак. Не пак-отново. Отново. И пак. Един завършен пълен кръг. С всяко следващо монотонно изпълнение се криви и придобива елипсовидна форма. Един крив кръг. И Котаракът. Зяпа, мячи, ближе си лапите. Колко много малко случки.

***

Всичко ли води до класическа музика, пребоядисване на апартамента и смяна на лайфстайл-а? Дали? Отпусна се уморено. И наблюдаваше. Чайките и гълъбите. И бебетата сови. Докато бавно потъваме в забвение на чужда сметка.

***

Малките радости. Онези, които се случват. Когато има трепет, има план. Когато я карат да го обмисля. Да го предвкусва в устата си. С план. С идея. С блясък в очите. Така се гради социалистическо общество !!!

Така е, да. Провали го всичкото. И цялата ти увереност и мъжественост, и сила, и смелост потъват бавно, но славно. Няма ги. Късно. Просто изчезнаха. Остана само пустото, просто и празно поле. Пред очите. Зад очите. В главата. Бяло. Blank. Просто ей тъй. Няма. Няма. Нищо няма. Образи, образи. Ненененене. Изобщо. Няма ги. Не е така. Сънуваш, бълнуваш, мираж, илюзия, делириум. Просто не. Тук се промъкват вампирски сили, всичкото излиза положително и няма мърдане. Няма връщане. Изобщо просто слагаш тъмните очила, запасваш револверите и нека да ходим на лов. За каквото и да било. Мацки ш'сваляме. В краен случай. Ласото на рамо. На лов за елени. За елени, лосове, катерички и други едри морски бозайници. Може. Всичко може. Щом прасето е дебело. Ама. Кой знае. Всякакви хора се раждат по този свят. Постой малко, пък виж-може някой нов да долети. Те се въдят, няма страшно. Винаги изникват. Гъби, гъби. Представи си го като карта. Историческа линия. Линия на времето. Отбелязваме. По престой вкъщи. Вкъщито заема повече време. Да се настаниш, да опиташ от туй-онуй, да посготвиш някоя манджа, да изчистиш нещичко, да спечелиш друго. И да, изобщо.. животът вкъщи е много напрегнат и динамичен. Всеки прави нещо и от всичко можеш да опиташ. Винаги се случва нещо. Навсякъде. Една мащабна мрежа. И се сгърчваме. Всичките. Сърдечни удари. БУУУУУМ! БУУУУУМ! Според статистиките на всяко някво късо време умира по един човек. БУУУУМ! Мрат, мрат, мрат. Всичкитеее. А тъй. Така е трябвало да се случи, че даже дори и се случва. Рядко да се сбъднат нечии планове изобщо. Да, иначе, да. По-скоро не. Или в смисъл не знам. Изобщо. Може пък и да не е така. Абе като цяло по-добре не. Или ми се струва, че.. Абе, както и да е. Айде, ще се видим друг път.

Тъжно е. Тъжно е, когато откриваме най-злите истини. Тъжно е, когато оставаме сами. Тъжно е, когато оставаме в тъмното. Когато нямаме никого, когато започне да вали. Когато вали, а ние нямаме подслон. И утеха нямаме. И чуваме как дъждът се лее върху прозорците ни. Гръмотевици изтрещяват сякаш се затръшват врати. Хората остават сами и изобщо. Със свои пари, на своя глава. Всеки сам за себе си. Някак е грозно, когато си нямаме никого. Някак е така. Когато няма какво да изкажем, защото не знаем дали ще бъдем приети. Или просто всъщност не ни се споделя със света. Който така или иначе не би пожелал да ни разбере. Когато ни се иска просто да загърбим всичкото, защото няма да има никакво значение дали ще се изповядаме или не. Няма да има никакво значение за никого дали ще се измъкнем от ситуацията, от която никой не се интересува. Просто е ужасно. Трябва да се продължи. Ала дали? Търсим сила. Но след като тъй или иначе нямаме опора, най-вероятно ще се облегнем на земята и в трескав кошмар ще дирим отговор и сила. Каквито няма. Никъде. Дори в кошмарите ни. Тъжно е. Тежко е. Не умеем да боравим със сложни ситуации. Предаваме се. И стоим. Смълчани. Ниско в тревата. Чакаме удобната възможност, красивия изгрев, момента, в който ще преодолеем себе си и ще крачим отново въпреки липсата на опора. Смелост, мойто дете. Това се иска. Хайде сега умири се, не шавай много и преглътни сълзите си.

Болка. Нежелана, истинска. Пробождаща. Зла. Болка. И опиянението след нея. Музиката, която се лее и запълва мястото на болката. Промива, почиства нежно и внимателно. Точно както когато си чистим ушите. Търкаме нежно и внимателно, за да не нараним нещо, но обираме всичко. Мелодията събира всичките останали трошици болка, изхвърля ги в кошчето и оставя чиста следа след себе си. Красота и щастие. Хладнокръвие и мизерия. Всеки има правото да се радва. Нали? Нали? Нали.. Дали? Клишета. Ден, изпълнен с клишета. Сякаш разпечатани на новата хартия, чернеят се, мастилото още попива и си личи колко са неприятни за четене, писане или докосване. Изобщо, едно такова. Никак успокоително. Ама никак. Дори не се харесва. Просто стои. Защото вещае истина. Или някое от всичките познати на човека чувства, показани прекалено наяве и разобличени, смирени дори до едно ниско стъпало, обрамчени в куб, квадратни и ръбести. Некрасиви. Почти грозни. И кратките отговори без никаква информация в себе си. Едно кратко и просто потвърждение. Утешително или не-стои си там. Никому не вреди, но и от полза не е. Защо го има? А защо ни има нас? Защо не сме всички яйца? Защо не сме кръгли, съвършени, красиви? Изобщо.. защо сме човеци? Защо е въпросът. И винаги е бил. И ще бъде. И ще пребъде. До края на когато и каквото и да съществува. А не бива да е така. Или пък бива. Зрението играе номера. Показва тънки струйки дим, където ги няма. Показва размиване на реалността. Показва реалността на наркотика в трезво състояние. Показва красотата на това, което никога няма да бъдем. Но дали е зрението? Нима? Не е. Фантазия, илюзия, желание. Очите ни показват това, което искаме да видим. А именно-нереалната реалност, в която искаме да живеем. Където сме свои Богове, където властваме, където никой не ни се опълчва. Защото искаме да стане това, което сме намислили. Всички сме моржове, ако го погледнем от светлата страна. Ето ни-заострили дългите си бивници, готови за бой. Или за песен? Изобщо, ние сме добри животни. Пеем си песните, мечтаем. Болка. Нова болка. Отново болка. Музика, пусни музиката! Бързо, пусни я, преди да умрем всичките. Защото умрем ли, няма музика за нас. Няма песен, няма живот, няма красота. Измираме бавно от неизвестната болка, донесла нещастие и смърт със себе си. И музиката остава нечута. Или неизпълнена. Много хубави неща, които не свършват добре. Защото не свършват. Защото не са достигнали своя край. Някой ги е прекъснал с брадва. Сякаш косъм, паднал на острия нож, преминал изпитанието за остри ножове всъщност. Просто спира. Нишката на живота. Мелодията. Спира. Спира дотам, докъдето някой друг реши. Някой държи нашите конци, оплита ги, разплита ги, реже ги. И ние умираме.

Губя ги. Усещам как ги губя, как ми се изплъзват изпомежду пръстите. И не печеля нищо. Ама трошица. И оставам с празни ръце. Без приятели, без човеци, без нищо. Имам ли нужда? Предполагаемо. Но предоставеното го няма. Лошичко. Само това ще ти кажа. Нагрубена ли? Не знам. Изобщо един много лош, много, много лош. Не трябваше да се случва така, не трябваше да съм такава, изобщо и по принцип не трябва да съм аз и да размишлявам по този начин. Наистина. Ненененене. Не ми говори така. изобщо. Гледай си буквите. Гледай си буквите, недей да ги размазваш. Недей. Не, не, не. Спокойно. Всичко ще е наред. Или пък не.

Обичам, обичам, обичам. Не, нереално. Това е то. Един много, ама ужасно много шарен свят. Преплитат се. Ето-жълто, синьо, ЧЕРВЕНО! Червеночервеночервеночервено. Колко е красиво. Лее се на големи вълни. Слиза надолу и после се връща в своя унес. И стига до небето, плиска се по него, облива го, прави го яркочервено и после замира надолу. Краси всичко. Ненененене, наистина е нереално. Това ще бъде реалност един ден. И всички ще се дивят и ще ахват при вида му. АААА! Едно, две, три. Три дъги из цялото небе. Ако обърнеш дъгата наобратно, става усмивка. И ако всички обърнем дъгите, ще има толкова много ужасно усмивки. Колко е вълшебно всичко. Блясък, отблясък, прашинка, вятър. Един лист падна. Или пък кабел. Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен. Вятър. Вятър, вятър, вятър. Взима, което пожелае. И го отнема и го вихри. И изобщо.. да. Много повече от една. Болка. Сладка болка. Пластмасова? Маса пласт? Никак, никак. Шкембе чорба. Трябва да умеем да пестим силите си и да ги разпределяме равномерно. Пот се стича по конския хълбок. Попива някъде измежду космите. Едни много ококорени и добродушни очи. Помръдва леко с уши. Трепва при допира на мухата. Изцвилва весело при вида на храна. Колко е хубаво да си кон ! Една тъжна мелодия. Някак прегръщаща. Мека.. като балон. И като голям креват. Без метални топки. Просто голяма пухена завивка и дървената рамка. Като малка топчица вътре в мекото. Сега сме под душа. Там водата облива и се спуска, и прави топличко и уютно. Изобщо.. много красота се събира в акордите. Дрън-дрън-дрън.. музика. Нежни акорди. Дръъън. Зазвучава леко и приятно. Може би не чак толкова леко, малко жегващо, дори почти тегаво, но никак неприятно. Просто приятно и малко тегавичко, но съвсем малко, колкото да кажем, че изобщо е тегаво, но всъщност е по-скоро меланхолично. И става дума за болестта като природно състояние като цяло, а не да си истински болен и да умираш. А може би само съвсем леко луд, но усещаш горчилката в стомаха си и те свива коремът. Но само психически, защото не си истински болен, а само си го въобразяваш. И точно затова си леко луд. Защото мислиш, че е така. А болестта не е в самата болка, а в психическата нагласа за болка. И изобщо.. като мислиш, че те боли, май ще те заболи. Всичко е тук. Тук, горе. Няма място за бягство. Защото всички прозорци са зарешетени и има катинари на вратите. Няма откъде да се избяга. Защото нагласата е такава. И после става топло. Събличат се всички дрехи, дори красивия оранжев пуловер и се моли за въздух. Но няма. Няма. Нищо няма. Защото така ни е било отсъдено.

На Джеф, по прякор Петя

Куче, което лае, не хапе
така казваха бабите
а ние растяхме
и бивахме ухапвани
от много лаещи кучета
Дори и те грешат
когато билките им свършат
а озари ли ги зората
отиват да се къпят в потока
поне те правят така
онези с лилавите роби
и цвете в косата
с песен на уста
поемат по магически път
загърнали принадлежностите си
в елфически листа
и продължават да мечтаят

Хаос. Черни мисли.
Кошута с големи очи
яде слънчоглед от ръката ми
прокудих я- става студено
всички ще умрем
късно или рано
дори от щастие се загива
ако прекаляваме умишлено
мира го няма, плаваме
и днес няма ред
няма да бъде въдворен
пъплещи хора по улиците
получават сърдечни удари
и умират без звук
дори малко хаотично
сякаш има грешка
А някои
умират
напук

Лабиринт

Лутаме се. Някак е мрачно и непрогледно. Грозна гледка е нашето объркване. Подават се ръце през плета и се чуват жални викове, всички умират в агония. Май те загубих. Падна ли в дупка или те отвлякоха умиращите? Тъжно е. Аз съм сама. Търся те.
Отново се събудих и отново те нямаше никъде. И пак е тъмно, малко сумрачно е всъщност, а отвън градът е жив. Подръпнах пердето- живот, суматоха, светлини, реката тече под моста, влюбените се разхождат. Колко много цветни светлинки! Аз съм сама. Извеждам кучето и гледам звездите. Коли, светлини, мистерия. Лабиринт от задръжки. Нека хванем автобуса до Княжево, идем до беседката и се намерим. Кучето ще припка, а ние ще ядем ябълки с хляб и сирене. А после, после уморени ще се сгушим в автобуса обратно към дома и ще засънуваме лабиринта. Но уви, не можем. Аз съм сама.
Усетих, че отново спя. Ето го и него-лабиринта от жив плет с ръце, протегнати към мен от дълбините си. Търся те. Излизай, вече не е смешно. Ела, върни се. Гмурвам се в лабиринта. Убедена съм, че тук някъде те изгубих. Ще те намеря. Ръка. Твоя ли е? Улових се за нея и се оставих да бъда завлечена в плета. Ти ли си? Нима? Сега е моментът да се измъкнем. Ето я пролуката. Ти си вече отвън, протягам и аз ръце към светлината, но май останах вътре. Аз съм сама.

неделя.

Ето я. Неделята. май това е времето за равносметка. И изобщо е най-удобният момент за времето да спре да върви и да започне да се точи, натрупвайки един лист задължения, които трябва да бъдат отметнати бавно след уморителен труд или никаква свършена работа и ужасното много време загубена. И колкото бавно пълзящо да е, ние откриваме някъде към осем вечерта, че не сме свършили нищо от планираното, затънали сме до шия в нищо и продължаваме да пропадаме надолу. Затъваме бавно и нескончаемо. Докато стане около десет и се сепнем леко, че и утре трябва да се става все пак, че трябва да се случва нещо и изобщо, че не можем да го пилеем туй време или да го пръскаме безцелно. Глупави хора, мислят си всички за всички, пилеейки собственото си време. Което е. Лошо. Общо взето-така е. Неделя е, както винаги. И точно тази неделя ме убива, смачква всякакво желание в мен да си свърша работата, изстисква ме до последната ми капка, изсмуква жизнените ми сокове и оаз оставам в калта, безсилна да мръдна крайник или да свърша нещо полезно. Длъжност:плашило. Тъй ще да е. Ужас, ужас, полазва ме безкрайното бездействие. ОТЪРВИ МЕ ОТ НЕГО. Ето го-полазва небрежно с лепкавите си крайници по мен. Май ме хвана. Или пък не-по-лошо. хванало ме е от сутринта. Та чак до сега. Не го желая. Не го искам. Но е неделя. Неделята повелява. Пием повече кафе, за да се подсигурим, че изобщо ще свършим работата, която бихме могли да свършим и по-рано. Но я оставяме. И докрая си имаме едно извинение, едно фалшиво занимание, което покрива всякакви други помисли и желание. Но ние просто си вършим работата цял ден. Нито извличаме удовлетворение, нито пък полагаме някакъв труд. Отвратително е това неделно чувство. Мерзавец е този Бог, наложил почивката в неделя. Защото тя е една много фалшива почивка. Нито почиваме, нито нищо. Не ми харесва. Не е туй моят ден.

PVC

Всички знаем, че нищо добро няма да излезе от това. Но нека го направя. Сега. Започвам. Не ме интересува. Избърсвам и последната капка от каквото има останало за избърсване и започвам да пиша. За гадостите в тоя живот, всичките несправедливости, издънки и черни помисли, които се явяват ежедневно на малкия екран в човешката глава. Тъй де. Всички онези грозотии, които си ги мислим, които ни се случват и от които извличаме поука. Или пък не извличаме поука. Но каквото и да направим, винаги ще се повтори. Никак не ми се говори. По-скоро ми се мисли, мечтае ми се, сънува ми се. Рисува ми се с четка из въздуха. Рисува ми се по стената. Искам на мястото на нарисуваното да се отвори един голям портал към един друг свят, за да мога да се поразходя из света. Да видя какво става, да изпитам всяко едно удоволствие на този мизерен и жалък свят. Защото това е, което е. Това е, което се случва. Така е, защото така сме си го направили. Или някой друг ни е насадил да му метем каквото и да е направил. И какво можем да направим? Нищо, освен да свършим нужното. Можем само да изстрадаме болката и лошотиите и после да се захванем да градим собственото си щастие. Да запретнем дългите си изпокъсани ръкави, да се наплискаме с вода от някоя канавка, да си вземем един вестник от близката кофа, за да видим деградацията, и да започнем тухла по тухла да градим това, което ще наричаме свой живот. И докато стане голямо, ще разберем, че не е трябвало да е къща, а градина, защото къщата я строиш и тя остава там, където е, а градината ще се разраства. И ставаме мъдри на преклонна възраст, започваме да садим зеленчуци, плодове, да си поливаме градинката с вода от местната чешма, която злата ламя заключва всяка седмица за три дни. Опасяваме се, че растениицата ни ще измрат от липсата на вода и затова алчно се запасяваме всеки понеделник с десетина бидона. И на тази преклонна възраст имаме вече къща, която е била нашият живот, но понеже сме се осъзнали, че е невъзможно да се развие, сме я изоставили и сме започнали наново, с една друга самоличност, новия си живот. Започваме да практикуваме йога, за да увеличим новия си живот колкото се може повече. Вършеем из градинката и накрая умираме. Така е. Разбираш ли? Всичкото гадости по нас. Да, така е. Животът е гаден, а после умираш. Както проповядва мис Ай. Ах, колко прекрасно направо. Нека седнем смирено на земята, да почовъркаме носа си и да се усетим колкото се може по-навреме да садим, а не да строим. А пък и ще допринесем за спирането на глобалното затопляне. Растително да е-ПОЛЕЗНО ! ААААААА!

Усещаш ли колко нелепо се получава, колко горчиво и колко неприятно. Как просто се отделяме като звездни лъчи някъде из облаците. Цепим ги и гледаме напред и достигаме само няколко стръка розмарин. Толкова тъжно. А веждите ни стоят сключени от двайсетина минути, малко е тегаво, не мислиш ли? В гърлата ни се образува буца, скоро ще текнат сълзите. Грешиш. Очите ще ни заболят още повече от липсата на сълзи, но пък ще лютят и ще парят от злоба. Май сме гневни. Огнена топка. И много нервност. Кракът под масата не спира да работи упорито, но неусетно. Ако бихме могли да го впрегнем да върши някаква работа, би свършил наистина много. Оглеждаме се. Не намираме нищо правилно. Отминаваме. Връщаме се. Чупим огледалото. И чак тогава отминаваме. Малко по-спокойни. Веждите май се отпускат, гърдите са все още затегнати, но умората си казва думата и гневът малко по малко отстъпва. С нежелание, но май ще се оттегли. Или пък не.

Скачам! Давя се в небесата! потъвам плавно. Обгръща ме. Като пухен юрган. Задушава ме. Умирам. Растат ми криле. Полетявам. Преименувам се Лайка, ставам куче и летя в космоса. Аз съм еднорог. И пегас. Аз съм едно истинско пони. Аз притежавам луната, притежавам и теб. Имам кесия със златни монети. Моля, недейте. Не е правилно така. Да подкупвате хора наляво и надясно. Просто е неморално. Тягостно е. Виждаш ли. Да живееш в килия никога не е било приятно. И да стоиш изгърбен. накрая отново се превръщаш в маймуна. И надолу. И после плачеш, защото вече си риба, но само умът ти се е запазил, а и така никой друг не би видял, че плачеш, защото си под водата и то се случва, а дори да излезе на мехурчета, ти ще избълваш малко въздух и няма да се види, може само другите риби да си помислят, че бързаш и затова издишаш въздух от притеснение и недостиг на кислород. Все едно че тичаш. Наистина е тягостно. Сграбчва като метален обръч и не умееш да дишаш. Но ако си червей и живееш в човек. Тогава не знам. Тогава май не е тягостно, освен ако не те изловят, защото си опасен. Но ако не си опасен и си живееш, и имаш всичко на света, не виждам проблема.

пак ли ти, бе, момче?

И... започваме. Виждам. Виждам всяко едно нещо, за което искам да пиша сега. Ама като на лента. Ей така, просто върви. Пшиу, като онези старинни неща, с които за пръв път са се правели филмчета. И поглеждах през една дупка и то се върти и виждаш как един човек върви или кара колело. И го гледаш и изпитваш една тръпка, сякаш всичко край теб е толкова бързо. Ама страшно бързо. И ти се чувстваш много ракетно изстребително бърз. И подскачаш на място, а отвътре, някъде около белите ти дробове, идва една много жегваща червена струя, обвива ги, притиска ги леко, загъделичква те и после излиза през устата ти с радостно възклицание. Или както когато ти е студено и минава една дълга тръпка през цялото ти тяло и накрая съвсем невинно излиза през устата във формата на много висок тон. Така е. И всичко, за което видях, че ще пиша, изчезна и пръстите ми започват да тракат все по-бавно и по-бавно, но понеже искам да задържа мистълта в главата си, нарочно се ускорявам и отново се чувствам като торпедо, а главата ми пулсира и се отвинтва полека-лека, докато накрая ИЗБУХВА В ПЛАМЪЦИ! Олеле, ужас, останах без глава. Сега как ще се справя с всичкото писане, което ме очаква през целия ми живот? Хайде, добре, ако бях общ работник-за какво ми е притрябвала глава, аз мога да разнасям товарни колички и тежки камъни и без глава. Но виж.. да пиша, мисля, че ще се нуждая от главата, колкото и куха да е. Поне мъничко ще ми трябва. Да разработя тайни проекти, да построя една-две лудници, поне за премръзналите клошари, защото всъщност лудите скитат по улиците, а лудниците остават празни и пусти, направо ти става тъжно и тръпки те побиват. А горките клошари стоят и мръзнат отвън на студа без лудници. И затова се налага да строим лудници, та поне нормалните да се приютяват там. Така е, наистина. Лудници малко, луди-с лопата да ги ринеш. Тъжно е някак. А още по-тъжно е, когато училищата са с чертежи на лудници. Кой е луд и кой не? Кой има правото да строи лудници и кой не? Кой заслужава да яде кренвирши? Кой трябва да реши дали небето е общо? Кой ще ни освободи? Кой ще бъде прасе? Кой заслужава да яде сладолед? Кой трябва да се храни здравословно? Не знам, но съм сигурна, че няма още много празни места в театъра.

Залитаме.
И се спущаме бавно надолу
оплели краката си в паяжина
тъкана векове и бродирана
Виж, има мъгла.
Сиви портрети по стените
с изобразени фалшиви усмивки
красотата е в децата,
играещи на "магаре" отвън
и после, засрамени
едно по едно признават
магарешкото си битие.
Усмивките и сълзите им
цветното, това !
"Ценното" се стремях да кажа
Ала уви, оплетох се в
дъгните си мисли. А
Вие... защо нямате
деца?!

Бяс. или пък не.

Отвратена съм. Ама много съм отвратена. Едно такова черно ми е, гнусно, изповръщано, лекьосано и изобщо неприятно. Размазано още малко ще започна да виждам. Искам да крещя, да плача, да умирам. Да умирам стотици пъти. И да възкръсвам отново, за да мога да умирам пак. И сокол да ми кълве вътрешностите, обаче понеже съм титан, аз ще възкръсвам и ще се възстановявам, за да мога да бъда кълвана отново и отново. Животът тече. Всичко тече, общо взето. Очите ми отново се затварят и отново се отварят. Всеки миг, всяка секунда и стотна летят безметежно пред мен, отекват изпод звуците на тракащата клавиатура и отлитат надалеч, понесли със себе си времето. Времето. Времето, което никога не ни стига, времето, което никога и за нищо го няма, времето, което просто изтича изпомежду пръстите ни, а ние се опитваме абсолютно неуспешно да го уловим. Отново. И отново. Не пак, отново. Да, и пак. Всичко се повтаря. Задържаме горчивия въздух в дробовете си и после го освобождаваме с въздишка. Тъжно е. И гледаме старите снимки, и плачем над тях. И се припознаваме в някакви хора, виждаме в тях умрелите си познати. И плачем отново.И обратно към отвращението. Това гнусно, непокорно и неконтролируемо отвращение, което бавно плъзва по вените ни като отрова и започва бавно да ни мъчи, докато не изтръгне от нас и последния ни отчаян вопъл. А после какво? После колекционира вопли и става още по-мизерно, окаяно, но могъщо и гнусно. ОТВРАЩЕНИЕ! Отвратена съм от собственото си отвращение. Край.

Филм.

Олеле, майчице. Обръщам се-черно. Пред мен дупки. И в ушите ми кънти змията. На слънцето, онази, която пие кръв. Злоби ми се. Показва зъби, оголва ги, трака с опашка. Ръмжи ми, съска ми. Нещо прави. Плаши ме. Сега ще ме схруска. Като първобитно. Ще му зашия аз два шамара. на кого трябваше това? Да му отперя два, та да се научи да не хрупа чуждата трева. Тъй я. Щурчето ми кацна на рамото. Крик, крик и се скри в мрака. Ето, подскача там под небосвода, души лавандулите и полита в унес. Прекрасно е. Мислех си и за красиво. Всичко се върти около това. Прави два кръга на по-далечко и после се връща в опиянението си. Върти се, сякаш танцува валс. Пируети, всиичко. Ето, сега подскача. Ще откъсне една зелена ябълка със зъбите си. Как обичам зелени ябълки. Някой ден ще си направя цяла овощна градина и ще ям по цял ден зелени ябълки. А като ми се припие водичка, ще казвам :"Чоп, чоп!" и тя ще долита като по магия. Това е то. Така се живее тук. Преглъщаме бавно отровата, отърсваме се от росата на лятното слънце, протягаме ръчички към луната, прозяваме се дълбоко и поемаме по дългия си път с прът в ръка и песен на уста. И така кръстосваме морета и океани. Тече времето. Около 6 минути са минали. Не мислиш ли и ти така? Защото аз лично съм на точно това мнение. Скришом, скришом. Под секрет и под одеало. Много сме потайни днес. Гмурчим се в дълбините на телесата си. Поемаме си дълбоко въздух и се гмурваме сред медузите да търсим тайната на ключа, който отваря всяка врата и всякакви складове. Много е потайно. Изобщо не се усеща как облива като вода. Ама като много, много гореща вода. Попарва такова и надолу се стича леденостудено. Сякаш ние сме ужасно студени, но там където се усеща ледена, с положителност сме много горещи. Променяме се спрямо водата и нейната температура. Бягаме от нея, биваме неин противник. Отивам си. Дочуване, Алф.

тъй, я !

Потапям се. Потапям се преднамерено като истинска подводница. Със заострен връх. Поря дълбините. И греба надолу, надолу плааавно. Красиво е. Преоткривам пъстрите там всякакви коралови рифове. ЛЕЛЕ, КОЛКО Е КРАСИВО ! Пълзя по коридорите като истинска анаконда, готова да погълне поне дузина заблудени работници по потници. Красиво е някак. Ето, дебна ги. Сега ще им скоча. Ще ги захапя за нежните вратлета. Или пък не. Направо ще ги погълна целите. И после опиянена от музиката, която кънти в ушите ми, ще се просна на земята, бавно храносмилайки и къкрейки в мелодията. Толкова е прекрасно това чело, което се увива около мен и затяга смъртоносната си хватка. Танцува из червата ми, прави ме лека и въздушна, невидима. Искам да се понеса високо горе. Да достигна елфите, онези три луни и някой брадат дядка с жезъл. Може би. Колко е красиво. И небето със звездите, и луната, която я няма, но ми се усмихва. И всички хора, които са си отишли. И цялата онази романтика, която упорито напъждам от прага на своята крепост. Плъзвам по ледени замъци, раста като бръшлян нагоре по най-високата кула и изобщо аз съм слънцето. Аз обливам всички с мека и нежна топлина. Давя ги в светлината и чара си. Сега ги моря. И те падат. Повалям ги един по един. И музиката продължава да звучи. Толкова е напориста, толкова е силна, така изпълваща и мощна. Заспа и тя. Красивата и нежна мелодия, с косъм като на персийка и изобщо една такава много гальовна мелодия. Нека спи и тя.

Мая.

Тъжно е, нали. Инсулт. Обичаш куче, а то... вземе, че умре. МАЯ !!!

ХАХА!

Как си иначе в тази нощ-прекрасна и красива, черна, безоблачна, с много звезди. Аз открих мечката, която познавам. Аз много я обичам тази мечка. Ако можех, щях да я прегърна. Много пъти съм говорила с нея. Една от мечките, не съм сигурна коя е. Цикли! Мисли си сякаш си в един имагинерен свят и сякаш си мъничко човече, и просто излизаш на улицата, но си отвратително мъничък, но пък можеш да летиш и си мъничък, но летиш и е прекрасно, а като е нощ, е още по-прекрасно и летиш до звездите, и е толкова прекрасно.. Не ти ли харесва.. На мен ми се иска да плача, като го слушам. Защо не можем всички да сме мънички летящи човечета или да сме шизофреници ей така... Как искам да съм луда. И да живея в шкаф, и да съм в усмирителна риза, и да ритам, и да хапя, и да дера, и да ме обявяват за опасна за самата себе си и за обществото и да ме сложат в шкаф. Винаги е хубаво да се повтори-колкото повече го повтарям, толкова по-голям е шансът да се сбъдне е ще е прекрасно-ще имам цял свой собствен шкаф и ще мога да плача по цял ден. Защото хората го смятат за много неприлично, а ако съм луда, ще мога да плача и ще плача и за всички лицемери, които ги е страх да плачат на открито, и ще плача за всички изобщо. Представи си да има някакви хора по шкафове, които изплакват сълзите на човечеството. Ако се замислиш има такива хора. Като се почне от децата, които се крият, докато тече караницата между родителите им, после жените, които се крият от пияните си мъже. Кихнах. И накрая и останалите хора, които се крият по шкафове. Накрая идват лудите, които плачат, защото знаят, че хората не плачат заради самите себе си и затова те плачат вместо тях. Ето, и ти имаш нужда от някой, който да плаче вместо теб. Аз понякога искам да си плача просто ей така, защото нощта е красива, защото звездите блещукат, защото имам целия сят, само като погледна нагоре и видя звездите и ми е хубавко, и искам да плача, искам да викам, искам да се смея, искам да тичам като някой, който няма кости и да си размятам краката като гумени и да се радвам, и да се въргалям, и искам да плувам в морето, и да не ме е страх от медузи, и да бъде красиво, и да ме заслепява слънцето, и изобщо искам едно красиво лято и едни красиви дъждове, и мокра развяна коса, и куфеене под дъжда, и после едни зачервени весели лица, и мокри тениски, и мокрите кецове абсолютно мокри, и после един душ и в кревата, и да сънувам най-прекрасните неща и да виждам някакви красиви неща, и да плувам в океана. Иии да обичам всички и никога повече да не мразя, и да не гледам презрително. Но не мога-аз съм ужасно двулична.
Аз съм хипи и мога да плача и да се смея едновременно по цял ден и да си развявам косищата или пък да ме шибат по лицето заради ужасно многото вятър и да скоча от скалата, и да се размажа долу. Не, ще успея да полетя и ще летя докато вече нямам дъх, и ще си набера лавандула, и ще обичам отново заради лилавото, защото е толкова красиво. Красиво е, нали? Сега ми се плаче от толкова много красота. Не мога да я приема-аз съм толкова отвратително очернен от постъпките си човек. Тази красота не е за мен и аз така си мисля, че ще промия душата си и плача, защото ми е красиво. Душицата ми се облива в горчиви сълзи заради лошите постъпки и красотата на изгрева, който е след часове, НО Е ТОЛКОВА КРАСИВ. Няма нищо лошо в плаченето, понякога се разплаквам. Просто защото ми харесва, защото го намирам за подходящо-просто да си поплача и да обърша сълзи в коляното си-това е красиво-идеята, сълзички-като морска вода са.

Един монолог с цел успокояване някому, но с краен резултат-собствената ми меланхолия.

Прилив на вдъхновение!

Амии, аз съм красива, около метър и десет висока, нямам много косми по циците, но затова пък дланите ми са космати като на Чубака гъза. Обичам да си похапвам медец. Ям около три...ста пъти на ден. Животът ми е нормален. Изкарват ме от шкафа, позатягат ми усмирителната риза, дават ми медец да хапна и аз се връщам обратно в шкафа да беснея. Понякога сънувам лоши неща. Гонят ме крокодили насън. Те са дойни крави. Дават медец. Ама много медец дават. И аз ги обичам. Понякога. Но те не ми дават медец. И ме гонят. Със сопи. Вълнуват ме. Но са зли. Жестоки дойни крокодили. Да, аз съм много красива. Ако искаш да ме имаш, набери 206754 за вътрешни абонати или 206755 за външни. Обичам те. Намери ме в шкафа. Но за да се обладаем взаимно, ще се наложи да ми развържеш усмирителната риза. Което не е лесно. Реже се отзад. После ще изскочат 924-те ми пипала и ще те обичам безкрайно. ОБИЧАЙ МЕ И ТИ !

Аа!

Усещаш ли ей това. Точно тук. По средата. Онова тежко чувство. И между веждите. После в гърлото. Горчилка. Отвращението от света. Бяс. Бяс. Не може да бъде утолен дори с най-сладката песен. Аз не пея. Дали зло мисля или съм се отвърнала от светското. Не знам и аз. Повръща ми се вече от човеци. Мазни, гнили човеци. Мъртви дебили. Нищо не струват. И аз си оставам с желанието, онова незадоволеното и незапълнената празнина, и всичкото напразно очакване. И несбъднатите мечти. И хартийките, които никога няма да ти потрябват. И сълзите, които няма да потекат, защото отвращението е повече. Защото вече не знам и аз какво искам, какво търся. Защото вече се съмнявам в себе си. Дали пък все пак не е моята идея да коля и избивам наред, дали все пак не трябва да ги изтребя всичките до крак. Да им прерязвам гърлата, да тече кръв на потоци, ей така-потоп да стане. Кървав. И аз да гледам замечтано в локвата кръв, тя да тече покрай глезените ми. От локва да преминава във вир, цял океан да стане, да се увива около босите ми крачка, да ме маца в червено. Цвят хубав, цвят жизнен, цвят красив. Цвят на човешкото поражение пред моята злоба, цвят на изпълнената човешка мисия-да изконсумира каквото може и да умре що-годе достойно. Ама достойна смърт няма. Смъртта е жалка, пагубна, зла, отнема. Злоо, злооо е смъртта. И никога няма да бъде достойна. И с меч в ръката, и щит пред сърцето да умреш, пак не си достоен. МЪРТЪВ СИ! Просто труп. Ей тъй. Бездиханен, положен нежно-нежно в тревицата, която и тя нежно-нежно попива кръвчицата, която изтича от телцето ти.

...

-Мамо, може ли да изляза?
-Баща ти е бесен заради оценките, веднага се прибирай.
-Ама.. те са добри.
-Ето ти да говориш с него.
-Тате, оценките ми са много добри, може ли да изляза?
-Не, ужасни са, прибирай се веднага да говорим.
-Няма.
-Какво?
-Няма да се прибера.
-Прибирай се!
-Е много си гаден! - изплаках аз истерично, почти разревана и гневно натиснах червения бутон.


След което стоях още малко, те пак звъннаха. Майка ми:
-Какви ти бяха намеренията преди това?
-Да се прибера и да не излизам никъде-казвам аз с гробовен глас.
-Не, кажи ми... опитвам се да ти издействам... бла-бла-бла..
-Еди-къде си, еди-какво си... - вече почти убедена, че има някакъв нищожен шанс ВСЕ ПАК да ида.
-Хубаво, прибери се.

След 10-тина минути аз хващам гората и се прибирам вкъщи, като в автобуса не съм си позволила да мисля, а съм се забила в книгата и прочетох 10-тина страници. Или пък не бяха десетина. Е, явно не съм била толкова съсредоточена в книгата. Гадно ми беше, все пак.

Прибирам се. Приличам на труп-точно толкова говоря и точно толкова емоция показвам... поне в началото.

Вече почти съм сигурна, че ще постоя два часа вкъщи и после ще отлетя към купона, където би трябвало да е фън и доколкото разбрах, наистина е било фън. Изяждам се от яд в момента, но както и да е. Историята да върви.

Кратък диалог с наш’те, в който аз претендирам, че навсякъде коментарът е ПОДОБРЕНИЕ, баща ми натяква сайънс, където имам 4, но пък до края на годината няма да имам сайънс повече. Бащата ме пита защо имам 5 по английски.
-Забравих един хендаут миналата четвърт.
-Ами сега ще забравиш да излезеш-сладко-сладко каза родителското тяло със забит в компютъра поглед. Или от гузна съвест, или от много яд, че съм го нарекла "гаден", не се обърна нито за миг.

Качвам се горе, не обелвам НИТО ДУМА на нито единия от двамата. Не ме интересува колко добричка и миличка е майка ми. Аз просто съм опака. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! БЯСНА СЪМ. Някак оцелявам и тази вечер.

На следващия ден. Яна става в 8 и 30. Чете Ницше един час в леглото си. След което става, облича се, пие едно кафе/заедно с един пакет бисквити хД/ и сяда да учи. Учи. Учи. Учи. Учи. Хубаво, научи си. После започва да си чисти епилатора. Защо започнах да си чистя епилатора, не знам... но ми беше интересно. После започнах да разглеждам някакви листчета. После подреждах адски много. После изчистих. После си позволих да хапна супичка. Май стана 5 часа. Пет часа седнах на компютъра. По някое време изпих още едно кафе заедно с още един пакет бисквити. Докато учех, майка ми се опитваше да ми предложи помощта си да изчистим, а после да ходим да купуваме панталони, защото друго голямо мое разочарование бяха тесните панталони, които не можах да закопчая. Два чифта. И просто се почувствах дебела. И ми беше кофти. Та както и да е. Отблъсквах и майка си, и баща си. Баща ми дори дойде да каже, че бил ОЦЕНЯВАЛ МОИТЕ УСИЛИЯ!?!?!? Цял срок ще ми опява как не полагам усилия, после ще ме накаже, когато аз съм доволна от оценките си *докато пиша това, се боря с чувствата си, лицето ми се изкривява в зли гримаси и сълзи избиват в очите ми* и накрая просто ще дойде и ще ми заяви, че бил оценявал. Да беее. ОЦЕНЯВАЛ!? ОЦЕНЯВАЛ! АМИ НЕ ! Не оценява. Аз не прощавам така лесно. АЗ СЪМ БЯСНА ! АЗ СЪМ БЯСНА ! И какво, че утре е прошка. АЗ СЪМ БЯСНА! Няма да простя. Утре ето какво ще направя. Ще си ида на тъпата олимпиада, ще я направя и ... ЩЕ СИ ИДА ВКЪЩИ! И какво ще правя... НЯМАМ ИДЕЯ. Няма да излизам в следващото много време. Училище-вкъщи, училище-вкъщи. Ще видят те. Ще ме наказват за щяло и нещяло. Аз нямам социален живот, те ще ме наказват. Ах, благодаря ! АХ, МЕРСИ! АХ, МЕРСИ! Сега не знам дали майка ми ми се сърди, задето отказвах на всичките и усилия да се добере до мен, или пък все още има някакви симпатии към мен, задето съм толкова изтърпяла. НЕ ИСКАМ СЪЧУВСТВИЕ. Не ме интересува, че нищо няма да спечеля със злоба. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! Толкова ми е минимума. Баща ми квото ще да прави, да БЕШЕ МИСЛИЛ ПРЕДИ ДА МЕ НАКАЖЕ. И майка ми, дето ми даде празна надежда... Прибери се да говорим, пък може и да идеш. ОТИДОХ ЛИ ?! НЕ ОТИДОХ ! Беее... не ме занимавай.


Това защо го поствам, нямам идея...

*grunt*

Унасям се в омразата си. Наистина не ме интересува. Просто слушам нежната музика, мисля си за някакви далечни страни, населени с остроухи същества с проницателни умове и изобщо не си и помислям за всичко, ставащо около мен. Не ме интересуват хората, не ме интересува светът, не ме интересува просто изобщо. Някой ден може би всичко това ще се промени. Но само може би. Тогава аз ще бъда различна и вътрешното его ще се е развило, и изобщо светът ще е по-западнал. Но ще се намира кой да поддържа морала в най-изпадналите кръчмички в най-изпадналите квартали. И винаги ще го има онзи потайния в ъгъла, който ще сее раздор. Накрая ще бъде линчуван. Просто съм убедена. И ще умре на дъното на някой кладенец. Където ще го изядат злите костенурки човекоубийци, които ги е страх да излязат на повърхността от страх, че няма да успеят да убият никого, което би било голям срам, защото те са горди същества и единствената им цел в живота е да изтребят хората. И тъй като те живеят наистина дълго, само чакат линчуваните да биват хвърляни в кладенците, където те ги изяждат и смятат своят дълг за изпълнен. Глупави същества. Не могат да четат дори. Аз ако можех… Аз мога. Не. Ако не ме болеше главата. Спря. Но ако.. Ако, та ако. Измислям си оправдания, за да намеря причина. Пак ме заболя. Мъдри мисли. Даа… бе. „Хиподил е диагноза!” Отегчих се. УМОРИХ СЕ ОТ ВАС, НЕПРОКОПСАНИ ЧОВЕЦИ !
Никак не съм уверена, че потокът ми от думи е пресъхнал. Просто достигна кулминацията в първата си част. Болката в главата ми се усилва, вече ме напада от две страни, източва всичката ми жизнена енергия и иска да ме повали. Но как е възможно това ? Ами не е. Всъщност, всъщност… Ъгълчетата на устата ми се двоумят дали да клепнат отчаяно надолу или да се държат в една стегната, сдържана гримаса, която показва недоволство и презрение. По-скоро второто ще да избера. Гледай ги отгоре, знай, че си проста, пък те да те мислят за велика. Добичета глупави. Живот не заслужават. Гнийте, о, уроди. Гнийте, топете се в мазнината, потекла от тлъстите ви тела. Задушете се в миризливите газове, които самите вие изпускате. Умрете в адски гърчове…
Да, хората са прави. Хората отвътре, всъщност, защото не съм много сигурна дали някой изобщо ми го е казвал. Омразата ми е прекалено голяма. Аз си знам, ще стана като Доктора. В някой момент тълпата отвътре ще ме превъзмогне и аз ще стана част от нея. Следователно, ще живея в себе си като в апартамент под наем или като на квартира. Не, в английския дори има дума за това. Ще ползвам отвреме-навреме мястото, а докато ме няма, други хора ще го ползват. На практика… само понякога ще бъда себе си. През останалото време няма да съм сигурна какво точно върша, защото някое от другите ми лица ще поемат топката на властта в свои ръце. Представям си го… Помня един от седем дни. Нека да е неделя или събота, за да мога да знам какво съм правила през несъзнателната седмица, но въпреки това да мога да си изживея свободното време пълноценно. И се надявам останалите ми личности да бъдат така добри, че да не развалят репутацията, имиджа и статуса ми. Моля ви се, ама много ви се моля, любезни ми другари, живеещи в главата ми, не разваляйте това, което ви създаде !
Аз нямам психически отклонения. Знам го. Ако нямах… Не, ако имах… щях да си говоря сама. А сега какво правя? Комуникирам със себе си, не е същото, нали ? Просто поради липсата на събеседник. Ей, лошо нещо е това недоверието. Ами те да не са споделяли, че не ми вярват. Те са си виновни. Аз какво мога да направя, освен да се гърча безпомощна, да забивам ножа в крака си отново и отново, и да се обливам в сълзи, докато тайно, а може и не чак толкова тайно мразя целия свят. Ох, как мразя. Не съм осъзнавала, че изобщо мога да мразя толкова. Много е прекрасно как откривам все нови и нови черти в иначе слънчевата си личност. А може би никога не съм била слънчева, някой май ме е лъгал. Ах, тези хора. За добро ще ме лъжат ? Ами…не. Аз си знам, че никога не съм била слънчево дете, аз съм урода, който е прозрял уродливостта на другите и поради това вече не е урод. А може и да е урод, но е кулминиращ урод. Или поне духовно кулминиращ урод. Ако другите не го знаят, поне аз си знам, че съм духовно кулминиращ урод. Звучи добре. Възможно е просто да съм гаден пубер и да си изживявам лошите периоди, но е възможно сега да си градя характера и да се окажа дефектна до края на живота си и просто понякога да се отклонявам. Не, аз никога няма да взимам никакви успокоителни и антидепресанти ! хахаха. Ако трябва, аз ще живея в гората, но няма да ме затварят. Всъщност, обществото няма да ми липсва толкова много, защото ако вече съм обявена за луда, дори да не съм била луда, чрез ефекта плацебо, ще си втълпя, че съм луда и ще си говоря сама, а ако съм била наистина луда, пак ще си говоря сама, което е добре за мен. В крайна сметка никога няма да се чувствам сама… Може евентуално да си купя куче. Но тъй като винаги съм се възхищавала на виетнамците, може да го изям. Но аз обичам кучета… Ам-гъл-ът в мен проговори.