Един доста необичаен пост?

Трябва ми нещо дълго и смислено. Ще започна и няма да се лигавя...Слушам Kiss и си мисля за разни хора, за хора, за които другите хора, за които ме подсеща тази група, песента само дори, ме съветват да не се сещам. А иначе казано-не би трябвало да се връщам назад...но пък песента си струва. Но пък...спомени. Неприятно, несгряващо чувство при жегващата топлина на спомени, след които се развива една много глупава история-като на неумел разказвач на приказки, неспособен да измъдри най-проста поука за деца. Та и аз-постъпих глупаво...И българско ще слушам. Ска, ска...Това е лятна ска. И си гледам панталона, и се чудя-некадърно ли е зашит или аз просто умея да ги късам. Един бог знае...или производителите. Китай някъде? Но пък Бог е виетнамец и дължи пари на Паяка. Така де...Аз се мъча да се впиша в един свят, за който нито съм на възраст, нито на ум. Но се нуждая от междувременно и бързо съзряване, за да вникна. Е, то пък съвсем на дневник изби. Бъдещето ми е мъгляво. И разните му там бръчки. Ницше, Ницше...Доста хора допринесоха...Да, а сега следва Оруел. А Ницше трябва пак да го подхвана...Melancholy.

Просто няма...какво да се случи...

Не, че нещо общо има заглавието. И не, че последвалият го пост ще бъде много смислен...но, аз искам и ЩЕ си го напиша. Та, това е едно стихотворение уж, съвсем случайно написано, от съвсем случаен порив. Ама го има. Та, ето го и него...

Ръка ми дай
и нека преминем
и нека останем прегърнати
а после аз теб ще пусна
и ще оставя тук
да ме търсиш
мен ме няма
но все още съм тук
и винаги ще ме има
малко загубена
и винаги не намясто
неподходящи реплики
взор объркан втрещен
а после малоумната усмивка
и всичко преминава в смях
смях смях и щастие
дер Бу : )

Щафета

И аз реших да гледам от широкия свят. И ще гледам. И ще го направя. хД

1.Щастие ми донася зимата, която носи със себе си своята студена нотка и уж озлобление. И тогава опирам крака в парното, остря по-малки от нокътя на палеца ми моливчета с нож, слушайки Anathema и се радвам. Блика енергия и сладост от мен, мижа и бивам щастлива.

2.Сега...трябва да разбера какво наистина ме прави щастлива. По-принцип аз съм си щастлива...затова, вероятно тук трябва да се намира фактът, че съм жива, че ме има, че се усмихвам. Да, щастлива съм и това ме прави щастлива. Ура, ура.

3.Щастлива ме прави бягството. Да избягаш, да се почувстваш окрилен от това си решение и да полетиш. Да летиш...и да се чувстваш щастлив, преди някой да уцели с прашка немощните ти криле. Така де, бъди щастлив, докато можеш.

4.Радвам се на късмет. Обичам да ми върви, денят ми да се нареди и да подскачам малоумно по улиците, обливайки хората със светлото си щастие. Аз светя.

5. Щастлива ме прави глупостта ми. Чистата ми малоумщина, това, което измислям в последния момент и на мига го осъществявам. Например днес отидох на училище по чехли. А от тях се подаваха различните ми чорапи. Бях снимана и ще стана известна!

6. Щастие извличам от това, което чета и пиша. Нещата, които минават пред очите ми и които излизат изпод пръстите ми. Да, там някакви буквички.

И ще предам щафетата на едно изкуфяло дете, колкото и да е малоумно:
http://mishi-baby.blogspot.com/

Ха-ха! Аз доволна ли съм? А от какво трябва да съм доволна. Хех, ми май не съм доволна. Остава ми да се хиля малоумно и да гледам наистина глупаво. Кравешки, но поне усмихнато. Забавно направо. Аз ще бъда съън, аз ще бъда добричка. Аз съм едно анонимно зайченце. И в писмааа. Да, дааааа. Добре. ^^

И ето блогът, от който съм предизвикана...и приемам предизвикателството:
http://www.elearwing.blogspot.com/

Ябълка!!

Ябълката открай време е била символ на живота, на завършеното, на кръга. Но и в най-красивия, най-прекрасния кръг съществува дефект, както в ябълката се загнездява червейче и рови, и яде, а ябълката гние и погрознява, докато най-накрая се сгромоляса. Така и в обществото интригата бързо се разраства и накрая няма общество, а група сдърпани индивиди с намръщени лица или насълзени очи. В гръцката митология ябълката съществува като ябълката на раздора, която предизвиква Троянската война за хубавата Елена. В Библията ябълката отново се явява зло. И аз, и аз имам своя история за ябълката. Когато бях малка засадих семка от голяма червена ябълка в малка саксия. След всекидневни неуморни грижи се показа едно стръкче. И до днес то си расте, вече по-високо от мен осемгодишно облагородено дръвче, което обаче все още не е раждало. Да, това за мен е Ябълката. И в нашето народно творчество има приказка за ябълката, която всеки знае до втръсване, но никому не е омръзнало да слуша дългата история за златната ябълка, за пренебрежението, с което се отнасят към малкия брат и по-късното му възкачване, което ни изпълва със задоволство. А печена ябълка кой не обича? В дългата, дългата тягостна нощ печената ябълка е най-прекрасната среднощна зимна закуска. И ръцете остават лепкави, а по езика-неподправената сладост на ябълката. А малката дива ябълка, все още недокосната от есента, когато всичко тупва зряло по земята, да, тази малка, тъкмо узряла, кисела ябълчица, която предизвиква да бъде откъсната и изядена моментално и неизмита сред детски смях и затворени срещу слънцето очи. Или онази голяма ябълка със зелена кора, за която сме сигурни, че не е изгнила и не е неузряла, но пак киселее приятно. И в най-скучните неделни часове, идеални за мишкуване, да си отмъкнеш една такава от купчината с плодове, е, това е прекрасно. Ябълката като символ е живот, за мен е скъпоценен вечен спомен, който стърчи в градината, а като храна е прекрасна или с трепет очаквана следващото лято. За да хапнеш ябълка няма нужда да си поръчаш от екваториалния климатичен пояс, нужно е само през лятото да се разходиш до най-близката овощна градина или да се молиш твоето дръвче да роди. Да, ябълка.



Да бе, да. хД

А?

Да се чувстваш толкова объркан, че чак да имаш нужда от разговор. До такава степен затъпял, че да се чувстваш непълноцен, кастриран. На хората им писна другите като тях да се правят, че им съчувстват, че ги разбират. И това ги влудява. Мразят някой да е като тях, мразят някой да им казва, че са недостойни, мразят някой да оспорва решението им, мразят някой да сгромолясва мечтите им посред пътя им... Да се чувстваш така, сякаш нещото е нищо, сякаш го няма, сякаш вървиш по път от въздух, ядеш кора от диня и не усещаш дори горчивината, ужаса, погнуса... Да се чувстваш тотално отделен, тотално отдалечен по своя собствена воля, да се чувстваш странно без никаква причина, да мислиш, че си тъжен, когато ти е безразлично, да се оглеждаш страхливо наляво и надясно, да кихаш безшумно, да стъпваш на пръсти...Това е то-НИЩО... :/

Щастие?

Целта е да бъдеш щастлив.
Но как би могъл да бъдеш щастлив, без да познаваш другите чувства?
А нима не можеш да бъдеш един безкрайно луд, безкрайно щастлив човек?
Ала нали уж всичко омръзвало?
Но на кого му е омръзнало да бъде мъртъв? Ако му бе омръзнало, нямаше ли да се върне, да ни каже, че е скучно да бъдеш мъртъв...
Когато си мъртъв, не изпитваш никакви чувства, дори отегчение.
Нима? Да не си бил мъртъв, че твърдиш така?
Мъртвите вероятно са щастливи, щом не са се върнали до днес...
Защото, кажи ми, за какво би могъл да се притесняваш, когато си умрял? Да не забравиш котлона включен, колко тежиш, заключи ли вратата...Не вярвам. Душата е вечна, тя няма проблемите на човека... Тя може да бъде щастлива колкото си иска...

кой знае..

Закъсняваш за определена среща...потиш се, тревожиш се, мислиш, че човекът, който те чака ще си отиде... Успяваш да стигнеш на мястото навреме...за да осъзнаеш, че там никой не те е чакал. Че напразно си бързал, за да зарадваш някого. Чувстваш се сякаш всичко е свършено, няма вече надежда... Но дали е така? Нима ако не почакаш още малко, няма да се появи някой друг. Някой, който да те зарадва с усмивката си, с погледа си, с думите си... Някой, чието присъствие те поддържа жив, кара те да се радваш без повод. Някой обичан, някой желан.

Частица живот...

Петно любов на килима. Малко, бледолилаво петънце, капнало по случайност от нечие голямо сърце. Много хора минават толкова често по улиците и още толкова ги гледат как минават. Всеки от тези хора играе нечия роля всеки ден. Играе по няколко роли, сменя дузина маски. Роля на лисица, на куче, на бизнесмен, на домакиня. Всеки от тези хора си е лепнал някакъв етикет и се старае стриктно да върви по определените стъпки. Да бъде прилежен в това да бъде груб, в това да пази дрехите си чисти, да се облича винаги в черно или да оправя прическата си често. Всеки си има име и според човека то значи много за него. Но и то е поредния етикет, поредната марка, лепната върху него. Всеки има рождена дата, за която мисли, че е важна, че е от някакво значение. Ден като ден, с торта и подаръци. Всеки един от тези минувачи се е разбързал за някъде, сякаш всеки момент земята ще се разтвори и ще го погълне, ако той не успее, не свърши това, което мисли, че трябва. Винаги има време, дори когато няма. Времето трябва да е фон на нашите действия, а не задвижващ фактор.Трябва да зависим от себе си, а не от нещо друго. Трябва да знаем, че няма друг да свърши нашата работа, че никой не е виновен за нашите действия, че никой няма да ни съжали, когато сгрешим. Трябва да знаем, че единствено и само на нас ни пука за това как изглеждаме, какво правим и как се държим. Освен ако бледолилавото не се разплисне върху тази картина, за да заличи недостатъците и грешките и, да я направи красива и нежна. Тази прекрасна бледолилава любов, която изглажда дефектите и смекчава ежедневието. Смекчава собствената ни самокритика. Смекчава нашия злобен поглед. Смекчава и чуждия. Придава особено излъчване, приказност, чистота и финес. Винаги има причина да поплачеш. Да пророниш някоя и друга сълза, породена от ежедневието, неговите мъки и неволи или радостите му. Животът тече плавно и неусетно. Всички ние се носим по течението му, но има някои, които са решили да му се противопоставят, да поставят себе си над всичко. Но те не успяват, защото не опитват правилно. Тези, които умеят с лекота да се плъзгат по реката, тях вълните издигат по-високо. Смарагдово зелена е болката, люти и пари, на очите изникват сълзи, а гърлото дращи. Стяга своя обръч тя, тая коварна болка, принизява, унижава, задушава. Отвращава и поглъща. Завърта в един безкраен ураган от примесени чувства, слепота и страх. Да, болката е коварна. Веднъж да се обърнеш, успокоиш, отпуснеш…и тя отново те сграбчва в ноктите си с яростното желание да ти извие вратлето и да натроши гръбнака ти, както ти самият би направил с някое беззащитно котенце в пристъп на безгранична ярост. И ти си безпомощен като това мънинко, черничко котараче с широко ококорени зелени очички, очакващо малко любов, нежност, а е посрещнато от гняв и безпричинна омраза. И завистта се прокрадва, пуска семената си дълбоко в душата на човека, за да израстат отровните бръшляни изпод добрината, да я хванат и да я задушат в безмилостната си прегръдка. И на моите очи се появиха първите сълзи, желаещи да капнат горещо в скута ми. За да оправдаят съществуването ми, да кажат, че не е било напразно, че си заслужава, само и само, за да бъдат те пролени. И аз им дадох тази възможност. И сълзите вече мокрят бузите ми, а аз се усмихвам нежно, без дори да осъзнавам защо те текат така стремително, така искрено. Защо? Най-големият въпрос, който бихме могли да си зададем. Защо всеки ден угаждаме на хората, които обичаме, угаждаме им на най-неприятните за нас прищевки, на всяко малко желание? Защо всеки ден ги засипваме с милувки, когато те ни отхвърлят и отблъскват? Вероятно, за да можем самите ние да се почувстваме обичани поне за момент…За да извоюваме поне една малка прегръдчица, която да опровергае факта, че не сме обичани. Ние биваме прегръщани и прегръщане, но оставаме необикнати и го знаем. Слушаме Clash, живеем своя живот, ядосваме се на дребните си недостатъци, радваме се на чуждите и така растем в този свят, който самите ние градим. На хората като мен, неопознали все още света, им е неизвестно какво е да си обичан. Да, така твърдим, но не осъзнаваме от колко любов сме заобиколени, любов, която отказваме да видим, да разгледаме. А трябва да откриваме и преоткриваме красотата и любовта там, където преди я е нямало за слепите ни очи. Времето напредва, ограниченията излизат на преден план и всяка муха смята, че трябва да се скатае в своето ъгълче. Новият ден започва, хлад се разпростира из целия град в тази знойна жега, в това морно лято, и ни дава възможност да си поемем дълбоко дъх или да намерим своя шанс да се оплачем, че е прекалено студено. В стаята на всяко едно дете има прилежно скътани пари, много или малко, но има и едно свещено за него място, изпълнено със спомени, малки предмети, съдържащи в себе си много приятелства, много мигове, много погледи и усмивки. За едно такова дете ще бъде много по-голяма загуба ако някой вземе джунджуриите му, вместо парите, защото тези така дълго събирани предмети са част от сърцето му, част от живота му. Навсякъде се е разпръснала една жестока забързаност. Всеки крачи устремено към едно място, за да иде там и да осъзнае, че вече трябва да е другаде. Кафе… Топлите два пръста на дъното, а върху тях-безмилостните вълни на млякото се разплискват, неутрализират и покоряват, изстудявайки. С три лъжички кафява захар и забъркваме това, което аз пия. В повечето случай млякото учтиво отстъпва на кафето или се споразумяват и напитката става средно топла. Само лъжиците захар непоколебимо остават същия брой. Понякога захарта е бяла. Животът живот ли е, когато не е? Вероятно не. А кога е? И какво е? Защо? Думи, много думи и мисли, много мисли. Неизречени, несподелени. Пролетта носи със себе си много нови надежди, желание и копнеж. Всеки мечтае да седне на затоплената от нежното слънце земя и да се погушка с любимия. Пролетта е красива и нежна, заменя всяка година своята вече изморена посестрима и и помага да слезе от трона на управляващия. Пролетта пуска в действие всичката си красота и любов, развява дългите си копринени коси и ни омайва със своята хубост. Връща ни желанието да тичаме, да се усмихваме и да се радваме. Да раздвижим премръзналите си крайници, да се разходим и да се отърсим от сивотата на зимата. Според някои сива, според други-нежна и бяла, покоряваща, изразяваща едно заспиване, едно очакване. Провалената мечта е като голяма горчива капка за гърло. От която ти се гади, правиш гримаси и се опитваш всячески да го избегнеш. Но знаеш, че ще я има. Умоляваш, извърташ се, риташ, хапеш, но тя настъпва и ти трябва да се примириш. Денят напредва, слънцето озарява всяко кътче от къщите на хората, но не и душите им. Те остават прашни и тъмни, криещи страх и боязън, завист и омраза. Витае някаква злоба, неприязън към всичко. Надвиснала е като мъгла над техните сърца, над желанията и вижданията им. За тях всичко е грозно, изкривено. Огорчението, болката, която остава след странната реакция, след истината, която съвсем случайно разбираш за себе си. Горчивината, която остава като утайка на дъното, след като прозреш, че си нежелан, отхвърлен. Когато се замислиш за смисъла на живота и отговориш като малките деца:”Мама йоо!” Да осъзнаеш, че не ти пука дали си жив или не. Да знаеш, че наистина няма значение. Продължаваш да живееш, не си и помисляш да спреш, но просто си вървиш по пътя с наведена глава и не смееш да вдигнеш поглед, изпълнен с надежда нагоре. Сега разбираш какво е да имаш таланта да бъдеш сам, да си човекът, който по празненства е винаги сам в ъгъла, свит и нещастен, какво е да си далече от другите, какво е да си необикнат. А какво се случва когато покажеш истинската си същност някому? Той отвращава ли се? Така е, най-вероятно. Защото, ние, хората, нещастна измет, боклук, не сме нищо повече от разплута маса същност, обвита в красива обвивка. И когато някой има шанса да ни зърне, остава отвратен, без изобщо да се замисли, че и той самият е такъв. И всичко на тоя свят е така, красиво, възвишено, а щом го зърнеш, отвръщаш поглед от него. И аз, дето въздигам това тъй обично и красиво бледолилаво, то, щом го зърнах, аз се почудих как е могло нещо толкова странно, толкова изкривено, нежно и просто, да завладее моето сърце. Но не, аз не се отвръщам от него. Аз се удивлявам, че съм го обикнала, че съм се обвързала с едно петънце, с едно тъй беззащитно и нямо петно. И се срамувам от себе си, от своята кафява и слузеста същност, от своя лик, измамен, лъжовен. А ти? Ти умееш ли да забавляваш, да се покажеш какъв си даровит, шеговит и приказен? Умееш ли да разказваш приказки, да дундуркаш пеленачета? И какво, ако не можеш? И какво, ако не можеш да се разстелеш пред оногова, комуто искаш да се покажеш що за същество си? Нима той не знае от собствен опит що за помия са хората?И ето я мъглата-задава се, души и покорява. Нима малкият самурай би могъл да премине през нея? Никога. Та той е едва на три хилядолетия, още няма опит. Но ето, зад него крачи неговият господар, повелява и му помага. Но кой всъщност има спасител, такъв помощник, подкрепа? Не претендираме ли всички, че има на кого да се опрем в нужда? Вероятно е така. Но има ли наистина на кого да се опрем? Или всеки гледа в своята копаня, грухти самодоволно и подвива все повече опашчицата си, докато се превърне в лоена топка, безгрижен и нехаещ за приятелите си.

Надежда...

Тъмнината е навсякъде около мен. Усещам я. Усещам как попива в мен. Как цялата аз съм наситена с тази тъмна, ужасяваща болка. С тази тежаща мъка. Хиляди пъти съм чувала за страданията на познати, за тъжните им лица, но за пръв път усещам този товар върху собствения си гръб. Тази жегваща омраза, която прониква в мен. Която ме обгръща и желае. Имам чувството, че тялото ми ще се сгърчи от всичката тази отрова, костите ми ще станат на прах, а кожата ми ще се съсухри. Че душата ми, измъчена, ще остане да обитава този свят, опитвайки се да се отърси от тази ненавист, болка и мъка. Но не може. Тя е обречена да мъкне своето бреме през цялото си съществуване. И не ще намери покой. Никога. И докато съм жива, няма да изпитам отново щастие, няма да вдигна развеселен поглед към света, а ще го гледам с тъжни, уморени от толкова мъка, очи, желаещи малко любов, малко обич и нежност. Обич, която никога няма да получат. Те търсят очи, в които да погледнат и да намерят желаната топлина, да останат в тях завинаги и да се усмихнат. Но такива не съществуват. Няма да намеря това, което търся, но и няма да се откажа. Сляпо ще следвам непроследимото, ще търся неоткриваемото. Защото надеждата умира последна. И аз ще се уповавам докрай на нея. Ще я търся във всяко кътче на душата си и ще я следвам. Тя ще ме подлъгва на грешни места, но аз неуморимо ще продължавам след нея с желанието да открия лелеяната обич. Мисля си, че упорито следвам целта си, но всъщност аз правя обиколки на вече откритото, тъпча по отъпкана земя, проливам сълзи по вече мократа трева. И мисля, че върша нещо героично, но съм малка и жалка, необяснимо глупава и тъжна, дребна и незначителна в очите на другите. В сърцето си се чувствам изоставена и необикната. Такава и изглеждам. Затова смело ще вдигна очи към слънцето, ще изтрия сълзите с опакото на ръката си и ще тръгна с вирната във въздуха глава по пътя. Ще тръгна, за да видя невидяното, да чуя нечутото, да наваксам пропуснатото. Да се впусна в света, който познавам, да забравя грижите и тревогите на проблемния свят, да се усмихвам на всеки тъжен и да му съчувствам, защото знам как се чувства той. Да му повтарям, че скоро, съвсем скоро ще изглежда като мен, усмихната и весела, че ще излезе от тъмнината, в чийто плен се намира. Докато го утешавам, дълбоко в себе си аз все още съм свита и тъжна, малка и жалка, пропита със сълзи и тъга. Но вярвам, че и последните следи от непокоримата тъга скоро ще бъдат отмити от вечното щастие и красота. Че името, останало дълбоко в сърцето ми, скоро ще падне и аз отново ще бъда лъчезарния човек, който се предполага, че съм. Че скоро ще се усмихна искрено на човека, когото не бих могла да погледна иначе, че ще прегърна и врага си, че ще обичам мразените. Аз вярвам във всичко това точно по начина, по който вярвам в себе си, в любовта и в света. Както вярвам, че слънцето отново ще изгрее, че пролетта ще се завърне, че ще има утре.

Little cell...

Няма никой. Сякаш съм в ъгъла на мрачна стая. Стая без изход, без прозорци. Като затвор, само дето няма причина да бъда затворничка. Затворничка на собствените си мисли и чувства. Задушно е, усещам, че не мога да дишам, знам, че няма да умра, но ще се мъча. Гърча се в агония, сякаш всеки момент ще издъхна, но не-моето мъчение не спира, не преставам да ритам безсилно с крака и да впивам ноктите си в твърдия, студен под. Само да имаше някой, който да ми втълпи, че „всичко ще се оправи”, някой, който да ми върне надеждата, желанието да се боря и живея. Но точно в момента аз дори не се надявам, че някой изобщо ще дойде. Страх ме е, веждите ми са подскочили тревожно нагоре, устата ми е леко отворена и се опитвам да си поема въздух, при което издавам хриптящи звуци (в стил „Дарт Вейдър”), а от ъглите на очите ми се стичат сълзи и бузите ми са окончателно намокрени и пропити с тъга и отчаяние. След като съм изпотрошила ноктите си в циментовия под, аз се обгръщам с ръце и забивам ожесточено окървавените си пръсти в собствената си плът. Опирам гръб о стената, за да спра поне жалкото гърчене, и там продължавам агонията си. Нямам нужда от сън, храна или вода(въпреки че една двулитровка би ми се отразила добре). Единственото, от което имам нужда, е малко обич. Но и това ми бе отказано. Затова се отдадох на агонията. Искам до мен да има някой, който да си играе с косата ми, да ме целува и обича такава, каквато съм. Но няма. Искам някой, на чието рамо да мога да поплача и да се опра. Някой, който да ми позволи да докосна душата му. Просто някой.

Мислите се лутат в главата ми безпомощно. И аз сама се чудя за какво точно мисля, но знам, че разсъждавам упорито върху неразгадаеми и неоспорими въпроси. Музиката долита отнякъде и се опитва да се вплете в мен, но аз съм твърде объркана с главата си, за да я чуя. Чувствам, че вече не съм онзи весел човек, превърнала съм се в стар и изтощен от прекомерно мислене индивид. Взирам се невиждащо във вече изписаното и знам, че със същото ще изпълня и останалата част от страницата. Дишам тежко и усещам само това- как дишам. Понякога на върха на езика ми се появява някоя от изписваните в момента думи, но рядко се задържа там. Строгостта изпълни всяка частица от мен и лутащите ми мисли уплашено се свиха кротко. Главата ми потъна в мълчание. Но вече до ушите ми не долита музика, а объркваща приказка, която се смесва с мислите ми и в главата ми отново настъпва смут... Мислите ми започват да се подреждат. Усещам, че мисля за мастилото по ръцете си, за миризмата му, за жегващата болка, останала от рисуването по ръцете ми, за сърцето, което нарисувах, за сърцето, което не изразява нищо, за несъразмерното „диезово сърце” , което упорито и смрадливо лежи на лявата ми длан, за меката болка в рамото, на което съм се облегнала, за сълзите, които предстои и искам да пролея, за миризмите, които искам да попия и запомня, за хората, в чиито прегръдки искам да потъна и за погледите, които искам да разменя. А сега, сега предполагам, че ще се отпусна в мекото легло, ще се завия до уши, за да заглуша досадните детски молби, и ще изплувам от този свят, за да полетя към така желаните сънища.

Stars....

Научно погледнато,всяка звезда е небесно тяло,което има собствена светлина и топлина.Има спътници и планети,които го обикалят.Съставена е от нажежени газове.Една звезда за възрастния е просто небесно кълбо.
Но през очите на малкото дете,звездата се превръща в недостижима цел,приятел или просто нещо на небето.Звездата за детето може да бъде дори една мечта.И така се оказва,че звездите на небето са детски мечти.Всяко дете се е повдигало на пръсти и е протягало ръчички към звездите,за да си откъсне някоя.Всяко дете си е представяло как я отнася вкъщи и какво прави с нея.Но за един възрастен звездата винаги ще бъде небесно тяло.Дори по-големите деца повдигат тъжно очи към звездите,щом се чувстват самотни и изоставени.Срам ги е да се протегнат към звездите,но във въображението си вече са при тях.Възрастният обаче дори не би погледнал с детски очи,за да си помисли колко би било хубаво да си има една.Той би погледнал нагоре с философки поглед,разглеждайки замислено съзвездията,без да се замисля,че гледа към детските мечти.Колко би било хубаво,ако има някой,който да отвори очите на позастарелите,живеещи в традициите,хора и да им каже,че и те могат да мечтаят!

My little world...

И ето това е моят малък свят-свят на мълчание,на недоизречени думи,на отчаяни погледи,изпълнени с желание.Свят на много мечти,фантазии и образи,на тъга,отчаяние и мъка,на любов.Този малък мой свят,в който всеки е добре дошъл,стига да иска да влезе и да открие моите тайни,най-дълбоките кътчета на душата ми и най-съкровените ми желания.Но дали някой иска да проникне в света ми,дали иска,откривайки ме,да покаже себе си?Дали ще устои на изкушение,само,за да не се разкрие?Дали е толкова алчен?Или уплашен,че ще използвам тайните му срещу него?Никой не знае.аз съм отворена книга,готова да бъда прочетена,вдъхваща доверие.Да,но защо никой не се осмелява да пристъпи в дебрите на моя малък свят?Гордост и високомерие?Страх?Къде е всичкото доверие?Къде са чувствата,с които сте създадени?Чувствата,с които сте се появили на бял свят.Чувствата,които предизвикват едно малко чудо.Тези чувства,дълбоко закопани във вас,желаещи да изникнат отвън.Защо ги задушавате?Защо пречите на света да ви опознае такива,каквито сте?Човешки същества,създадени с любов.Къде е всичката любов?Защо хората общуват,само,за да поискат нещо един от друг?Защо?Защо никой няма да потропа на вратата на съседа си,за да му връчи скромен подарък от сърце?Или дори да го прегърне?Защо тази чиста,човешка любов,е заместена от арогантност и лицемерие?Защо?Един-единствен въпрос кънти в главата ми и буди възмущение и огорчение от света,в който живеем.как може да видиш страдащ човек на пътя и да го подминеш арогантно?Не,ти не си човек!Ти нямаш правото да използваш названието ти,дадено от Бога,нямаш основание да се наричаш Негово подобие!Огледайте се около себе си!Не желаете ли да промените тази жегваща липса на любов?Не желаете ли да поръсите малко положителни чувства сред хората?Да ги накарате да се усмихнат,да искат да пеят и да се радват на самото си съществуване.Не желаете ли да видите искрена усмивка на лицето дори на стар враг?Или предпочитате невинни детски сълзи да се леят?Сами решете.Сами избирате как да живеете,просто решете!Не искате ли да се радвате,че сте успели да накарате някой да е щастлив?Не искате ли всички да сме щастливи?Или за вас е по-важно вие да сте щастливи,а другите каквото могат да правят?Защо всички трябва да се облицоваме с лъжи,гняв.отчаяние,мрак и горделивост?не можем ли да покажем истинската си същност,та дори това да е една изморена,стара душа,наситена със скрита любов?Не можем ли просто да се обичаме безкористно?Да бъдем едно цяло.Да споделяме храната,мечтите си,надеждите?За този половин час аз се опитах да вселя малко любов в душите ви.Не знам дали успях,но искрено се надявам да е така.

Димът се вие като змия в небето.Сам, непоколебим достига висините… и там изчезва. Ние, хората, също се стремим нагоре, постигаме желаното и изведнъж се изпаряваме. Аз ще изчезна малко преди да достигна целта си… каквато и да е тя. Щипка смелост и малко сила ще решат доста проблеми… но и ще създадат нови.Чувствата са ме вързали като със сребърна верижка, изкована от сълзи и любов, за земята. Не мога да я изтръгна, колкото и крехка да изглежда. Тази мъничка верижка премахва всичката смелост и дава сили само и единствено за своето собствено укрепване- като се стремя да получа нечия любов и като проливам сълзи за някого, аз я правя пъти по- силна, а смелостта ми смело се изпарява. Духът ми е обвързан с тази земя, с хората, които щъкат по нея. Чудя се, веригата дар или наказание е. Тези редове са пропити не толкова с мастило, колкото със сълзи и чувства. Мрачни чувства… Сълзите замъгляват очите ми, сломена съм от подтискащите усещания. Искам да излетя високо в небето-да бъда птица, необвързана с никого. Свободна да отида, където искам и да правя, каквото пожелая, аз ще се отправя само към едно място- небето. Небе, рай, отвъдно или каквото и да е. Аз ще се кача в ладията на Харон, за да се изправя пред свети Петър, който ще отсъди при Сатаната или Зевс да бъда… Само това искам- да бъда свободна.
Пустиня от гробчета на приятели… да искаш да умреш с тях, но да знаеш, че не можеш, защото просто няма как… Ако се разхождах из тези гробове преди година, нито щях да разпозная половината от тях, нито бих продължила да живея след първото разпознато. Промених се. Странно, но да-аз се промених. Една и съща толкова години- корава, безсърдечна, зла, необикната. А сега… сега съм една от всичките. Това, че съм нормална не ме успокоява, напротив- кара ме да се чувствам все едно не съм аз…
Свят от гняв, от злоба, от ненавист и сдържана ярост. Това представлява моята малка микроличност в момента. Не се сдържам на едно място от насъбраната омраза към всичко живо в този свят. Очите ми се пълнят с кръв, остра болка разцепва главата ми и се чудя на малоумието на всички, недостойни за нормален живот, около себе си. Търпението ми скоро ще се изчерпи и ще изсипя сдържаното върху някой… Препила с кафе, въпреки късния час, аз предоволно мъркам и се оглеждам за удобно легло, пренебрегвайки задълженията, които ми предстои да изпълня.

Един сив ден...

Гняв и отчаяние ме обземат. Ядът и болката ме заслепяват и проникват в мен,, изпиват силите ми и бучат в ушите ми. Пречат ми да осъзная същността на живота, на красивото, което досега бях откривала навсякъде и обичала. Сега обаче главата ми е замъглена и не усещам любовта. Гневът отминава, остават възмущението и примирението. Сещам се за тревожните проблеми, но със смях и безразличие ги отхвърлям. Нов ден започва и аз съм своите недотам отворени очи, оглеждам света. Трите парченца шоколад, които потънаха някъде из храносмилателната ми система, ми се отразиха добре. Прозявам се уморено и потъвам отново в сънливия си свят. Моят собствен свят, изолиращ болката, шума, кръвта, която дори в този момент изтича от мен, приятелите, светлината и недоволството. Този свят, който ме предпазва от всичко. В този свят съществува единствено Нищото. То ме обгръща и аз го обгръщам. Свързват ни омразата и любовта, завистта и възхищението, отвращението и желанието. Но любовта е непокорна и прониква в непробиваемото ми Нищо, и се то, което досега бях откривала навсякъде и обичала. Сега обаче главата ми е замъглена и не усещам любовта. Гневът отминава, остават промъква в мен, и ме засмуква, и щастливи сълзи текат от очите ми. И съм щастлива, и съм печална. Искам да остана в затворения си свят, при Нищото си, но искам и да изляза, да почувствам отново истински любовта. И си мисля за щедрите усмивки, които раздавам без да излизам от света си, за мрачните погледи, зад които стоя аз, замислена, може би щастлива, но умело скрита зад мрак и привиден гняв. И музиката достига до мен и дразни слуха ми, но оставам в убежището на Нищото. Давам кратки, откъслечни отговори при въпрос и гледам замислено и странно. Странно, според тях, свикнали с моето щастливо „аз”. С вечната си усмивка и весел поглед. Несвикнали с мрачната ми замисленост, фасада за чистата ми любов.

Взирам се в белия лист и се чудя какво да напиша. Бих могла да го наситя с думи за бъдещето или да го нашаря с хумор. Мога да го изрисувам или да го засипя с тъжни, тежки думи. Но аз реших да пиша прости думи,които описват действителността. Думи, които показват този сив свят на хартия. За хората,които не осъзнават, че не живеят в свят от изпълнени мечти, радост и усмивки. Технология, предмети, които ни улесняват, да, но всъщност ние отдавна сме си изградили малък свят, в когото не допускаме никого, освен собствените си мисли и чувства. Усещам своя собствен свят като стъклена кутийка или чаша, в която аз съм затворена буболечка. Нищо не ме задържа да изляза, обаче дали искам… Не съм сигурна,че искам да счупя крехкото стъкло и да открия себе си за другите, които също са свои затворници. Всеки от нас би могъл да направи крачка към другите,просто не искаме. Страх ни е да излезем, да се покажем пред другите. Живеем с мисълта, че не можем да изплуваме на сушата, че не можем да се спасим. Истината е, че не искаме, нямаме желание да открием неизвестното и да се споделим с другите.Просто стоим уж на сигурно в черупките си, свити,живеейки скучния си живот, живеейки с мисълта, че живеем важен и стойностен живот, изпълнен с трепет, вълнение и желание. Истината е, че в живота на човека няма ни един важен момент, няма значение какво ще стане, нали най накрая всички ще умрем. Дори да влезеш в историята и през живота си да направиш чудо, няма да се спасиш от смъртта. Сега ние помним великите си предци, но те също са имали такива, а тях кой ги помни. И нашите деца няма да помнят нашите предци, но ще помнят нас. Внуците ни вече няма да ни помнят. Израсне поколение-две и вече си изличен не само от Земята, но и от съзнанието на хората. Нямало те е. Така че, каквото и да правиш, дори да станеш велик и известен, пак ще бъдеш забравен. Живей както желаеш, не пламти за слава, просто живей, не се стреми много високо, защото дори да постигнеш целите си, пак ще бъдеш забравен и ще потънеш дълбоко. Помня първото си изречение, думите за белия лист, за празното пространство и идеите, които изникваха и растяха в главата ми. Започнах писанието си, сега го довършвам, просто се нося по течението, споделям идеите си с белия лист и начертаните редове. Улисвам се, правя грешки, драскам и продължавам по реда. Думите сами се изреждат идват сами върху листа. Химикалката свърши, беше сменена. По-неудобна, но поне пише. И продължавам бавно у мудно да ръся безцелните си словосъчетания по хартията. Нова страница, да, но всъщност нищо не се променя. Само е по-меко. Мислите ми се забавиха и оплетоха, погледът ми се замъгли, стана ми студено, ръката ме заболя. Очаквам главата ми да тупне върху листа, вече натежала от тежки и оплетени мисли. Неуспешен опит за стопляне на ръцете, осъществен чрез сядане върху тях. Втори неуспешен опит. Главата ми се изпразни, имам чувството, че вече излях всичко върху листа. Сякаш сега съм няма и нямам какво повече да кажа. Знам, че започнах да се повтарям, да преизказвам стари идеи, стари думи.Не преоткривам, копирам се. И се дразня от това-да вдигна поглед нагоре към страницата и да видя глупави, познати до болка, думи, повтаряни поне по три пъти. Думи, от които се опитвам да се откажа, но просто не мога. Искам да се отърся от използваните вече изрази. Усещам някакво глупаво, жегващо дежа ву, което обаче се превръща в глупава, непозната реч. Целият свят вече ми е досадил,няма какво да ме учуди.