Little cell...

Няма никой. Сякаш съм в ъгъла на мрачна стая. Стая без изход, без прозорци. Като затвор, само дето няма причина да бъда затворничка. Затворничка на собствените си мисли и чувства. Задушно е, усещам, че не мога да дишам, знам, че няма да умра, но ще се мъча. Гърча се в агония, сякаш всеки момент ще издъхна, но не-моето мъчение не спира, не преставам да ритам безсилно с крака и да впивам ноктите си в твърдия, студен под. Само да имаше някой, който да ми втълпи, че „всичко ще се оправи”, някой, който да ми върне надеждата, желанието да се боря и живея. Но точно в момента аз дори не се надявам, че някой изобщо ще дойде. Страх ме е, веждите ми са подскочили тревожно нагоре, устата ми е леко отворена и се опитвам да си поема въздух, при което издавам хриптящи звуци (в стил „Дарт Вейдър”), а от ъглите на очите ми се стичат сълзи и бузите ми са окончателно намокрени и пропити с тъга и отчаяние. След като съм изпотрошила ноктите си в циментовия под, аз се обгръщам с ръце и забивам ожесточено окървавените си пръсти в собствената си плът. Опирам гръб о стената, за да спра поне жалкото гърчене, и там продължавам агонията си. Нямам нужда от сън, храна или вода(въпреки че една двулитровка би ми се отразила добре). Единственото, от което имам нужда, е малко обич. Но и това ми бе отказано. Затова се отдадох на агонията. Искам до мен да има някой, който да си играе с косата ми, да ме целува и обича такава, каквато съм. Но няма. Искам някой, на чието рамо да мога да поплача и да се опра. Някой, който да ми позволи да докосна душата му. Просто някой.