Един едър човек с възтъжни очи погледна надолу към мен и каза "Здравей, момиченце". Звучеше сякаш е изгубил пътя си. Почудих се дали ме нарече "момиченце", за да покаже, че не би сбъркал, или за да провери дали ще реагирам. Не разбрах. Поисках му един килограм от тези, хубавите череши, които вече свършиха, но пък бяха много вкусни. А той човекът всъщност не беше тъжен, дори не беше едър, нито висок, беше хилав и бе стъпил на някакво дървено трупче, та затова изглеждаше висок от другата страна на сергията. Хубави череши наистина. Напомнят на някой залез, ала вече към края на лятото, когато сладостта му е най-голяма и се оттича бавно измежду пръстите ни. А палещото доскоро слънце вече замира и лъчите му са едни такива дълги, полегати. Земята обаче е все толкова нагрята и издиша своята събирана през деня горещина. Докато стане хладно има още време, но затова пък самото то се е разтеглило и тече толкова бавно, че изобщо не изглежда толкова малко. Провлича се като змия, която за никъде не бърза. Но настане ли хладец, времето-змия се раздвижва и потича като ручей след разтапянето на последните снегове. И се усеща всичката свежест на живота, бързината му и светлината. Енергията кипи и бълбука, усмивки и смях, плач, живот.