Блъвва.

Изпитвам непреодолимата нужда да пиша. Но не просто да пиша, а да си намеря отдушник и да излея всичко, което някак се е зародило. И не, не казвам "помия", не казвам гадост, просто има много, има ужасно много, което иска да излезе. Толкова е непреодолимо много, че плъзна по ръцете ми и нямах повече място и почти ми се плачеше от яд, че не си бях взела листче. Пишех си по ръката, чакайки трамвая, като чакането само по себе си затрудняваше творческия ми процес, защото се налагаше да вдигам глава често, да не би случайно да изпусна превозното средство. Така или иначе, бях застигната от един ужасно светъл спомен с едни ужасно светлосини очи и душата ми затрептя, сякаш виждам любимата си кошута, а аз самата съм Ренесансова дама с огромен дворец и градина, пълна с всевъзможни животни. Да, може би така влияе "Декамерон". Но това няма значение. Просто някак собствените ми спомени ме застигнаха и се оказах затрупана под огромната лавина любов към целия свят и към самата мен, която ме заля изведнъж. Толкова много обичам, че понякога дори плача. Не мога да я побера. Никак. Нямам място. Тази тленна обвивка просто не може да съдържа толкова много чиста енергия. И въпреки че най-вероятно хормоналността ми избуява и бушува в мен, аз се усещам като изпълнено с живот същество, от което блика любов, независимо от генетично заложените ни странности по време на дадени периоди от съществуването ни. Но И това няма значение. Което имаше, а може би дори и в момента има значение, бе това, че ми се пише непреодолимо много и желая да кажа на целия свят колко много обичам. А какво обичам, ето точно това никак няма значение. Защото обичам всичко и всички, но в същото време обект на моята любов няма. Просто няма. И просто обичам.

Духна ми смелостта в лицето и се събудих, ококорена от живота, бълващ през очите ми. Услади ми се случилото се с мен, засмуках го като парченце черен шоколад и му благодарих, че го има. След красотата на мощните емоции идва желанието те да бъдат изразени. Но как, кажи ми просто как да го опиша това, което е най-вероятно резултат от кофеин и сладък гладък шоколад, но пък изглежда толкова неподправено и чисто, че не ти се иска да повярваш, че си като наркоман, зависим от своето щастие. Но някак и това сравнение между така наречения нормален човек и наркомана се преглъща, а щастието остава неизказано, защото е просто чиста енергия, струяща от върховете на пръстите ми и независимо от това дали се излива щракаща по клавиатурата или трескаво пишейки по листа, създава щастие. Като се замисля, не мога да открия някаква съществена разлика между зависимия и "независимия". Всеки е зависим. Аз съм зависима от себе си. Ето, виж, без себе си не мога да оцелея. Но съм и доста тегав наркотик, боли ме да съм със себе си понякога, не ми е готино, как да ти кажа. Истински наркотик съм аз за себе си и пак аз съм наркоманът. Невежи сте вие, "независимите" или просто ужасно нещастни. Почти ви съжалявам, но не съвсем, защото навярно живеете горди от факта, че нищо не ви крепи. Сами сте си виновни и сами ще си останете в нещастна трезвеност. По-добре се разтваряй в радостта и сладостта, която може да ти причини всяка една зависимост, всяко сладко малко нещо, което знаеш, че обичаш. Обичай огледалото, бъди зависим от жигулата в гаража си, пристрастен към Бог, но не се лишавай от прекомерно силната любов, зависимостта. Обичай, за да не останеш необикнат.

Жега е
топи ни слънцето
но отминава
и става благо
като мед или
ветрец вечерно
време
красота