Блъвва.

Изпитвам непреодолимата нужда да пиша. Но не просто да пиша, а да си намеря отдушник и да излея всичко, което някак се е зародило. И не, не казвам "помия", не казвам гадост, просто има много, има ужасно много, което иска да излезе. Толкова е непреодолимо много, че плъзна по ръцете ми и нямах повече място и почти ми се плачеше от яд, че не си бях взела листче. Пишех си по ръката, чакайки трамвая, като чакането само по себе си затрудняваше творческия ми процес, защото се налагаше да вдигам глава често, да не би случайно да изпусна превозното средство. Така или иначе, бях застигната от един ужасно светъл спомен с едни ужасно светлосини очи и душата ми затрептя, сякаш виждам любимата си кошута, а аз самата съм Ренесансова дама с огромен дворец и градина, пълна с всевъзможни животни. Да, може би така влияе "Декамерон". Но това няма значение. Просто някак собствените ми спомени ме застигнаха и се оказах затрупана под огромната лавина любов към целия свят и към самата мен, която ме заля изведнъж. Толкова много обичам, че понякога дори плача. Не мога да я побера. Никак. Нямам място. Тази тленна обвивка просто не може да съдържа толкова много чиста енергия. И въпреки че най-вероятно хормоналността ми избуява и бушува в мен, аз се усещам като изпълнено с живот същество, от което блика любов, независимо от генетично заложените ни странности по време на дадени периоди от съществуването ни. Но И това няма значение. Което имаше, а може би дори и в момента има значение, бе това, че ми се пише непреодолимо много и желая да кажа на целия свят колко много обичам. А какво обичам, ето точно това никак няма значение. Защото обичам всичко и всички, но в същото време обект на моята любов няма. Просто няма. И просто обичам.