Мая.

Тъжно е, нали. Инсулт. Обичаш куче, а то... вземе, че умре. МАЯ !!!

ХАХА!

Как си иначе в тази нощ-прекрасна и красива, черна, безоблачна, с много звезди. Аз открих мечката, която познавам. Аз много я обичам тази мечка. Ако можех, щях да я прегърна. Много пъти съм говорила с нея. Една от мечките, не съм сигурна коя е. Цикли! Мисли си сякаш си в един имагинерен свят и сякаш си мъничко човече, и просто излизаш на улицата, но си отвратително мъничък, но пък можеш да летиш и си мъничък, но летиш и е прекрасно, а като е нощ, е още по-прекрасно и летиш до звездите, и е толкова прекрасно.. Не ти ли харесва.. На мен ми се иска да плача, като го слушам. Защо не можем всички да сме мънички летящи човечета или да сме шизофреници ей така... Как искам да съм луда. И да живея в шкаф, и да съм в усмирителна риза, и да ритам, и да хапя, и да дера, и да ме обявяват за опасна за самата себе си и за обществото и да ме сложат в шкаф. Винаги е хубаво да се повтори-колкото повече го повтарям, толкова по-голям е шансът да се сбъдне е ще е прекрасно-ще имам цял свой собствен шкаф и ще мога да плача по цял ден. Защото хората го смятат за много неприлично, а ако съм луда, ще мога да плача и ще плача и за всички лицемери, които ги е страх да плачат на открито, и ще плача за всички изобщо. Представи си да има някакви хора по шкафове, които изплакват сълзите на човечеството. Ако се замислиш има такива хора. Като се почне от децата, които се крият, докато тече караницата между родителите им, после жените, които се крият от пияните си мъже. Кихнах. И накрая и останалите хора, които се крият по шкафове. Накрая идват лудите, които плачат, защото знаят, че хората не плачат заради самите себе си и затова те плачат вместо тях. Ето, и ти имаш нужда от някой, който да плаче вместо теб. Аз понякога искам да си плача просто ей така, защото нощта е красива, защото звездите блещукат, защото имам целия сят, само като погледна нагоре и видя звездите и ми е хубавко, и искам да плача, искам да викам, искам да се смея, искам да тичам като някой, който няма кости и да си размятам краката като гумени и да се радвам, и да се въргалям, и искам да плувам в морето, и да не ме е страх от медузи, и да бъде красиво, и да ме заслепява слънцето, и изобщо искам едно красиво лято и едни красиви дъждове, и мокра развяна коса, и куфеене под дъжда, и после едни зачервени весели лица, и мокри тениски, и мокрите кецове абсолютно мокри, и после един душ и в кревата, и да сънувам най-прекрасните неща и да виждам някакви красиви неща, и да плувам в океана. Иии да обичам всички и никога повече да не мразя, и да не гледам презрително. Но не мога-аз съм ужасно двулична.
Аз съм хипи и мога да плача и да се смея едновременно по цял ден и да си развявам косищата или пък да ме шибат по лицето заради ужасно многото вятър и да скоча от скалата, и да се размажа долу. Не, ще успея да полетя и ще летя докато вече нямам дъх, и ще си набера лавандула, и ще обичам отново заради лилавото, защото е толкова красиво. Красиво е, нали? Сега ми се плаче от толкова много красота. Не мога да я приема-аз съм толкова отвратително очернен от постъпките си човек. Тази красота не е за мен и аз така си мисля, че ще промия душата си и плача, защото ми е красиво. Душицата ми се облива в горчиви сълзи заради лошите постъпки и красотата на изгрева, който е след часове, НО Е ТОЛКОВА КРАСИВ. Няма нищо лошо в плаченето, понякога се разплаквам. Просто защото ми харесва, защото го намирам за подходящо-просто да си поплача и да обърша сълзи в коляното си-това е красиво-идеята, сълзички-като морска вода са.

Един монолог с цел успокояване някому, но с краен резултат-собствената ми меланхолия.

Прилив на вдъхновение!

Амии, аз съм красива, около метър и десет висока, нямам много косми по циците, но затова пък дланите ми са космати като на Чубака гъза. Обичам да си похапвам медец. Ям около три...ста пъти на ден. Животът ми е нормален. Изкарват ме от шкафа, позатягат ми усмирителната риза, дават ми медец да хапна и аз се връщам обратно в шкафа да беснея. Понякога сънувам лоши неща. Гонят ме крокодили насън. Те са дойни крави. Дават медец. Ама много медец дават. И аз ги обичам. Понякога. Но те не ми дават медец. И ме гонят. Със сопи. Вълнуват ме. Но са зли. Жестоки дойни крокодили. Да, аз съм много красива. Ако искаш да ме имаш, набери 206754 за вътрешни абонати или 206755 за външни. Обичам те. Намери ме в шкафа. Но за да се обладаем взаимно, ще се наложи да ми развържеш усмирителната риза. Което не е лесно. Реже се отзад. После ще изскочат 924-те ми пипала и ще те обичам безкрайно. ОБИЧАЙ МЕ И ТИ !

Аа!

Усещаш ли ей това. Точно тук. По средата. Онова тежко чувство. И между веждите. После в гърлото. Горчилка. Отвращението от света. Бяс. Бяс. Не може да бъде утолен дори с най-сладката песен. Аз не пея. Дали зло мисля или съм се отвърнала от светското. Не знам и аз. Повръща ми се вече от човеци. Мазни, гнили човеци. Мъртви дебили. Нищо не струват. И аз си оставам с желанието, онова незадоволеното и незапълнената празнина, и всичкото напразно очакване. И несбъднатите мечти. И хартийките, които никога няма да ти потрябват. И сълзите, които няма да потекат, защото отвращението е повече. Защото вече не знам и аз какво искам, какво търся. Защото вече се съмнявам в себе си. Дали пък все пак не е моята идея да коля и избивам наред, дали все пак не трябва да ги изтребя всичките до крак. Да им прерязвам гърлата, да тече кръв на потоци, ей така-потоп да стане. Кървав. И аз да гледам замечтано в локвата кръв, тя да тече покрай глезените ми. От локва да преминава във вир, цял океан да стане, да се увива около босите ми крачка, да ме маца в червено. Цвят хубав, цвят жизнен, цвят красив. Цвят на човешкото поражение пред моята злоба, цвят на изпълнената човешка мисия-да изконсумира каквото може и да умре що-годе достойно. Ама достойна смърт няма. Смъртта е жалка, пагубна, зла, отнема. Злоо, злооо е смъртта. И никога няма да бъде достойна. И с меч в ръката, и щит пред сърцето да умреш, пак не си достоен. МЪРТЪВ СИ! Просто труп. Ей тъй. Бездиханен, положен нежно-нежно в тревицата, която и тя нежно-нежно попива кръвчицата, която изтича от телцето ти.