Столицата и нейните сто лица

София. Градът, в който израснах, и променящата се представа за него. И успявам да си представя своето собствено съществуване като някакво филмче, дълго колкото една серия на „Том и Джери”. И през всичките тези двайсетина минути София менеше своето лице. Аз ще опиша едва десетина нейни лица, които съм опознала досега.
София първоначално беше целият свят за мен. Дългото Цариградско шосе, така големият магазин „Метро” и хотел „Плиска”. Това са първообразите, които обаче през тези макар и малко години забравих и после бяха чужди и непонятни за мен. Като нещо далечно и странно, но пък в същото време смътно познато. И да, да не забравям прекрасната и някак толкова квадратна „Лада”. И до днес, щом видя бледожълта „Лада”, сърцето ми трепва и на лицето ми се разстила широка, топла усмивка, а очите ми светват някак съзаклятнически.
След това София започна да придобива по-различен вид. За мен беше един огромен град, в който се загубих и това удвои представата ми за мащаба му. Помня града нощем с всичките му примамливи светлинки. Студено е, аз съм малко и уморено дете, но с мама се разхождаме и аз любопитно въртя глава на всички страни, за да поема всеки един образ, и всеки път щом сметна, че майка ми вече е забравила, повтарям колко е хубаво, задъхана от новото.
После София ме завъртя в едно доста преплетено израстване, сякаш собствен мой инициационен обред, мое лазаруване, мое възмъжаване, което обаче приключи благополучно. През това ми израстване София беше сива и мрачна дори през най-веселия, ухаещ на пролет, лято, море и щастие ден. София ми бе противна. Сякаш бе нахлузила най-страшната кукерска маска и моята единствена задача бе да избягам от нея. Дори най-веселият празник, най-красивият дъждовен или сияещ ден, ми се струваше доста непривлекателен, наистина отблъскващ. Това може би е най-жалката и нежелана маска на този иначе хубав град.
Сега София за мен е роден град, който е опорочен от амбициите и непукизма за обществото на политиците, поръсен с боклуци, със замираща будност. И ни остава да чакаме Спасителя, който както някоя политическа партия пожела, ще „разкара боклука”. А всъщност просто чакаме човека или хората, които да накарат тази София, която е била някога, да бъде и днес, да пробудим светлината в този град, в който имащите са срещу истината и обществото, а не да гледаме боклуци, „докъдето ти поглед стига”.
Като нахлузи всичките си маски и лица, София става това, което е в момента. А именно-сива, мрачна, но с не чак толкова сиви и мрачни хора, пъплещи по улиците и булевардите, носещи великите си идеи със себе си.


Както каза една приятелка, никой не би седнал "ей така" да пише за София. И аз да кажа, не седнах "ей така", но пък от задължението приятно излияние се получи.

Няма ПЪК да има заглавие!

Нов ден, нова история, нов живот. Току-що отворени очи и вече раззината паст да бълва змии и гущери. И съм заплетена в собствените си плетни и малоумщини, които изскачат от устата ми. И не мога да ги спра, дори да исках. Те просто си щъкат, веселят се на мой гръб, а аз излизам глупава. Така е, може би. И най-вероятно. Тъпчех се с нахут до момента, в който си казах:”Стига!” и то прозвуча като заповед. И взех, че спрях. И сега не се тъпча с нахут. Сега се чудя какво да измъдря, че да го запиша и всички да се радват на простотиите ми. Чудничко. А всъщност…КОЙ СЪМ АЗ? Един толкова обичан въпрос…от мен…да го крещя…по улицата. Да, и такива хора има. Идиоти! Всичко е въпрос на време, а него го има дори, когато го няма. Забавно. А аз се дразня на този свят, който ме отблъсква със своите извратени истории и недъгави тела с човешко и разложено мислене. Невероятно, какво откритие. Светът е подъл и място за честност няма. А „Дзифт” ми се услади. Странно, а мислех, че ще точа тази мъничка книжка един месец. А я погълнах бързо, което беше хубаво, като се има предвид, че е българска…и не много одобрена. Така или иначе, прочетох я. И ми хареса. И сега трябва да се замисля. Защо съм такъв урод? И защо не намирам време за това, за което би трябвало да намирам. Някакъв изпит? Ха-ха-ха-ха. И също като в "Цар Лъв" се смея в лицето на опасността. Само дето аз няма да бъда изядена, а скъсана. Все същото. На кой ли му пука? И смисъл има ли? И започнах да ги бръщолевя едни такива...Блях. Ще взема да избягам.
Блааа, нужно ми е нещо по-свястно, по-необичайно от предишните ми монотонни простотии. Нещо, което да вдъхне някоя и друга емоция, да предизвика нещо, а не всички, заедно с мен, да седим безучастно и да четем глупавия текст, от който остават още цеееееели дваааааайсет реда. Което е глупаво. Не ми се четат или пишат такива неща. Трябва ми нещо увлекателно, занимателно, което да те накара да си помислиш, че ти остават само още петдесет страници…например. Ама…няма днес да напиша такова велико нещо, такъв изблик на неочаквана безумица. Просто ще си пиша все същите простотии, с малко повече хъс и…как го беше нарекла онази тъпа госпожа с четворката….есестичен подход. Или както някой беше казал на една приятелка…в стил „онлайн дневник”. Ама животът по едно време към 10 часа винаги става скучноват и баааавен. Най-доброто решение е сънят. Обаче на кое вироглаво лапе му се спи. Въпросът е, че наистина нощта ме завихря в една голяма скука, сънят наляга по очите ми, но аз инатливо го пропъждам. Глупаво. И някакъв особено безсмислен филм изгледах в името на добрия режисьор.
Който явно не е толкова добър. И имаше някакви изкуствени кървища…и смисъл нямаше…затова няма да гледам повече филми от две и пета. Поне не на този режисьор. И пак ми е скучно, нищо, че е средата на деня и миризмата на „Чили кон карне” в стадий „къкрещо телешко” би трябвало да ме разбужда и държи будна. Ето-даже пъхнах едно парче телешко в зурлата си, ама пак…нещо ми се спи. Нищо, че станах преди един час, на мен пак ми е скучно. И тук ще продължа. Реших да се загледам в някаква книга…”Българска поезия” пишеше. Рядко се случва нещо да ме грабне толкова бързо. И гледам, гледам и погледът ми попада на думите „изчерпан тираж”. И ето как мечтата рухва, едвам изминала трета от пътя. Или да поговоря за прословутия си мързел, който две седмици не ме остави да свърша нещо полезно, някоя задача да реша (о, какво желание имам да го направя…ужасно направо) или да ида до книжарницата. Аз по цял ден (представете си-през ваканцията) се размотавам. Ужасно. Ужасно. А трябваше да решавам задачи. Така или иначе, сега ме обзе смътната тревога, че не съм оползотворила това време, което ми бе предоставено. И реших да се стегна. И реших няколко задачи. И реших, че е достатъчно. И спрях да решавам. А сега се лигавя и се чудя дали съм достатъчно сериозна, или просто в сравнение с това, което се нарича мои връстници, изглеждам по-зряла. А всъщност кой е зрял? А може би, а може би… Странното е, че и аз не знам. И Ницше казал, а още не бих могла да го проумея. Ще чакам своето време за успех, ще се надявам да проумея това, което не ми е било съдено. Трябва да презирам…в случай, че искам да знам всичко. А да, аз definitely искам да знам всичко. Но още не мога да презирам. И докато не проумея тези думи, аз ще бъда ненаситна за знание и ще поглъщам всичко. Доколко ще помня…никой не знае. Снежният човек?! Странно, как разни песнички, със съвсем прости текстове докосват сърцата на хората и ги карат да се чувстват така мънички, така уморени и тъжни, сякаш не могат да си поемат дъх, сякаш не могат да си отворят отново очите, сякаш ей сега ще заплачат, защото просто така им се струва подходящо. Да, велико нещо е това мелодията. А може би все пак има някакъв смисъл?! Да се смеем, да се радваме, очите ни да искрят истинно и да се усмихваме широко. Да, това би било прекрасно. И само ако можеше… Говоря глупости. И най-глупавото е, че се улавям как го правя. Ужасно е. Ухааа, усещам себе си, усещам радостта си, тази мъничка искра на безпричинна радост, която се завихря в мен и повлича със себе си всичките ми чувства, докато не се превърне в голям ураган от щастие, който помита всичко живо по пътя си и оставя след себе си красотата на чистото, невъобразимо и някак глупаво щастие.