Три по три е равно на девет...плюс едно е равно на десет. Минус три е равно на седем. Плюс шест е равно на не знам си...Ех, каква Хиподил мания се оформи. А отидох на концерта. И се прее..цаках тотално. Anyway. Не пиша, за да се оплаквам от случилото ми се и гадните врътвания около него. Всъщност си пиша просто ей така, заради кефа от идеята, че има къде да пиша, с кого да споделям, въпреки че едва ли не си говоря сама, което не е някаква рядкост. Но просто..ми харесва да си дрънкам в някакви такива моменти на драго усамотение. И отново... Искането няма мярка, даването има край...ляляляляляалялаа там-та-рам. И гласовете в главата ми отново пеят Хиподил, особено когато съм болна. Мисля да тръгна с хипи ван и компания по Европа, а накрая да замръкна в Китай и да стана наемен убиец. Да, красиви мечти. И онзи красив финландец. Аргх!!! И очите ми парят...И не знам си какво. Защото Моцарт кара свойто колело !?

Еххх...

Ще изливаме ли душевна помия тук? Ще изливаме. Пълен напред. И аз си го искам, а той се отчая като разбра на колко съм години. И си го обръщам баш на душевна драма, като с всички сили се опитвам да спазвам идеята на Контрол "...всичко хубаво в живота трябва да се вземе, че не ме обича никой хич не ми и дреме...", обаче очевАдно май малко не успявам. Тъжно е. И как го искам. А той май не ме иска. Огромна, гадна, кофти драмааа. И отново се превръщам в мъничкия дебил, който се захласва по големи батковци, а после гледа с наранено самочувствие. Нищо. И това ще преживеем, слушайки Хиподил и...мечтаейки.

Точно, точно тук. Да, за него.

И аз изпадам онова особено чувство, по време на което ти "пърхат пеперуди в корема", не можеш да заспиш /да, поради това се успах, а не поради това татко ми мина с колата през крака/, чудиш се дали си единствен, поредния или просто някой...и винаги си мечтаеш да е първото, но уж някак знаеш в себе си,ч е е второто или третото, все си намираш някакви кусури по време на това...хм...разположение и си мислиш колко по-добре би могъл да се справиш...когато му е било времето. А по времето на самото "време" дори не мислиш какво говориш, правиш, мислиш, само ти блестят очите, а бузите са червени. А след минаването на "времето" ти идва да се биеш по главата, че си можел да кажеш пък онова, пък другото. Кофти глупости. Ауууу! Искам да вия. И едно име ще вия към луната, която всъщност съм аз, защото така настоях, а всъщност бях слънце. Въх. Мечти, мечти. Залезе един, за да изгрее друг. И се надявам да предстоят много спомени. Ама хубави спомени. мяу.

мъх.

Нещо за мен ли? Обичам да остря малки моливчета с нож, харесва ми да гледам нощем нищото през прозореца, топлейки си краката на парното. Дразня се от всичко веднъж, а при втората среща искам да скоча от щастие някъде там...Шашнат идиот. Един кендер със светнали зелени очички! Харесвам себе си пет-шест-годишна. Сега съм урод. Рисувам някакви израстъци, замечтани погледи и отворени уста. Да тичам лете по асфалта, джапайки с различните си чорапи по мокрите бордюри /и улици/ е сбъдната мечта за мен, само дето чорапите се късат лесно. Искам да бъда човек за гушкане, но истината е, че родом съм зла...actually, образът е изграден впоследствие, чак когато и разни по-нежни чувства изскачат на злата ми повърхност. Тамън да реша да бъда добра, а то вече всички ме мразят. Хората ме срещат на най-странните места, а именно, защото съм навсякъде. Аз съм безсмъртна и съм гаден патриот. Имам няколко самоличности, но винаги е Тя. Обичам да пея с цяло гърло на празна къща, да съзерцавам изрода от огледалото и да се хиля на грозотата му. така де. Имам опашка, но я крия...за всеки случай. харесва ми да се пльосна по средата на стаята си, защото си мечтая леглото и то да бъде пльокнато там някой ден. Аз съм едно дете на мечтите си, което обича да чете някакви шашави книги и да се влюбва по най-неподходящ начин в най-изтъкнатите невзрачни герои. Дете, което обича да създава взаимно изключващи се безсмислени словосъчетания, които да бъдат разбрани само от Нея. Понякога и от най-малката думичка ме стяга противно отвращение към източника на думата. Аргх! Обичам уж да споря с даскалицата по литература по уж злободневни /каквото и да значи/ въпроси, а всъщност скрито да общувам с нея по един мой, забулен и неосмислен от другите, начин. И обичам да се правя на жертва. И да, обичам боза. А тогава какво мразя? Да-а-а-а...Мразя. Мразя цялото това еснафско виждане, цялото това непочитане, всички тези малки неща от всекидневието, които уж са нормални, но проявени 20 години по-рано, те са се наказвали и на тях се е гледало лошо. /въх, май примера със социализма не е най-подходящия хД/ Мразя всичко, което не ми харесва. Ааа, колко много съм изписала. хД

Нещо натрупано, написано, изоставено и уж завършено. точка

И аз вървя по улицата, и любопитно оглеждам високите сгради, които се извисяват от двете ми страни. Горчиво си мисля колко от природата е изхабена, за да могат сега тези купчини боклуци да се въздигат навсякъде. И се отвращавам от човешката си природа. Приисква ми се да бягам по полето, както са бягали предците ми, да бъда свободна, вероятно може би едва ли не даже дори да се отърся от тази задушлива гадна пелена, която се стеле около мен и изгражда живота ми. Добре, бягам от нея, ставам животно, но….хората никога няма да избегнат навиците си при изграждането на йерархията- всичката тази интрига, лицемерие, лъжи и всичко, което обикновено правят хората. Да, хората… Дори и Боговете понякога свеждат глави и се замислят за своята собствена човешка същност. Боговете. А дали? Вероятно не. Рейстлин Маджере все пак е живял в интересни времена, времена на силни свещенослужители, на доблестни герои, на огнедишащи дракони и много стомана. Да, тези романтични, красиви времена, когато смъртта е била чест, а животът-благо. Да, това, което ние сме изродили и сме превърнали в някакво задължение, в някакво робство и негодуваме под „тежкия” товар на живота. А дали всъщност е толкова тежък. Поеми с песен на уста, коричка хляб и чифт здрави обувки по широкия свят. Красотата на живота се крие в приключението му. А нима най-щастливата раса на света не е кендерската, тази, която не познава що е страх и е по-любопитна от най-любопитното човешко дете? Нима, нима. И всички се питаме разни странни въпроси. Все като тези, глупави:„Нима?”, „Дали?”, „Защо?”. А дали все пак не е по-добре да спрем да задаваме все тези въпроси, да се отърсим от сивотата и съмненията на живота и да продължим с усмивка напред, подритвайки камъче, мижейки срещу слънцето и смеейки се радостно на всичко случващо се. Е да, ама не. Идеята е, че днес никой не прави така. Всъщност всеки е забил поглед в земята, никой не смее да погледне другиго в очите, да му каже дума, да се засмее, вървим си ние по тротоара, все от дясната страна, гледаме да не докоснем някого или пък той нас да ни докосне и пъплим по безкрайната си пътечка, наречена живот. За някои пътечка, достатъчна само за едного, за други-широк път, способен да побере всичките ни приятели, които да вървят рамо до рамо с нас. И някакви въпроси ВСЕ ОЩЕ кръжат в главата ми, някакви странни, доста глупави въпроси. Или просто искания. Разни такива материални, други пък съвсем недостижими, а други просто неизбежни. А как искам да имам брада. И брадва. Да, ще бъда малко злобно джудже и ще обикалям горите. Или пък кендер. Бъди кендер, достигай с ръчичките си чуждите кесии, взимай, каквото смяташ за необходимо или за непотребно на бившия му собственик, нали все пак ще му тежи, или сигурно даже дори вече не му трябва…ами да, такива ми ти работи. Кендери… хубави същества-с изострени уши, не много високи, със светнали очички, весели човечета, които обикновено не знаят що е страх. И едно от еготата ми…дааа, едно от тях познава лично Физбан, защото уж то е кендер. Освен пък ако някое друго его не е самият Физбан- онзи отвеян магьосник, чиято шапка винаги му пречи на очите и той в паника осъзнава, че е ослепял. Горкичкият. А всъщност зад тази негова вятърничавост се крие един Бог…даа, няма никакво съмнение, че то е едно от будните ми егота. Колкото повече се разбуждам, толкова повече опознавам себе си. И как във водопад от думи човек открива сам неща, които никога не би узнал сам. О, колко прекрасно!-казах аз. И после…какво беше после, може би лелките, или мързелът ми да си нарежа от ананаса, или защото прекалено бързо дойде вечерта, а мен още никой не ме е викнал. Дано поне някой не ми се навика. Знаеш ли…не, ти нищо не знаеш. Нито пък аз. И хората си пъплят. Пъплят си те, части от мен даже дори и аз продължавам да тъка мрежата от думи, сякаш пея песен. И даже дори никак не е трудно даже дори. Представям си го като огромна река. И аз изсипвам в нея разни водни лилии и такива красиви цветя. И представи си-улавя ги водното течения, завъртява ги и те пускат изведнъж корени и остават там. Не е ли прекрасно. Да, даже много. Колко прекрасно! И отново….а дали всъщност е толкова прекрасно. Никой не знае. Понякога е красиво, някакво такова прекрасно и весело, чуруликащо и въртящо се, преливащо от червено в дълбоко и всепоглъщащо черно. Да, някакви такива чудеса и красоти. Но пък понякога всичко се изменя и всъщност идеята за прекрасното се изродява, поникват ѝ пипала и става грозна, грачи и фучи. Да, ужасно е, когато се окажеш в центъра на тази уродлива действителност. И без меч, и без щит, ти си просто безпомощен. Нямаш с какво да покриеш беззащитните си прасци, нежните си раменца и всяка своя част от отровните нокти на реалността.