Физика.

Имам ли нужда от нещо повече?
Повече от това, което имам?
Имам ли достатъчно?
Достатъчно да бъда щастлива?
Щастлива ли съм всъщност?
Всъщност съществува ли щастието?
Щастието какво е то?
То дали е сладко?
Сладко ли е или солено?
Солено като сълзите?
Сълзите дали са щастието?
Щастието дали е тъга?

Няма да има заглавие, понеже защото не намирам Яна.

Умората. И нежеланието светът да навлезе в живота ни. Преодоляване на болката и тихо замиране в малката дупка на отчаянието ни. Смятам да се включа аз. Боли ме всичко. Боли ме вратът от снощния концерт, болят ме краката от 50-те клек-подскока, болят ме клепачите от недоспиване, боли ме вътрешността от недоволство. Но спокойно.. очакват ме 2-3 часа блажено рисуване с много туш и удоволствие. Риби и корали-водорасли и музика, и щастие. Защото именно това носи картината. Просто красота и желание. Много от тях. Сега съм себе си, завъртяна в собственото си "аз" и малко удушена от многото нарцисизъм. Бананът изглежда малко кафяв, желае да бъде изяден, а може и да не желае да бъде изяден, но аз желая да го изям. И остават само още мизерните десетина минути, докато ми бъде позволено да го изям, защото горкият.. стои тъжен и малко почернява, а аз не желая това да му се случи и трябва бързо да го хапна. Оплетох се в себе си, защото съм точно аз, а не някой друг и дори не съм в трето лице, а съм АЗ. Стига си говорила за себе си. Бялата светлина, дъждът навън, изкуственото съществуване между четири стени. Душата на листа, цветовете преливащи се и излизащи по панталона. Тегавина във врата, желание за почивка, никаква милост. Не и при нас. Мога да сътворя цял свят, ако си пожелая. Но ми трябва цитат, който може би трябва да е на английски, а на мен много не ми се мисли на друг език, освен на родния, майчин, обичен блаблабла. Обичам си езика, но той се оплита и не мога да кажа нито дума повече за самия него. Колко много натрупана умора. Събуждаме се уморени и тръгваме по дългия си път. Всяка сутрин. Едно и също. Накрая всичко се разбърква и не можем да намерим себе си, защото дните са еднакви и не знаем кога какво точно сме правили. А ако забравяхме всеки десет секунди какво сме правили миналите десет секунди, както и по-миналите такива, то тогава бихме живели толкова хубаво. Но ако ми се налагаше шест пъти в минутата да откривам отново и отново колко уморена, скапана и разкашкана като бананова кашичка съм, е, тогава може би би ми било малко гадничко. Всичко е наред иначе. И всичко ще бъде занапред. И ще се оправи и ще бъде зелено и розово. Метафорично. Може и жълто да е. Колко време трае? Имам въпрос и голяма къдрава коса. Моята е мазна, защото просто не успях да ги отворя. Фарове. Нощем из дъжда. Криворазбраното ми мнение и умората, легнала на плещите ми, пушеща лула и излежаваща се кротко. Но тежко. И после.. обидените хора, които никога не ни разбират и винаги има зъби и лиги, и лоши очи. Но спокойно. Някой ден наистина ще бъде много добре. И този ден не е много далече. Някъде.. вдругиден може би. Едно учене, една прахосмукачка и една молба. Пари няма, дъжд има, както и много умора. Нека поспим малко. Поне два часа, поне още малкомалкомалкомалкомалко. Моля те.

Просто трябва да напиша нещо по този случай. Провалът. Изобщо. Неудовлетворението. Всъщност не. Просто почти няма интерес. Обливащата светлина на музиката. Бавно разтапяне в леген с мехурчета. Сладострастни миризми се разнасят с пукването на всяко балонче. Както и много спомени, може би малко вина, но като цяло изобщо поглед напред. Силната музика в ушите, заглъхва, НЕЕ! Отново. Грешка. Чудесност. Някои неща никога няма да бъдат споделени и рядко ще се говори в първо лице. Защото иначе става прекалено много и съзнанието, нарцисизмът, самовлюбеността, егоизмът и всичко останало около идеята "мен" преизпълва помещението. Дори и навън. А като липсва, всичко се губи и изтича изпомежду пръстите, и даже дори почти не се усеща кой е героят и кои са останалите. Защото кафето е свършило, но се усеща някъде из системата, донасящо благодат и красота. Енергия и щастие. Много малки зъбчати колела, които се въртят без грешка, може би още малко и ще превъртят и ще изпушат и ще спрат да работят от претоварване. За пръв път от много време отново може да бъде отбелязана проявата на много разум и за по-дълго от обикновено. Наредената програма, почти удовлетворяваща, но ще видим. За всичко си има време и място и някой ден може би ще се постигне мир.

Неспособността да се справяме сами със себе си. В ръцете на съзнанието си стои същността ни като непознат инструмент. Не умеем да боравим със себе си, неконтролируеми сме. Не дочитаме докрай указанията. Случват се и такива простотии.

***

Зебри и матадори. Животни с телепатични способности и изкормени бикове. Малко тъжничка гледка. Животът е такъв обаче. Няма да се измъкнем. Дори и с длето. Дори с кирка. Дори с лопата. Дори с динамит. Изобщо никога няма да излезем оттук. Малко ни е гадно май-май.

***

Непонятност. Елементарност? Изобщо, хич. Евентуално обаче не. Няма как да разберем. Казах ти, че е непонятно. Хайде стига. Обръщай се и тегли своето рало. В своята бразда. Правѝ добро. Дали?

***

Момент на нежелание и мързел, преди да бъде разтурено от другата. А всъщност е една. Ще остане в тайна. Зорки очи, след спомена-непукизъм. Така се отпечатват моменти. И после ги има като снимки в албум в ума ни. Да.

***

Потъпканото самочувствие. Винаги. Физически болки. За предпочитане. Предпочитаеми. Или каквото и да е. Най-красивото синьо. Тегавина в клепачите. Много смърт. Споко, бате.