Няма да има заглавие, понеже защото не намирам Яна.

Умората. И нежеланието светът да навлезе в живота ни. Преодоляване на болката и тихо замиране в малката дупка на отчаянието ни. Смятам да се включа аз. Боли ме всичко. Боли ме вратът от снощния концерт, болят ме краката от 50-те клек-подскока, болят ме клепачите от недоспиване, боли ме вътрешността от недоволство. Но спокойно.. очакват ме 2-3 часа блажено рисуване с много туш и удоволствие. Риби и корали-водорасли и музика, и щастие. Защото именно това носи картината. Просто красота и желание. Много от тях. Сега съм себе си, завъртяна в собственото си "аз" и малко удушена от многото нарцисизъм. Бананът изглежда малко кафяв, желае да бъде изяден, а може и да не желае да бъде изяден, но аз желая да го изям. И остават само още мизерните десетина минути, докато ми бъде позволено да го изям, защото горкият.. стои тъжен и малко почернява, а аз не желая това да му се случи и трябва бързо да го хапна. Оплетох се в себе си, защото съм точно аз, а не някой друг и дори не съм в трето лице, а съм АЗ. Стига си говорила за себе си. Бялата светлина, дъждът навън, изкуственото съществуване между четири стени. Душата на листа, цветовете преливащи се и излизащи по панталона. Тегавина във врата, желание за почивка, никаква милост. Не и при нас. Мога да сътворя цял свят, ако си пожелая. Но ми трябва цитат, който може би трябва да е на английски, а на мен много не ми се мисли на друг език, освен на родния, майчин, обичен блаблабла. Обичам си езика, но той се оплита и не мога да кажа нито дума повече за самия него. Колко много натрупана умора. Събуждаме се уморени и тръгваме по дългия си път. Всяка сутрин. Едно и също. Накрая всичко се разбърква и не можем да намерим себе си, защото дните са еднакви и не знаем кога какво точно сме правили. А ако забравяхме всеки десет секунди какво сме правили миналите десет секунди, както и по-миналите такива, то тогава бихме живели толкова хубаво. Но ако ми се налагаше шест пъти в минутата да откривам отново и отново колко уморена, скапана и разкашкана като бананова кашичка съм, е, тогава може би би ми било малко гадничко. Всичко е наред иначе. И всичко ще бъде занапред. И ще се оправи и ще бъде зелено и розово. Метафорично. Може и жълто да е. Колко време трае? Имам въпрос и голяма къдрава коса. Моята е мазна, защото просто не успях да ги отворя. Фарове. Нощем из дъжда. Криворазбраното ми мнение и умората, легнала на плещите ми, пушеща лула и излежаваща се кротко. Но тежко. И после.. обидените хора, които никога не ни разбират и винаги има зъби и лиги, и лоши очи. Но спокойно. Някой ден наистина ще бъде много добре. И този ден не е много далече. Някъде.. вдругиден може би. Едно учене, една прахосмукачка и една молба. Пари няма, дъжд има, както и много умора. Нека поспим малко. Поне два часа, поне още малкомалкомалкомалкомалко. Моля те.