Сякаш днес раздвоението е мода. Сякаш всяко иначе лудо нещо днес е ужасно модерно и ужасно предпочитано. И изведнъж всички станаха нормални, защото е лудо и всички нормални изглеждат луди. А истински лудите стоят отстрани и се смеят, смеят се на глупостта на човечеството.
И търся с кого да споря, а няма с кого и търся среда за изявяване на мнение, а такава няма. И уморено оглеждам арената...дали все пак не е останал някой достоен противник. И ето-гърчи се в края на кръглото парче земя едно дете, едвам развито, със съзнанието, че е презряно, със съзнанието, че не е на ниво, тръгва срещу мен-многократен победител. И подигравателно ми се пъчи. Гордостта ми не позволява тази низша твар да ми се смее и криви, и затова с един удар на меча си, наследство от дядо ми, Покровителят на четирите тайнствени горски извора на мъдростта, го разсякох на две половини, от които мощно бликна кръв и озари с магията си цялата публика. И тогава се замислих, да, аз се замислих дали все пак това е било най-мъдрото решение. Несломимата ми гордост неотменно потвърждаваше, но малкото ми останал здрав разум отричаше, че е възможно извършването на такова зверско убийство, породено от желанието за ненакърнена гордост. И събирам този така наречен здрав разум и мисля трескаво. Дали все пак това не беше злобно убийство или заслужено отмъщение. И в този момент разпознавам лицето на разсеченото същество. И да, успявам да различа чертите на подмолен, зъл враг, който трябваше отдавна да е умрял. Но не-смъртта го застигна чак сега, и паралелно с моите очаквания, точно в последствие на тази му подигравателност.