сърцето ми е голямо
като на малък човек
творец съм
и разрушител
навсякъде съм
но и ме няма
търся
представата си
за теб

Nitrogen, Carbon, Nitrogen and Carbon containing compound Test

Понякога не става
както го искаме
но и напротив
проваляме се
и падаме
сякаш завинаги
може и да продължим
но осакатени
завинаги
дали
***
Радостен призив
по изгрев
отплават
мъките и злините
оставаме със себе си
празни са чашите
които тепърва
ще пълним
с щастие

не просто път
а път като слънце
носи надежда
и трепет
вълнува
привлича
и мами
тръгни
остави се
ела

http://www.rainymood.com/

Не го осъзнаваш, дете. То и аз не го осъзнавам, но ме сполита прекалено изведнъж. А може би не е изведнъж, просто се надявах никога да не се случи. Надявах се да си живея в апатия, да гледам малко сиво понякога, но като цяло да съм ведра или поне равнодушна. Надявах се никога да не се срина, никога да не ми се наложи да се сдържам, надявах се да не стигна до изходната позиция, в която всичко ми е толкова писнало, че мога само да изреждам от какво ми е омръзнало. Надявах се да не ставам зла, надявах се да запазя любовта си към човечеството. Надявах се да не си слагам онези тъжните кучешки очи, за да гледам с тях хората, когато ме питат какво ми е. Но какво да им кажа аз, когато и сама не го осъзнавам. Какво да сторя? Добър въпрос, дете, добър. Чакай да отмине. Ще дойде друго време. "Но докато чакаш, това, което е, е." И аз какво да сторя? Аз мога само да чакам, чакам, чакам. Ще дочакам своето светло време. Засега няма друго освен облаци и дъждец, дори гръмотевици много. Надявам се да спре това и да остане само приятен шум от последните капчици, залутали се по улука и след това паднали небрежно на земята. След тях настъпва сякаш пролет, въздухът е вкусен и е някак свежо. Свежо, да. Искам свежо и да не се наспивам никога повече.

плъзгам се плавно
по стените на аквариума си
долавям движение отвън
котка дете щъркел
не ме интересува
аз плувам
описвам кръгове
в своята мътна вода
мътя я допълнително
дано се получи нещо

лоши лица
и сълзи в очите им
но всъщност огледала
на нашите души
смеят се отривисто
говорят несвързано
и после ни казват
че това сме ние
питам се аз ли съм
или не съм ли аз
но ако съм аз
значи не съм себе си
защото се помня все още
пъргава, весела
като коминочистач
получил заплата
уви
бях

дълбоки ями
пред мен
стъпвам плахо
внимателно
но все пак падам
падам
пропадам
като Алиса
но заек няма
и ще падна
ще се размажа
като домат
презрял
от оранжериите край Пазарджик
през късен юли

И отново сме сити

тежестта в пръстите
и непохватността
и умората
и всичко
забравено и припомнено
след чудовищна липса
на присъствие
но не и мъчна
просто се връщаме
откъдето сме тръгнали
неминуемо

Излез!

Намести се удобно в мен преди известно време. Едно такова мрачно и вкиснато, все недоволно. Утеха ли търсеше, или какво, не знам. Усещах, че нещо не е наред, а и ме глождеше, че и мен ще повреди. Черно, ужасно, не ме оставя една работа да свърша. Все по мен се тътри и ми мрънка, че студено му било, мързяло го, гладно било. Все мрънка и все роптаe. Недоволно. Рошаво. Недоспало. Ужасно е, казвам ти. Хванах го аз една неделя и му се карам, викам му:
-Вземи свърши някоя полезна работа. Изчисти, научи си, изкъпи се.
То кърши ръце, мотае се, ръмжи ми, не ще. И все се оправдава, че по-късно всичко щяло да свърши.
Ядосах се, та опитах друго и му заповядах:
-Вън тогава да си играеш с другите деца!
Смути се такова, тъжно му стана, че и това не ще. Насмалко да го съжаля и да го погаля по смотаната апатична главица. Но не би. Запратих го в ъгъла- да циври там, гатанки да си задава и по цял ден да умува над тях. Мързеливо, асоциално, да ти стане гадно да общуваш с него.
И тогава намислих тайна схема. Реших, че е наложително да го прогоня от себе си (че как така ще ми разваля дисциплината!) и започнах да кроя планове. Но как да ги изпълня точно? Да го заведа в гората и да го оставя там ли? Не, то ще се върне при мен, гадината гадна, да ми трови живота. Да го приспя? Не, не, все ще се събуди. И тогава сметнах за по-мъдро да подходя благородно:отсъдих, че най-добре ще да е да го излекувам. Билки-милки, отвари и магии. Казах му:
-Мила моя болест, ще те излекувам.
И започнахме да си говорим. То-нещастно, аз-злочеста. Обсъждахме проблемите му и от дума на дума стигнахме до извода, че то проблеми няма, проблемът с него е мой, и няма какво да търси при мен.
Оправих му дрешките, сгънах ги внимателно, побутнах го и най-нежно заповедно го подканих:
-Излез.
А то въздъхна, измърмори нещо под носа си и почти разкаяно, че толкоз време ми е жужало на главата, прекрачи прага на съзнанието ми.
Понякога се случва да го засека да е на почивка у някой познат и ми става смешновато-тъжно, понеже не знам как се справя и дали много му се карат. Но ако се случи да ви навести, не го гълчете много, то от дума разбира и кажеш ли му "Излез", вече си е тръгнало.

Блъвва.

Изпитвам непреодолимата нужда да пиша. Но не просто да пиша, а да си намеря отдушник и да излея всичко, което някак се е зародило. И не, не казвам "помия", не казвам гадост, просто има много, има ужасно много, което иска да излезе. Толкова е непреодолимо много, че плъзна по ръцете ми и нямах повече място и почти ми се плачеше от яд, че не си бях взела листче. Пишех си по ръката, чакайки трамвая, като чакането само по себе си затрудняваше творческия ми процес, защото се налагаше да вдигам глава често, да не би случайно да изпусна превозното средство. Така или иначе, бях застигната от един ужасно светъл спомен с едни ужасно светлосини очи и душата ми затрептя, сякаш виждам любимата си кошута, а аз самата съм Ренесансова дама с огромен дворец и градина, пълна с всевъзможни животни. Да, може би така влияе "Декамерон". Но това няма значение. Просто някак собствените ми спомени ме застигнаха и се оказах затрупана под огромната лавина любов към целия свят и към самата мен, която ме заля изведнъж. Толкова много обичам, че понякога дори плача. Не мога да я побера. Никак. Нямам място. Тази тленна обвивка просто не може да съдържа толкова много чиста енергия. И въпреки че най-вероятно хормоналността ми избуява и бушува в мен, аз се усещам като изпълнено с живот същество, от което блика любов, независимо от генетично заложените ни странности по време на дадени периоди от съществуването ни. Но И това няма значение. Което имаше, а може би дори и в момента има значение, бе това, че ми се пише непреодолимо много и желая да кажа на целия свят колко много обичам. А какво обичам, ето точно това никак няма значение. Защото обичам всичко и всички, но в същото време обект на моята любов няма. Просто няма. И просто обичам.

Духна ми смелостта в лицето и се събудих, ококорена от живота, бълващ през очите ми. Услади ми се случилото се с мен, засмуках го като парченце черен шоколад и му благодарих, че го има. След красотата на мощните емоции идва желанието те да бъдат изразени. Но как, кажи ми просто как да го опиша това, което е най-вероятно резултат от кофеин и сладък гладък шоколад, но пък изглежда толкова неподправено и чисто, че не ти се иска да повярваш, че си като наркоман, зависим от своето щастие. Но някак и това сравнение между така наречения нормален човек и наркомана се преглъща, а щастието остава неизказано, защото е просто чиста енергия, струяща от върховете на пръстите ми и независимо от това дали се излива щракаща по клавиатурата или трескаво пишейки по листа, създава щастие. Като се замисля, не мога да открия някаква съществена разлика между зависимия и "независимия". Всеки е зависим. Аз съм зависима от себе си. Ето, виж, без себе си не мога да оцелея. Но съм и доста тегав наркотик, боли ме да съм със себе си понякога, не ми е готино, как да ти кажа. Истински наркотик съм аз за себе си и пак аз съм наркоманът. Невежи сте вие, "независимите" или просто ужасно нещастни. Почти ви съжалявам, но не съвсем, защото навярно живеете горди от факта, че нищо не ви крепи. Сами сте си виновни и сами ще си останете в нещастна трезвеност. По-добре се разтваряй в радостта и сладостта, която може да ти причини всяка една зависимост, всяко сладко малко нещо, което знаеш, че обичаш. Обичай огледалото, бъди зависим от жигулата в гаража си, пристрастен към Бог, но не се лишавай от прекомерно силната любов, зависимостта. Обичай, за да не останеш необикнат.

Жега е
топи ни слънцето
но отминава
и става благо
като мед или
ветрец вечерно
време
красота

Все по-често ми причернява пред очите. Губя дъха си, но знам, че едва след секунда ще се оправя. И се оправям. Винаги. И после пак си знам, че отново ще ми причернее и едва ли не може би ще падна, но и никога не падам. Но ако падах, щях да ставам. И да се уча от своите падания и рани.А като няма рани, няма поука. И продължавам със своите причернявания.

Спиралите по ноктите ми сякаш почти се плъзват извън тях, продължавайки по пръстите и след това засмукващи целия свят, завъртайки го в своята безкрайна яркост, изкривявайки го. По-красив и вълшебен. Но нереален. Това е сън. Казах го някога, лепнал се е на огледалото ми. И знам, всеки ден ще се събуждам и оглеждайки се рошава в огледалото, невързала още косата си (първата ми дейност за деня), ще знам, че всичко е сън и ще правя каквото си поискам. Дори ще летя. Да, ще се рея съвсем уверено в облаците, над себе си, потънала в небостъргачи и антени, напълно незнайна за целия мравешки свят под нозете ми. Или под корема ми, защото летейки вярвам, че ще съм в хоризонтално положение. Но както и да е, може би се отклоних малко съвсем. Ще сънувам, да. Всеки ден ще е мой прекрасен сън. Но защо ще бъде, защо не е? Нима не е? Всеки ден е сън, аз съм сън, ти си сън, ние сънуваме заедно и се реем в облаците. Може би.

Трамваят, който обича да закъснява. Оставаме на спирката, слушайки някаква си музика, сипвайки тафените сметанки в кафенцето (поне смятаме, че са тафени и че сме адски доста шано хаха), неосведомени за случващото се наоколо, потънали в своята собствена дейност, когато изведнъж, о, ужас, изведнъж идва дългоочакваният трамвай, който вече дори не ни се струва толкова примамлив. Качвам се аз сама все пак, оставяйки онази другата сама на спирката, пък ако ще и другаде да иде, кой я кара да седи на спирката, като че ли пък ще дойде друг трамвай, и отварям списанието. Хората май ме гледат странно, музиката ли ми е малко силна или си припявам? Не съм сигурна, не и днес. Питай ме утре.

Морето, което не спи.
Не спи от кафето
разлято по вълните
и отнесено в дълбокото
погълнато и преобразувано
в хормони за безсъние
морето не спи, блуждае
и буди хората нощем
да станат
да пият
кафе.

ДА!

Винаги има какво да ти кажа, просто понякога не съм в настроение да го изкажа. Но точно в момента съм. Искам да ти кажа всичко, което се е таяло толкова дълго в мен. Това, което ме прави радостна и щастлива и изобщо ме завърта в своите вихрушки. Чувствам се по-добре от всякога. Да, това го пиша тук, където по принцип пиша само онова, което изказвам с тайни думи и други неща. Но така или иначе, аз съм щастлива и няма защо да го крия. Имам всичко, което бих могла някога да поискам. Нямам нужда от нищо. Да, това е така. Всичко е толкова наред и изобщо не ме интересува нищо, което се случва. Или поне така си мисля. Истината е, че всичко, което се случва винаги ме е интересувало и винаги ще ме интересува. Просто в момента обичам хората и нямам нищо против да го кажа. Казвам всичко, което казвам с прости думи на глас тук, където иначе не бих написала нищо от свое име и в първо лице. Просто ми е чудесно. (:

Хей, ЯНА! Хей, янаянаянаяна. Здравей, добре дошла отново. Винаги си била толкова горещо посрещана тук, в собствения си малък уютен дом, убежище на най-чудните ти мисли и емоции, здравей, здравей. Как ми беше домиляла. Но както и да е, вече си тук и дори сме заедно и аз ти се радвам, щипя те по бузките като досадна баба, каквато всъщност никога не си имала, но и това няма значение, стига да си тук и да си усмихната, въртяща се около собствената си ос и себелюбие. Мисля, че съм влюбена в себе си.

Смея да твърдя, че съм нормален. Имам приятели, колкото и често да се съмнявам в това, имам чуден живот(това не ме съмнява) и говоря хубаво. Колкото и велики да са моите ораторски умения, хората не ме слушат. Не че не ме чуват, та аз говоря умерено силно и пределно ясно, просто не ме слушат. А аз не говоря празни приказки. Всяка една моя дума е тежка като пестница на боксьор или дори колкото един сравнително малък слон. Това обаче не спира хората, дори и приятелите ми да не ме слушат. Не ме слушат и толкоз. Аз обаче говоря. Говоря за живота, за плочките в банята и за синьото на незабравките. Говоря за най-чудесните моменти от човешкото съществуване. Като тези, в които усещаш липсата на нужда, когато нямаш нужда от нищо повече. Моменти като този вечер в трамвая, на път към забвението и самотата в един чуден кът на човешката душа. Хармония и благодат, обилно процъфтяване и просперитет на маргиналността и удовлетворението от нея. Сбогом, смърт.
Сякаш пак е рано сутрин и птиците отново са на юг, а аз паля камината, за да посгрея отмалялото си тяло. В такъв случай бих отворил книга с молив в ръка, готов да критикувам прочетеното. Критика, която никой не би видял, но си я има, за да знам аз какво не съм харесал. Кракът ме наболява при всяка прочетена глупост като детектор за безсмислени мисли. А докато съм край хора ме боли постоянно. Чувствителен е, да. Бая време мина откак започнах своето чакане. А то не изглежда сякаш скоро ще приключи. Безкрайното очакване на нещо ново, чакане, чиято липса не успяваме да доловим дори когато най-новото ни се случва. А ако по някаква случайност засечем наличието на новост, ние се съмняваме в нея. Това е то, оптимисти до един. Нямаме доверие никому и подозираме всички.

Свикнал съм да отварям книгите на някоя случайна страница и да гледам написаното. Гледам през него, а не самите думи. В главата ми изникват образи, докато се опитвам да си представя какво точно пише там. След това започвам да чета от средата на дясната страница и обикновено вече нарисуваните в съзнанието ми картини се изливат на хартията. Не съм много сигурен как точно се случва това. Не съм се и опитвал да си обясня. Просто е така. Може би е дарба. Както някои хора умеят да виждат в бъдещето, така аз умея да чета книги без да ги чета наистина. Умея го от малък. Помня, че когато бях на седем години, показах това си умение на баща си и той ме наби. Не каза и дума, просто ме наби. Ей така. Едва наскоро разбрах, че се е страхувал, че единственият му син е луд. Друго, което също разбрах е, че той самият страда от маниакална депресия. Ирония. Аз обаче съм съвсем нормален. Храня се правилно, спя почти колкото ми е нужно и дори спортувам понякога. И проблеми имам. Като всеки един нормален човек. Не умея да признавам любовта си. Именно заради това ме напусна първата ми жена. Година по-късно се самоуби, което ме кара да мисля, че не аз бях виновният, когато ме напусна. Но не можах. Просто не можах. Още помня. Събуди ме през нощта, към 3 часа, направо сутринта си ме събуди, милата, и през сълзи ме попита:"Обичаш ли ме?"Сънен и изумен, аз ѝ казах, "Да, разбира се." "Кажи го тогава." Не можах. Просто не можах. Стоях и я гледах. Като дърво. Дума не можех да обеля. Стоях и се взирах в нея. Аз-отляво, а тя до мен. Спря да плаче, стана и си тръгна. Не я изпратих. Знаеше къде е вратата, а и аз имам проблеми със съня и нямаше да съумея да заспя отново, ако бях станал. И година по късно, както казах, умря. Всички около мен умират. Постоянно. Но не е толкова тъжно. Единствената смърт, която истински ме натъжи, бе Нейната смърт. А Тя... Тя е, или по-скоро беше, красива. Много красива. Да, мелез си беше, но приличаше на немска овчарка. Най-чудесната. С бяло предно ляво краче и остра муцуна. И един чуден мартенски ден я намерих в един двор, мъчеща се да се изправи, като лъв под упойка, борещ се да стане. Ала Тя не се бореше с наркотик в кръвта си, агонизираше заради един грозен инсулт. И след това умря. Умря просто. Имаше я и в следващия момент вече не бе там. Не бе вече стара, не бе полусляпа, беше просто мъртва. Да, тази смърт разтърси света ми толкова, колкото никоя човешка смърт не успя. Може би моята собствена ще промени това. А може и да не промени нищо. Винаги съм подозирал, че смъртта не е нищо повече от една цигара, една чаша вино или дори една безсънна нощ. Не ме е страх. Поне не от смъртта. Но от ежедневието ме е страх. Всяка секунда тръпна да не би да се изгубя в сивотата на живота си. В онези моменти, в които нямам правото да помисля, а само действам. Страх ме е да не изгубя себе си. Но това едва ли ще се случи скоро. Не съм имал по-хубави три месеца през целия си съзнателен живот и не се лутам. Само сутрин, преди да приема конската си доза кафе, странствам и блуждая между сънуваното и мъждивата, но реална светлина. Реална е, ако не е илюзия. Една илюзия никога не би си признала, че е такава. Винаги съм се смял на собствените си шеги, а едва преди няколко дена се замислих колко неубедителна прави шегата това. И оттогава вече не се смея на шегите си. Дори когато са наистина смешни.

За водата от чешмата

Водата от чешмата, която тече и ни облива, а ние жадно попиваме през устата, ноздрите и порите си. Водата от чешмата, която понякога затваряме в буркани и стъклени чаши, но дали тя се променя? Не. Остава си вода от чешмата. Най-чудесната и красива, най-студената, без никакви ледчета, изстудена просто, течаща и бърза, прохлаждаща, стичаща се ту бързо, ту бавно след гърлото ни, което моментално застива, свива се леко и я пропуска. Изтръпва малко, но инак всичко е наред. Дори когато е ледена, дори тогава-пак, тя пак е чудесна и е вода от чешмата. Животворна. Ненаситни сме. Пием я. Обичаме я. И я пием отново. Водата от чешмата.

БУУУУМ! Избухва главата ми като балон, пълен с вода. И всичките зли, тегави и грозни мисли се разпиляват по стените и се стичат бавно надолу, образувайки локвички помия в ъглите на стаята. БУУУМ! Втори път. Откъде намираш толкова гнусотия, която да разпръснеш навсякъде? Откъде ми кажи. Не те разбирам. Сега вземи метла и лопата и посъбери остатъците от това, което беше твоя глава, ум, его и съзнание. Но за какво ти е то всъщност? Съществувай сама без себе си, остави това, което не ти трябва на пода, нека гние и се разлага, докато не намериш нещо по-добро, с което да го замениш. Чувството на изоставеност, онова там, което расте и се заражда и расте още повече, защото му е предоставена благата възможност да процъфтява и да става зло и агресивно. Няма как да го усмириш, изчакай го да премине, не му обръщай особено много внимание. Не му давай да разбира, че се гърчиш, че виеш от злоба и мъка, от омраза и гняв, че ти се иска да разкъсаш себе си на милиони парченца, не му давай тази възможност. Стой, спри се. Недей да бъдеш зла. Недей да бъдеш тъжна. Признай своето поражение, отдай му нужните почести, а след това заспи кротко, свита на топка в своето чудесно леговище и нека сълзи не обливат лицето ти, защото са ненужни. Гърчи се няколко часа, докато намериш своя мир, а след това забрави какво се е случило и изтрий злобата от лицето си. Поеми глътка чист въздух. Не създавай сама своето собствено поражение. О, моля те, недей. Единственият Бог съм аз и на Него се моля.

шшш, дори не казвай нищо, не бих го обсъждала (:

Дръж. Дръж ги здраво. И двете. С двете ръце. Прегънати леко, излизащи пред кутретата, стегнато. Малко по-стегнато. Сега затегни хвата около тялото му. Дръж се здраво, за да не паднеш. Сега препускай. Препускай колкото дъх имаш. Колкото дъх има животът под теб. Препускай, докато вятърът изсуши влагата по лицето ти, сълзите и потта ти. Препускай, докато усетиш умората да те поваля, докато паднеш от гърба на коня, докато не е останала капка сила или злост в тялото ти. Препускай още, още, колкото можеш, не се предавай. Не се предавай, докато последните капки отчаяние не са се изцедили. След това легни на тревата, отпусни се, разстели косите си, слушай тежкото дишане на животното, дай му ябълка-две, успокой го. Когато и умората премине, стани, сплети косата си и ходи гордо. Гордо с лек оттенък на агресия. Агресия, която би могла да бъде отприщена всеки момент и да потроши толкова много дълго градени ценни вещи. Или може би не само вещи. Ходи така, сякаш "целият свят работи за теб". Ходи с високо вирната глава, гледай с презрение, унищожителна омраза, показвай само сянката на разрушителната си злоба, за да не бъде прекалено плашещо. Увий се хубаво в студенина и злост, не показвай себе си извън тази обвивка. Мушни се хубавко вътре, но не пускай климатика, защото инак ще се стоплиш и безчувствената ти повърхнина би могла да се разтопи. Не разкривай себе си, дръж се здраво.