Глей ся. Ама мисли мнооого трезво. Утре. Ставаш. Към 8. Най-късно. И после? После какво… ами как какво. Отиваш. Къде? В банята. И какво правиш? Къпеш се. И да не забравиш да си изсушиш косата, ей! После. А може би сега. Багажът! И той кво? Ами как кво. Ще бъде приготвен. И изяден. Не, няма да си ям дрехите. Ами бомбърът? Да го взимам ли? Или какво? Да гние. Няма. Ще го взема. И къде тоя багаж? На майка си в Пловдив. Ами че да. И до 9 си готова. После. После най-късно в 9 и половина хващаш пътя. Право през гората. До трамвая. И после. После го хващаш. И се возиш. Ама гледаш да не заспиш. И слизаш. На гарата. Отиваш на онуй специалното място. И си правиш картата. И после. После си взимаш билетче. И чакаш. Чакаш да падне таванът на лятното кино. Не, чакаш влака. И го хващаш. После. После гледаш да не спиш много във влака. И слизаш. На Пазарджик. И хващаш. Тролей. И отиваш. До Езиковата. И там. Правиш. Какво? И да де, не знам. Тей. Софи ми дума нещо. Щаб. Какъв щаб? Направо. А защо не наляво? Или надясно. Ще питам някой господин с чадър. Стига да не е ексхибиционист. Много умно, значи. Яно. Наляво бил затворът. Ама аз не искам там. Аз искам в бялото помещение. Ама няма. Да си луд в България не било хубаво. Ами добре. Добре, щом всички така искате и сте се наговорили против мен. Ама браво просто. Смешно много. Мисля, че имам проблем. Не, въобразяваш си. Това, че гласовете са ти го казали, не значи, че е вярно ! Няма да взимам айпода… много чупене, а-у. Може и да ми трябва през дългата, дългата тягостна нощ, ама здраве да е, ще оцелея и без него. И сега. Пак какво. Нямаш идея. Нали. Ами и аз нямам. Значи сме заедно. Да потегляме. Бръм. Много май съм огладняла. Няма да поемам рискове. Мисля, че сламката щяла да донесе бум… Но няма. Аз така реших. За сметка на това Хитрите мечоци никога няма да надвият Дивите селяни. Ъндърграунд банда.

не, няма!

Процес. Бавен, меланхоличен, но го има. Ще бъда малко клиширана и ще пиша за Коледа. Ами какво за Коледа. Глупав празник. Не ми харесва. Не знам и аз за какво да пиша. Затънала съм в сивата помия на ежедневието. И де да бях символист. Така хубаво щях да си пиша стихове, че милиони щях да изкарам. Но не е така. Ще поговоря малко с вътрешното си "аз". Лирическото, тъй да се каже. Та лирическият "Аз" на поета не знам си какво... Двустишия, четиристишия. И много песни. Виното се лее. Ама го няма. И аз пак гледам тъпо. Ама много тъпо. И никой не разбира какво става там някъде навътре. Белият шлифер!!! Да, много прекрасност. Ще имам китара и ще бъде прекрасно. Да, скъпоценни, точно така. *гледа лукаво и гали стоманения пръстен, облизва се с глуповата усмивка, разкривайки два реда пожълтели изпадали зъби и продължава да гледа лукаво-тъпо* Ревю. май ми се ходи на концерт. Ама кой знае. Никога няма да ме огрее. И имам две седмици свобода, които разбира се ще пропилея, защото не съм това, което искам. И да... не знам. Не обичам да гледам сериали. Тя ме предупреди. Ще си навлека проблем. няма страшно. Аз съм мъж. Ще се справя.

А де !!!

СТИГА СИ МИ ЧЕЛ БЛОГА !!!

И не, не ме интересува колко ще ми се върне, когато храня всички наляво и надясно. И не, не ме интересува дали някой ще чете. И не, не ме интересува дали този, който ще чете, ще ме упреква, кори или няма да му хареса. Не ме интересува. Аз съм като Вампира, която небрежно ми бутна мешката и просто каза, че е destructive. И какво като е от 8/8 ? На много яка ли ще се прави? Ами не е! А да се пукне. Злоба, злоба. А в неделя има концерт! На който аз няма да отида. Защото ще се дрогирам, може би?! Да, точно така! Разбира се, аз само стоя по средата на улицата и викам:"Херца, херца!", докато гледам с освирепял поглед, много изцъклени очи и си удрям с два пръста по ръката, за да ми изпъкнат вените. Да, точно това правя. Разбирате ли ? И затова няма да отида на концерт... Хъм !!! Основателно. Знаех си аз, ама кой ме слуша. Аз всеки ден, е така, седна си под дървото на сянка и вадя иглите. Ненужни глупости. Нямам идея какво говоря, изливам душевна помия и много ярост. Три капки кръв по снега. Естетика. И Снежанка. Точно така. Всеки ден. Ревю, ревю, ревю... Трябват ми пари. ТРЯБВАТ МИ ПАРИ, ЗНАЕТЕ ЛИ ?! И тогава защо не ми давате, а ?! А чети и се радвай. Прекрасни неща съм пишела, добре. Ами няма да има повече прекрасни неща. Само злоба, злоба, злоба. Заради Колежа, заради всичкото притискане от ваша страна, заради това как съм имала право на избор. АМА НЯМАХ ПРАВО НА ИЗБОР, ПОМНИТЕ ЛИ ?! А Класическата?! ИСКАХ ЛИ?! ИСКАХ!!! И после ще стоя по средата на стаята, ще гледам тъпо, ще ми бъде викано и все пак ще гледам тъпо. Няма да си мисля нищо. И знаете ли какво? Ще продължа да си живея с идеята за тия неща. А ЧЕТИ! Обичайте ме!

После недей да ми крещиш, просто спри да го четеш. ; )

Та...реших да пиша. И ето ме-запретнах ръкави, пуснах някаква рандом музика и започвам да пиша...все същите глупости, които изстисквам от себе си, просто защото нищо не се е появило у мен, за да ме накара да напиша нааааай-якото нещо, сеш'се. Но пък винаги ще си имам разни напълно случайни причини да се ядосвам, които пък обаче не ми носят нито муза, нито удовлетворение. Само хъс и злоба. Може би дори и хъс не ми носят, изтощават ме, правят ме на парцал и после не ми дават и да спя. Прекрасно. И гледам аз с полуизтекли от липса на сън очи, кръстосани крака и слушалки в ушите...гледам какво ?! Гледам простотията на човеците. Гадни човеци, подли човеци. УРОДИ ! И дори нямам желание да отметна набързо всички задължения, за да мога свободно да мисля...защото пак няма да мога да мисля свободно. Пак ще се чувствам изтощена, оповръщана и изоставена. Амии, така да е. Хората са гадно племе. Лоши, лоши човеци. PUNISHMENT !!! турарираридап

ех !?

Да, и отново ми се пише. Отново искам да извадя онази част от себе си, която почти никога не излиза наяве. Искам да бъда онази весела персона с двата кичура, обрамчвайки лицето и, детето, което е повече навън, отколкото вътре. И не знам дали като символист си припомням миналото или пък просто гоня това евентуално бъдеще, но съм решила...Ба, кво си решила ти, бе...опашката си не може да догони, ще решава тя...Нямаш право! А как искам едно, едно единствено нещичко, може би малко свобода, или пък обратното-малко затворено пространство, в което никой, който не желая, да не поглежда *покашля се многозначително с обвинителен поглед към някои от четящите*... Ех, мечти... И малко повече пари да ми даваха. Лелее, рай...И китарата щеше да е моя...ама няма. Ще има да чакам...

I am from all the melancholic women,
hanging on my walls in their strange dresses,
lying on the ground or crying in the rain.
I’m looking at them, they’re looking at me,
and the mirrors are sadistically smiling.

I am from the Billa supermarket, Maya dog with all her mother’s love,
little dead puppies in the hole beside the road, the scary stories about the man who killed them.
I’m from the unfinished buildings, spying always,
and all the happiness and shame about the skateboarding.

I am from all the food we eat or puke,
Even from the days with no food,
or the cakes for birthdays which I’ve always hated
and the bet with the chicken bone.

I am from all my parents’ advice,
almost never followed, from the “Smarty!”
And the threats for never seeing Bilyana anymore,
and all the guilty looks.

I am from all my friends’ hearts,
Nietzsche, Orwell may be, Nwarth,
who I’ll forever remember as he’s smiling,
Vassil Levski, whose portrait hangs above my bed.
And is giving me hope for the future.
I am from Bulgaria on three seas.

аз ?!

Ще бъда аз. Да, точно тази. С идеята, че съм недосегаема, че никой няма да прочете и ще витая завинаги сама, гонейки опашката си. Едно много блажено...даже напротив. Дори не е гонене на опашка, а носене по Мъртво море с тон в главата. Цяла мелодия дори. Ето и първите няколко тона. Започва текстът...толкова добра песен отдавна не бях засичала. Прекрасна. "Замина мойто момиче, замина далече от мен. Но ми каза, че ме обича и че може би някой ден..." ляляля. Красота. И вероятно и това свършва дотук като всяка моя мисъл, почти достигнала кулминационния си момент, като незавършено щастие, несподелена обич, не, без последното. Просто малко куцам откъм изразяване. Но песента налива масло в огъня на моята муза. Мога да напиша много, да излея много от породилите се чувства. Ламер. Както и да е. Отново влизам в ролята си. Не искам там. Имам шанса да просъществувам, да разцъфтя, да покажа себе си. Но дали искам ?! Кой знае... искам неземна топлинка. Чаша вино. И може би огнище. Символи, символи. А всъщност искам реализация на мечтите си. ДАЛИ ?! Обърквам се. Сама от себе си. Аз съм значи. И там. Пуловерът до мен. На купчина. Очите ми се затварям. Знам колко трябва да пиша. Едва около 7. Навън е студ и мрак. А аз копнея за лятото. А когато е лято, не искам да свършва. Красивото лято. Когато летят емоциите. Когато има хора. Когато виждаш тези, които сънуваш. Когато ти искрят очите. Когато смъртта не се усеща. И когато по-често я виждаш. парадокс. Да, аз съм. "хиляда деветстотин шейсет и осма..." И това ми било живот. Размивам се. Не казах нищо смислено, но колко изписах !? Трябват ми няколко шамара...и чаша вино.

ха...

И ето ме пак тук-търсеща опората на своята собствена загриженост. Ама я няма. Дори и нея. Живея загубена, доверявам тайните си на непознати, нося се уж по течението, но тайно ритам с крака в противоположната посока. То моето не е живот, то и мъгляво съществуване не е. Не усещам дори собствената си ръка, не виждам по-далече от носа си... Не, това вече просто не съм аз. Превръщам се в механична играчка, настроена да прави все едно и също. Забързано темпо, забързано темпо и накрая пълен разплох, само за да почне отнове същото темпо.. Не бива да продължава повече така-казах аз и строго наместих очилцата си на върха на носа си, поглеждайки зло иззад тях. Музата ми се оттегли, изтече бавно измежду пръстите ми, а аз тъжно я гледах как си отива. Едно "чао" не ми каза. Замина просто... И няма го вече желанието да напиша, само напора да напоя листа със сълзите си. Сълзи, проливащи се за мен, за моята загубена, изоставена същност, за лутащото ми се из болничните коридори "аз", за безсилието, буйстващо в мен. Ще се наложи да търся себе си. Да опипвам всеки предмет в тягостно тъмната стая, опитвайки се да различа най-подходящата форма за своята същност и да я приема в себе си, да разбера какво съм, дали съм чепат корен от многогодишно дърво или съм някое старо желязно топче, позеленяло от времето. А дали пък не съм някой еднокрак оловен войник...Или какво? Какво съм аз.. Отдавна усетих, че вече не съм онази Яна! с главно Я и много усмивки, превръщам се в жалка развалина с малки букви и безразличие. Една таква неодушевена личност, без спомени, без емоции, свряна в някой ъгъл, гледаща тъпо с големите си телешки очи. И дотам. В това се изразява цялата ми същност, "красотата" на съществуването ми. Дотам с патриотичните идеи. Нека кравата да ги осъществи. Туй било... Прекалявам. България няма да си остане току тъй, чакащ някой да хване лопатата и да я оправи. Ще трябва да потърпя някое и друго мехурче по изнежените си длани. Както и да е.. Но същността ми е протъркана. Среброто никак не ме улеснява. Трябва ми дълга почивка, да се възстановя, да подредя себе си, да изплача каквото трябва да бъде изплакано, да изкрещя, каквото никога не е било казвано...Трябва ми малко спокойствие. И ми трябват нечий определени обятия, в които да се сгуша, един определен човек, когото да видя...Искам. Но няма. Нека бъде мирна и тиха. Нека...

тъй, тъй да е...

И тайната ми бе разкрита
а аз плача без своето самочувствие
снишена ужасена и мъничка
и я няма наблизо ръката
която да отнеме мъката
и да стопли всичко в мен
да събуди детето
да подскочи животното
и да погали жената
а последната дали я има
или още не се е родила
дали съм човек
или пък човече
дали умея, дали знам
Не. Аз съм Яна.
24.07.2009
* * *
Писма хД
И ето го строен
смел и красив
поглежда нагоре
тиха молба
и плаче ли плаче
дъжд ли желае
или малко любов
да бъде погледнат
обичан милуван
но няма защото
само безличните
незаинтересовани
получават това
а после не го искат
а той плаче ли плаче
точка
смисъл-никакъв хД

Лилиев-Чолева хД

Отброявам. И още една капка
падна на земята и се размаза
усетих как желанието си отива
и гледам ядно, лошо и тъжно
ръцете ми изтръпнаха, гърлото е сухо
очите ми горят, тялото боли
и душата ми напира да излезе
Крещя. Тя избяга. Заспах
и после се бях върнала
* * *
Малка стая и малко прозорче
душата ми пърха немощно
заловена в тялото ми-кутия
затварям очите си
разговарям с нея
обичам я прегръщам я
тя умря.

Полудявам. Вече не съм добре, знам го. просто полудявам. Гледам на кръв, ръцете ми треперят, горчи ми на гърлото, имам желание да убивам. И после не съм била луда. А може би съм само малко отчаяна...не, бе, не исках да кажа това. Ама мечти, празни надежди, сизифов труд и накрая-нищо...ама както и да е. Тогава нека да продължим безсмисленото си съществувание..
Започвам да мисля, че наистина съм луда, след като прочетох тези редове. Не знам, просто не откривам себе си в тях. И въпреки това знам, че е истина. Просто...знам. Знам, че полудявам, знам, че вече не съм добре. Но както и да е. I will survive! /друг е въпросът дали тези около мен ще успеят/

"За него-живота-направил бих всичко" Вапцаров

Животът-какво е той? Есенцията на нашето съществуване или просто някаква част от ежедневието ни, която остава на заден план до момента, в който изведнъж не ни се случи най-лошото и не осъзнаем колко важен е бил всъщност. И наистина…живот-какво е той и на какво сме способни за него?
И по думите на Вапцаров за него-живота-направил бих всичко. Но дали? Дали всеки е способен да жертва най-благото си, за да отърве самия себе си? Нима всички са такива егоисти, че да предпочетат своето благосъстояние пред живота на отрочето или на ближния си? В толкова лицемерен и лъжовен свят ли живеем? А нима не са останали хора, човешки същества, които да дадат живота си, за да просъществува чуждия?
А може би живеем в свят, в който всеки е готов на всичко, само за да се измъкне невредим, цял и невинен. Но през колкото повече безскрупулни „оцелявания” премине човекът, толкова по-виновен става той. И желанието за живот се превръща във вина и алчност. Излизаме непокътнати от дадена ситуация, доволни и весели, без да подозираме дори, че след себе си сме оставили много тъжни лица и сълзи. И това наше желание за живот се изражда и се превръща в една алчност за живот, в една непрекъсната гонитба със смъртта, чийто край е всеизвестен-алчният умира в мъчителна агония, опитвайки се да заграби с шепи последните му останали мигове живот, а този, който умира за ближния, той умира с ръце, протегнати към смъртта и поглед назад към оцелелия, дарявайки му живот.
И хората все пак трябва да се замислят кое точно „всичко” биха направили за живота си-биха прекратили нечий друг, биха потъпкали чужди права и по този начин биха обезсмислили своя собствен или биха помогнали някому, за да усетят как техния живот става по-ценен, биха пожертвали своето съществуване заради това на любим?
Всеки сам решава по кой от тези два простички пътя би тръгнал. И най-вероятно е правилно да се запитаме:за него-живота-какво бихме направили?

луТ

Да, аз знам, че няма как да избегна прилива на необуздана енергия, която струи от дълбините на моята изморена, напоена с кофеин, душичка в този късен час. То просто така си идва, ще отмие всичко, което има за казване, и ще си отиде. Но най-глупавото е, че аз си пиша съвсем глупавите неща, вместо да използвам прилива си на муза за есето, което ТРЯБВА да напиша. Прави ми се нещо. Ходи ми се някъде. Отказах на една приятелка заради неспособността си. Това не ми харесва. Просто ми се иска да ида някъде, да отпия нещо тайнствено от ръба на някаква тайнствена чаша. Както и да е. И ми се слушат разни работи, които дори и аз не ги знам. Искам да се разходя сред звездите, да си набера розмарин, да го закича на капака на москвича и да си люлея краката, дъвчейки канелена пръчица. Не, просто май полудявам. Имам вкус на жълтурче в устата и точно за такава поляна си мисля-голяма, обрасла с красиви малки жълти плевелчета. И си мисля това в началото на есента. Просто...не съм уцелила времето. Трябва ми пространство, трябва ми време да го осмисля, трябва ми подреденост, трябва ми някаква задълбоченост, която да ми помогне да подредя учението си, което сега ми се вижда прекалено трудно и се превръщам в братовчед си. Просто се надявам, че някои хора няма да решат, че трябва да погледнат тук. Моля се над сплетените си пръсти. Прозинах се някъде дълбоко в ума си. Наскоро пих кафе, каквото не бях пила от много, много време. С истинска захар, че и с някакво прекрасно мляко, и кафето беше от машината. И имаше своя прекрасен кафен аромат, който ме кара да изтръпвам и да се облизвам жадно и алчно. Да, май написах доста неща. И всяка една от тези думи можеше да е някаква друга в есето, което трябва да бъде написано. на мен все още не ми се спира да пиша, имам още недоизречени мисли. Искам да плача, искам да се смея, искам да викам, искам толкова много неща. Искам една звезда. Искам малко блясък в очите си. искам да видя искрената си усмивка в огледалото-не заливаща се от смях, а покорно влюбена. Ах, досадно и в същото време така желано чувство. Просто имам нужда от разведряване. Или пък просто ми трябва малко подреденост. Както вече казах. Пак се прозинах някъде в дълбините на вглъбената си душа. Упътвам хората, давам им знаци, чувствам се доволна от себе си. А точно в момента направо се гордея със себе си, защото без да се ръчкам против волята си, написах толкова много. Просто трябва да пиша повече, да упражнявам своето...хм....дар слово. Както и да е. Трябва да си отделям по 20-тина минутки на ден, изпълнени с малко музичка и приятно спокойствие, които да изпълвам с черно-бели редове-бели редове, изпъстрени от многоцветното черно. И тропите трябва да науча. Имам толкова много неща да правя, но въпреки това стоя точно тук, слушам Уикеда-165 дни, пиша неща, които само аз ще прочета, и не се захващам за нито една от всичките ми три големи работи. Есето не съм го докоснала. Просто ще си изчакам онова трупясало състояние, за да напиша нещо, за което нямам представа какво представлява и толкова. После ще го прочета и съм сигурна, че ще го одобря. Ако пък не-здраве. Гечева ни е по български, тя е някаква такава добричка. Ще попрекратя връзката си с Рада, поне малко да се отдалеча, защото една заради друга губим много. Просто трябва да се осъзная. Не е трудно. Просто си пусни класическата музика малко по-силно, отвори големия речник, ще питаш за нещата, които ги няма дори в него. И така ще си свършиш домашното. А за есето...вече казах. Ще си изчакам най-отвратителното състояние. И толкова. Имам нужда от забавление...

ще погъделичкам егото си хД

хаха, ето нещо, което не би трябвало да го има, но пък аз си го харесвам...пък!

Велосипед, велосипед, велосипед...
А може би просто колело?
И се върти, върти се!
И щастие поднася, а след него
разнася се от звънчето шум
зън-зън и се смеят.
Развяват се плитки и погледи
слънцето пее, а очите искрят
въздухът тлее, а ние се разтваряме
"парче хляб, глава лук и среден клас яхта"
О, красота, красота
И свършва дотук.

Да. Май ще се поналудувам.

Лал. Освободена от най-тягостните чувства за едно момиче, аз летя към красивото пребоядисване и установяване в една нова среда. Прекрасност. А съм така лишена от муза, чието отсъствие не може да бъде премахнато дори чрез random музика, което пък по принцип работи. Нямам идея... Пише ми се нещо голямо, нещо хубаво. Скука. Липсват ми някои работи-ставане рано сутрин, задължителна чаша кафе, тътрене към банята в транс, недоспиването като цяло. Но най-вероятно, всъщност със сигурност, след няколко дни тези тъй прекрасни обичаи ще се възвърнат при мен и аз ще ставам рано, че и промени и подобрения ще внеса в ежедневието си. Блякс, колко съм скучна. Дори и за себе си не крия по нещичко интересно в скучните думи. Иу. Това направо не съм аз. А кой съм тогаз? -Педераст. Не, колко изумително и невероватно тъпа съм аз. Welcome! Come in! Бла-бла. Дали ми липсва нечие убедително присъствие или просто отдавна не съм посядвала пред огледалото да си поприказваме. Добре, тук откривам себе си. Чорапите са точно тези. Korpiklaani rule the world! Bulgarien uber alles! Йесс, пикайте газ, гадни немци! Ляляля... Аз съм шаблонна. Не, махни кожата! И козината. Извади си очите със сламка и ги остави да висят. Изяж си кутретата...на краката. Гррр, неее! Много съм зле и съм пак нещо недоволна. Само да ми дойде една ваканцийка или струпване на неучебни /min 3/ дни, марш към Пазарджик, че ония шнорхели ми липсват. Чувствам се изрод, въпреки че съм само TRVE black metal по къси гащи и джапанки. Слушам супер тъпата песен и се мисля за мега яката. Бля, това наистина не съм аз. Не, не съм. Не съм АЗ! Мисля, че полудявам. ПРОБЛЕМ?! Какво правим? Преглед на печата! Пишшшшшш./...кап-кап-кап-кап.. Цунки! Блякс, кофти драми и влюбени двойки. Завиждам или съм отвратена? WTF?! /me не знае какво прави. Бля, totally idiot! цуни-гуни, грозни муцуни: Яна ist gay. Прекрасна песен. Най-дуфрата. Ацкее. "Най-важното е, че съм с теб" Бля, и те ако не са gay!? "Frozen memory..." Йее... Гнусляри. "wipe the tears from yesterday..the time for change take the pain away" Double йее.. Can you feel me? ^^^ Не съм нищо особено, не съм даже красив. Може би вече съм аз. А може би не. Няма ме. "Скоро по btv". Синеморец-20 градуса. Неподходящо за туризъм. Яж лайна! Спирит! Безразборно е някак. И едно посвещение за Вики/тор/ от моето найсто АЗ:Грух. Свиня. Мас. Разбира се. Театър. Величков. Емо?! WTF!? Гърне с мед. Мечо пух. Мъдрост. Дюлгерова. Дюли. Круши. Компоти разни. Туршия. Бабки. Пенсионери. Finntroll. Folk metal. Поп фолк. Чалга. Мазни кючеци. Силикон. Цици!!! Доктора. Пловдив. Майна сити. Вики/тор/. Абсинтия/която дори не е от Пловдив/. Дим. Дървета. Хартия. Прахосничество. Хора. Лайна. Яж. Храна. Месо. Pink Floyd. Татко. Manowar. Един красив рус младеж. Nwarth/който дори не е рус/. Зъби. Ницше. Шини. Крис. Гавра с Генца. Удавена. Доста мъртва, а и бременна. Гавра с труп. Секс с животни. ВСякакви лайна. Един овързан труп в килера. точка. Кучко, марш в ковчега, ма! АЗ! I'm not as mad as I used to be. Въй, наистина се променям. Me no like. Кашлям. Me no like that either. Изрод. Ха-хо-хе-хи. Половин час/разни лайна/, още половин час къпане. хД Ако Яна става в 6, в 7 е готова. Okay. И после тръгвам. Тъй-бива. Значи вече ще ставам в 6. Трудна мисъл за възприемане. Искам актьорска вечер. Всякакви там. Бля. България над всичко! Jana loves herself! Йей! Тъз' Биляна как ме ядосва, ама си я обичам. Лека нощ. Тъжно ли ми е? WTF?! Не ми се рисува май. Lie lie lie. xD Йей. Имам добри идеи. Знам, знам. Serj Tankian me прави луда/щастлива демек/ Добре, хубави мечти градя. Да ги видим после. АЗ! Много вятър, мнгоо нещо. Болки в ставите. хД Това последното не беше запланувано. Грр, а онзи хубавия немец. Много красиви човеци. Ммм, сънувах Виктор и разни фентъзи неща. Nice. I like it. Mного беше прекрасно. И ми липсва едно друго присъствие, което в момента се задява с когото му падне. Тъй. Мама вече е Ди. хД Nice. Somebody put something in my drink. Йей. Яна ist happy. Ура! Спинка ми се. Кап. Или пльок. Или шляк. Якооо. хД Мед. За какво ли си мисля? Къкто и дъ е. Това било май. АЗ!!!

Ох, боли...

И сега съм болна, пия чайче, вероятно ще се възстановя за ден-два. С моя организъм шега не бива, ей! Абе да, бе. То всички вероятно си мислят така и после-хоп, взели, че умрели. Anyway. Някак пак започвам да споря със себе си, защото едната ми страна е някаква нормална и си пие чайчето, а всичките неизброими останали мои лица просто искат да тръгнат на пътешествие към Крин или Абарат. Ау, адската болка в главата, докато слизам по стълбите. Може би всички мои недотам разумни егота от разумна гледна точка ще си останат мирни и никакви пътешествия в търсене на избавлението на цял Крин или изнамирането на онази хубава принцеса...ех, те ще почакат. Сега си оставам с чайчето, ужасното главоболие, паренето в носа и очите и всичките ми там болки по кокали и други такива.

Три по три е равно на девет...плюс едно е равно на десет. Минус три е равно на седем. Плюс шест е равно на не знам си...Ех, каква Хиподил мания се оформи. А отидох на концерта. И се прее..цаках тотално. Anyway. Не пиша, за да се оплаквам от случилото ми се и гадните врътвания около него. Всъщност си пиша просто ей така, заради кефа от идеята, че има къде да пиша, с кого да споделям, въпреки че едва ли не си говоря сама, което не е някаква рядкост. Но просто..ми харесва да си дрънкам в някакви такива моменти на драго усамотение. И отново... Искането няма мярка, даването има край...ляляляляляалялаа там-та-рам. И гласовете в главата ми отново пеят Хиподил, особено когато съм болна. Мисля да тръгна с хипи ван и компания по Европа, а накрая да замръкна в Китай и да стана наемен убиец. Да, красиви мечти. И онзи красив финландец. Аргх!!! И очите ми парят...И не знам си какво. Защото Моцарт кара свойто колело !?

Еххх...

Ще изливаме ли душевна помия тук? Ще изливаме. Пълен напред. И аз си го искам, а той се отчая като разбра на колко съм години. И си го обръщам баш на душевна драма, като с всички сили се опитвам да спазвам идеята на Контрол "...всичко хубаво в живота трябва да се вземе, че не ме обича никой хич не ми и дреме...", обаче очевАдно май малко не успявам. Тъжно е. И как го искам. А той май не ме иска. Огромна, гадна, кофти драмааа. И отново се превръщам в мъничкия дебил, който се захласва по големи батковци, а после гледа с наранено самочувствие. Нищо. И това ще преживеем, слушайки Хиподил и...мечтаейки.

Точно, точно тук. Да, за него.

И аз изпадам онова особено чувство, по време на което ти "пърхат пеперуди в корема", не можеш да заспиш /да, поради това се успах, а не поради това татко ми мина с колата през крака/, чудиш се дали си единствен, поредния или просто някой...и винаги си мечтаеш да е първото, но уж някак знаеш в себе си,ч е е второто или третото, все си намираш някакви кусури по време на това...хм...разположение и си мислиш колко по-добре би могъл да се справиш...когато му е било времето. А по времето на самото "време" дори не мислиш какво говориш, правиш, мислиш, само ти блестят очите, а бузите са червени. А след минаването на "времето" ти идва да се биеш по главата, че си можел да кажеш пък онова, пък другото. Кофти глупости. Ауууу! Искам да вия. И едно име ще вия към луната, която всъщност съм аз, защото така настоях, а всъщност бях слънце. Въх. Мечти, мечти. Залезе един, за да изгрее друг. И се надявам да предстоят много спомени. Ама хубави спомени. мяу.

мъх.

Нещо за мен ли? Обичам да остря малки моливчета с нож, харесва ми да гледам нощем нищото през прозореца, топлейки си краката на парното. Дразня се от всичко веднъж, а при втората среща искам да скоча от щастие някъде там...Шашнат идиот. Един кендер със светнали зелени очички! Харесвам себе си пет-шест-годишна. Сега съм урод. Рисувам някакви израстъци, замечтани погледи и отворени уста. Да тичам лете по асфалта, джапайки с различните си чорапи по мокрите бордюри /и улици/ е сбъдната мечта за мен, само дето чорапите се късат лесно. Искам да бъда човек за гушкане, но истината е, че родом съм зла...actually, образът е изграден впоследствие, чак когато и разни по-нежни чувства изскачат на злата ми повърхност. Тамън да реша да бъда добра, а то вече всички ме мразят. Хората ме срещат на най-странните места, а именно, защото съм навсякъде. Аз съм безсмъртна и съм гаден патриот. Имам няколко самоличности, но винаги е Тя. Обичам да пея с цяло гърло на празна къща, да съзерцавам изрода от огледалото и да се хиля на грозотата му. така де. Имам опашка, но я крия...за всеки случай. харесва ми да се пльосна по средата на стаята си, защото си мечтая леглото и то да бъде пльокнато там някой ден. Аз съм едно дете на мечтите си, което обича да чете някакви шашави книги и да се влюбва по най-неподходящ начин в най-изтъкнатите невзрачни герои. Дете, което обича да създава взаимно изключващи се безсмислени словосъчетания, които да бъдат разбрани само от Нея. Понякога и от най-малката думичка ме стяга противно отвращение към източника на думата. Аргх! Обичам уж да споря с даскалицата по литература по уж злободневни /каквото и да значи/ въпроси, а всъщност скрито да общувам с нея по един мой, забулен и неосмислен от другите, начин. И обичам да се правя на жертва. И да, обичам боза. А тогава какво мразя? Да-а-а-а...Мразя. Мразя цялото това еснафско виждане, цялото това непочитане, всички тези малки неща от всекидневието, които уж са нормални, но проявени 20 години по-рано, те са се наказвали и на тях се е гледало лошо. /въх, май примера със социализма не е най-подходящия хД/ Мразя всичко, което не ми харесва. Ааа, колко много съм изписала. хД

Нещо натрупано, написано, изоставено и уж завършено. точка

И аз вървя по улицата, и любопитно оглеждам високите сгради, които се извисяват от двете ми страни. Горчиво си мисля колко от природата е изхабена, за да могат сега тези купчини боклуци да се въздигат навсякъде. И се отвращавам от човешката си природа. Приисква ми се да бягам по полето, както са бягали предците ми, да бъда свободна, вероятно може би едва ли не даже дори да се отърся от тази задушлива гадна пелена, която се стеле около мен и изгражда живота ми. Добре, бягам от нея, ставам животно, но….хората никога няма да избегнат навиците си при изграждането на йерархията- всичката тази интрига, лицемерие, лъжи и всичко, което обикновено правят хората. Да, хората… Дори и Боговете понякога свеждат глави и се замислят за своята собствена човешка същност. Боговете. А дали? Вероятно не. Рейстлин Маджере все пак е живял в интересни времена, времена на силни свещенослужители, на доблестни герои, на огнедишащи дракони и много стомана. Да, тези романтични, красиви времена, когато смъртта е била чест, а животът-благо. Да, това, което ние сме изродили и сме превърнали в някакво задължение, в някакво робство и негодуваме под „тежкия” товар на живота. А дали всъщност е толкова тежък. Поеми с песен на уста, коричка хляб и чифт здрави обувки по широкия свят. Красотата на живота се крие в приключението му. А нима най-щастливата раса на света не е кендерската, тази, която не познава що е страх и е по-любопитна от най-любопитното човешко дете? Нима, нима. И всички се питаме разни странни въпроси. Все като тези, глупави:„Нима?”, „Дали?”, „Защо?”. А дали все пак не е по-добре да спрем да задаваме все тези въпроси, да се отърсим от сивотата и съмненията на живота и да продължим с усмивка напред, подритвайки камъче, мижейки срещу слънцето и смеейки се радостно на всичко случващо се. Е да, ама не. Идеята е, че днес никой не прави така. Всъщност всеки е забил поглед в земята, никой не смее да погледне другиго в очите, да му каже дума, да се засмее, вървим си ние по тротоара, все от дясната страна, гледаме да не докоснем някого или пък той нас да ни докосне и пъплим по безкрайната си пътечка, наречена живот. За някои пътечка, достатъчна само за едного, за други-широк път, способен да побере всичките ни приятели, които да вървят рамо до рамо с нас. И някакви въпроси ВСЕ ОЩЕ кръжат в главата ми, някакви странни, доста глупави въпроси. Или просто искания. Разни такива материални, други пък съвсем недостижими, а други просто неизбежни. А как искам да имам брада. И брадва. Да, ще бъда малко злобно джудже и ще обикалям горите. Или пък кендер. Бъди кендер, достигай с ръчичките си чуждите кесии, взимай, каквото смяташ за необходимо или за непотребно на бившия му собственик, нали все пак ще му тежи, или сигурно даже дори вече не му трябва…ами да, такива ми ти работи. Кендери… хубави същества-с изострени уши, не много високи, със светнали очички, весели човечета, които обикновено не знаят що е страх. И едно от еготата ми…дааа, едно от тях познава лично Физбан, защото уж то е кендер. Освен пък ако някое друго его не е самият Физбан- онзи отвеян магьосник, чиято шапка винаги му пречи на очите и той в паника осъзнава, че е ослепял. Горкичкият. А всъщност зад тази негова вятърничавост се крие един Бог…даа, няма никакво съмнение, че то е едно от будните ми егота. Колкото повече се разбуждам, толкова повече опознавам себе си. И как във водопад от думи човек открива сам неща, които никога не би узнал сам. О, колко прекрасно!-казах аз. И после…какво беше после, може би лелките, или мързелът ми да си нарежа от ананаса, или защото прекалено бързо дойде вечерта, а мен още никой не ме е викнал. Дано поне някой не ми се навика. Знаеш ли…не, ти нищо не знаеш. Нито пък аз. И хората си пъплят. Пъплят си те, части от мен даже дори и аз продължавам да тъка мрежата от думи, сякаш пея песен. И даже дори никак не е трудно даже дори. Представям си го като огромна река. И аз изсипвам в нея разни водни лилии и такива красиви цветя. И представи си-улавя ги водното течения, завъртява ги и те пускат изведнъж корени и остават там. Не е ли прекрасно. Да, даже много. Колко прекрасно! И отново….а дали всъщност е толкова прекрасно. Никой не знае. Понякога е красиво, някакво такова прекрасно и весело, чуруликащо и въртящо се, преливащо от червено в дълбоко и всепоглъщащо черно. Да, някакви такива чудеса и красоти. Но пък понякога всичко се изменя и всъщност идеята за прекрасното се изродява, поникват ѝ пипала и става грозна, грачи и фучи. Да, ужасно е, когато се окажеш в центъра на тази уродлива действителност. И без меч, и без щит, ти си просто безпомощен. Нямаш с какво да покриеш беззащитните си прасци, нежните си раменца и всяка своя част от отровните нокти на реалността.

Да, да, да, то трябва да бъде тук....обичам това стихотворение. Красота... И ето го:

Поет

Листчето хартия. И писалката.

Глината на мъртвите слова.

И светът. С душицата ти, малката.

Ето ти ги всички сечива.

Друго - нищо. Плюй си на ръцете и

избърши с ръкав онази пот,

бликнала направо от сърцето ти,

скулпторе на целия живот.

Започни най-мъдрата си статуя,

Нека с адски мъки тя расте.

Най-добра ще стане тя, когато е

по-величествена и от теб.

Съчетавай грозното с прекрасното.

Ангела във демона вплети.

Всичко твое дребно да прорасне тъй,

че във него ръст да вдигнеш ти.

Глината под пръстите ти, влажните,

като живне и ги прогори,

както някога Мойсея Микеланжело,

удари я с чук: "Проговори!"

Нищо че след туй ще рухнеш нямо ти.

Той, хартиеният твой Мойсей,

ще стърчи над теб - надгробен паметник,

казвайки ти мълчешком: "Живей!"

Дамян Дамянов

Красота....

Хъм.

И хората отправят закани, които не са способни да изпълнят. И си поставят едно такова по-издигнато място. А аз сега съм решила, че ще поговоря за света, за всичкото едно такова някакво никакво на "езика на простолюдието". Забавно е да използваш неща, които иначе са неизползваеми. Глупаво е да се изправиш срещу глупак. Особено ако той смята теб за глупак. Странно е. Светът се върти. Шарен е. Хубав е. И все ще се намерят чифт злобно извърнати към теб очи, които да обругаят идеята ти за идилия, утопия и щастие. Ноо...винаги трябва да има някакво...равновесие?! Като с Белите и Черни мантии...Ах, как искам да съм кендер. А къде остана "езикът на простолюдието"? Искам да имам светещи зелени очи, простичка душа и липса на страх. Заострени уши и игрив поглед. Ах, кендери...Но какво се случва, когато кендерът го е страх, когато елфите започнат да умират млади, а драконите изгубят желанието си за битка...светът рухва, колоните стават на прах, а сводът отчаяно пада в нищото. Загуба. А дори не се чувствам сякаш съм загубила нещо. Не че съм. Странно е. Как се имаме за недосегаеми и в момента, в който някой леко ни докосне с нещо повече от обичайното, се чувстваме опетнени и разобличени. Ще се търсим. А? Защо не мога да се спра на една тема? А има ли значение? Явно не. Хъм.

^^^?

Хъм. Мисля, че заслужавам близалка. ГОЛЯМА близалка. Кой, кой е влязъл в американския? Аз. Обаче и Рада. Рада е 9-та. ГЪР! Мисля, че съм много завистлива и не съм добра състезателка. ГЪР! Поне влязох обаче, нали...

Въх.

Страшно е. Моментът на истината наближава. Ваканцията свърши, сега остава кошмарната една седмица до петъка, когато ще излязат резултатите. Дотогава ще тръпна. Въпреки че самата ваканция изкарах страшно прекрасно, запознах се с хора, които не вярвах, че някога ще срещна, но все пак исках. Вокалът на Demorage болезнено много ми напомня на Наско/което ще рече, че е мега, мега, мега, мега хубав...и аз му казах, че е хубав/. Страшно е. И Наско искам да видя. Ще го видя. Друго ме тревожи-нещо около мен, в мен и нещо там някъде се променя. Хъм. Ужасно направо. Иии сега искам оставащите мизерни четири дни светът да ме завърти около себе си, да изплача каквото имам, да израдвам цялата си радост и останала без капка идея какво и защо правя, да разбера дали съм се провалила надолу, надолу, падайки...или...или...или все пак съм влязла в гадния колеж. Ще си стискам палци, ще затворя очи и ще мижа, докато не звънне телефона през...хъм...какъв ще ни е петият час в петък...мисля, че е химия. Та, на всички кандидатствали ще ни извъннят телефоните към 12 когато в интернет се показжат резултатите и ще се разбере кой е влязъл. Надявам се, че ако съм се издънила, мама няма да звънне...ще измънкам пред уважаемите съученици другари, че нямам батерия или нещо от този сорт и ще се размина с проляти скришом сълзи. Ммм, мисля, че се страхувам ужасно много *оглежда се страхливо* и искам да видя Наско. А как не ми се учи. Предпочитам да прекарам дните си до излизането на резултатите в лентяйстване със слушалки в ушите, слушайки някое глупаво реге, нещо надъхващо или набиващ се дръм енд бейс...ужас...искам да спя до обяд....и колко много неща искам, и колко малко от тях ще бъдат изпълнени. Веднъж някой ми каза или пък прочетох, че на хората след години им личи какви са били през живота си-дали са се усмихвали или вечно са били тъжни. По този случай...аз усещам как краищата на устните ми бавно се свличат надолу, а очите ми се пълнят с някаква тежка перманентна тъга, а в гърлото ми остава все по-често горчиво и присвито. Тъжно е как се променя светът, как съм готова да проливам сълзи за непознати. Болката им трябва да е много явна и болезнена, за да иска друг да плаче за тях...ужасничко. Или пък аз съм някаква необичайна кофти лигла. Хъм. За какво му е на човек да знае нещо повече за някого, който не може да бъде опознат. Хъм. Jah ina yuh life

Ба.

Гняв, гняв! Как се описва гняв? Като безпомощност с пяна на устата или като смъртоносна търкаляща се топка, разрушаваща всичко около себе си. Ужас! Извън себе си съм. И пак за разни дребни, тривиални и ежедневни неща, за които се чудя дали и преди така са ме потискали или заради гадния изпит сега съм стресирана и го избивам на пубертет. Мисля, че и преди си бях малко гневно човече. Може би не дотолкова малко, но затова пък се компенсира от идеята "гневно". И се ядосвам. И кисна в своята черна маса, която доскоро беше сива и не чак толкова жегваща... Думата "усилия" е като дамгосана в съзнанието ми и го прогаря с особена злоба. За щастие, колкото бързо идва, така и си отива моята ярост...и остава само тягостна мрачност и негодувание. Ужас, в какво се превръщам...а до излизането на резултатите има толкова време, през което се съмнявам, че няма да полудея и да изкормя някого. Обзета съм от кофти мрачност. Разочарована, сива и необщителна. Точка.

Страх!

Ха! Нека изстискам нещо от себе си. Дългоочакваният ми изпит мина. Вчера беше. Осрах го. Вероятно много. Досега го чаках него, а сега ще чакам резултатите. И сега ще чакам доста, доста време, докато излязат. А дотогава ще тръпна уплашена и ще се оглеждам плахо. Страшното ще е да не съм влязла. Тогава ще бъде голям срам. Но пък си представям неописуемата радост, която ще настъпи ако съм успяла. И с една уж скромна усмивка ще кажа:"Да, бях сигурна." Но точно в момента съм много уплашена и съм като в някаква голяяяма, голяяяма яма и сякаш чакам да ме извадят от нея, за да ме заведат при палача. Което е страшно. А пък доскоро не ми идваше никаква муза или просветление, защото в главата ми се въртяха числа, дроби ии пак числа. И все пак точно математиката осрах. Време, време. Ужасно време. Много малко време. И съм някаква ужасно уплашена, а никой не го забелязва и странното е, че днес дори изобщо никак даже не съм говорила колко е страшно и колко ужасно...странно. Защото очаквах днес цял ден да говоря колко съм несигурна в себе си, а всъщност само си го мислех. И през цялото време то се върти в главата ми като огромно зъбчато колело...или като на танка колелото...неспирно, ужасно....и само това си мисля:не съм влязла, оказвам се някаква наистина много глупава...Ужас. Какви глупости говоря. Само това и пак това говоря. А вчера преди изпита видях и шекши уабит. Даже го гушнах...и после се засилих и паднах. Глупаво беше. Толкова съм някак странно тъжна, сякаш вече са ми казали, че не съм влязла и аз тръпна и не казвам на никого.

Сякаш днес раздвоението е мода. Сякаш всяко иначе лудо нещо днес е ужасно модерно и ужасно предпочитано. И изведнъж всички станаха нормални, защото е лудо и всички нормални изглеждат луди. А истински лудите стоят отстрани и се смеят, смеят се на глупостта на човечеството.
И търся с кого да споря, а няма с кого и търся среда за изявяване на мнение, а такава няма. И уморено оглеждам арената...дали все пак не е останал някой достоен противник. И ето-гърчи се в края на кръглото парче земя едно дете, едвам развито, със съзнанието, че е презряно, със съзнанието, че не е на ниво, тръгва срещу мен-многократен победител. И подигравателно ми се пъчи. Гордостта ми не позволява тази низша твар да ми се смее и криви, и затова с един удар на меча си, наследство от дядо ми, Покровителят на четирите тайнствени горски извора на мъдростта, го разсякох на две половини, от които мощно бликна кръв и озари с магията си цялата публика. И тогава се замислих, да, аз се замислих дали все пак това е било най-мъдрото решение. Несломимата ми гордост неотменно потвърждаваше, но малкото ми останал здрав разум отричаше, че е възможно извършването на такова зверско убийство, породено от желанието за ненакърнена гордост. И събирам този така наречен здрав разум и мисля трескаво. Дали все пак това не беше злобно убийство или заслужено отмъщение. И в този момент разпознавам лицето на разсеченото същество. И да, успявам да различа чертите на подмолен, зъл враг, който трябваше отдавна да е умрял. Но не-смъртта го застигна чак сега, и паралелно с моите очаквания, точно в последствие на тази му подигравателност.

Столицата и нейните сто лица

София. Градът, в който израснах, и променящата се представа за него. И успявам да си представя своето собствено съществуване като някакво филмче, дълго колкото една серия на „Том и Джери”. И през всичките тези двайсетина минути София менеше своето лице. Аз ще опиша едва десетина нейни лица, които съм опознала досега.
София първоначално беше целият свят за мен. Дългото Цариградско шосе, така големият магазин „Метро” и хотел „Плиска”. Това са първообразите, които обаче през тези макар и малко години забравих и после бяха чужди и непонятни за мен. Като нещо далечно и странно, но пък в същото време смътно познато. И да, да не забравям прекрасната и някак толкова квадратна „Лада”. И до днес, щом видя бледожълта „Лада”, сърцето ми трепва и на лицето ми се разстила широка, топла усмивка, а очите ми светват някак съзаклятнически.
След това София започна да придобива по-различен вид. За мен беше един огромен град, в който се загубих и това удвои представата ми за мащаба му. Помня града нощем с всичките му примамливи светлинки. Студено е, аз съм малко и уморено дете, но с мама се разхождаме и аз любопитно въртя глава на всички страни, за да поема всеки един образ, и всеки път щом сметна, че майка ми вече е забравила, повтарям колко е хубаво, задъхана от новото.
После София ме завъртя в едно доста преплетено израстване, сякаш собствен мой инициационен обред, мое лазаруване, мое възмъжаване, което обаче приключи благополучно. През това ми израстване София беше сива и мрачна дори през най-веселия, ухаещ на пролет, лято, море и щастие ден. София ми бе противна. Сякаш бе нахлузила най-страшната кукерска маска и моята единствена задача бе да избягам от нея. Дори най-веселият празник, най-красивият дъждовен или сияещ ден, ми се струваше доста непривлекателен, наистина отблъскващ. Това може би е най-жалката и нежелана маска на този иначе хубав град.
Сега София за мен е роден град, който е опорочен от амбициите и непукизма за обществото на политиците, поръсен с боклуци, със замираща будност. И ни остава да чакаме Спасителя, който както някоя политическа партия пожела, ще „разкара боклука”. А всъщност просто чакаме човека или хората, които да накарат тази София, която е била някога, да бъде и днес, да пробудим светлината в този град, в който имащите са срещу истината и обществото, а не да гледаме боклуци, „докъдето ти поглед стига”.
Като нахлузи всичките си маски и лица, София става това, което е в момента. А именно-сива, мрачна, но с не чак толкова сиви и мрачни хора, пъплещи по улиците и булевардите, носещи великите си идеи със себе си.


Както каза една приятелка, никой не би седнал "ей така" да пише за София. И аз да кажа, не седнах "ей така", но пък от задължението приятно излияние се получи.

Няма ПЪК да има заглавие!

Нов ден, нова история, нов живот. Току-що отворени очи и вече раззината паст да бълва змии и гущери. И съм заплетена в собствените си плетни и малоумщини, които изскачат от устата ми. И не мога да ги спра, дори да исках. Те просто си щъкат, веселят се на мой гръб, а аз излизам глупава. Така е, може би. И най-вероятно. Тъпчех се с нахут до момента, в който си казах:”Стига!” и то прозвуча като заповед. И взех, че спрях. И сега не се тъпча с нахут. Сега се чудя какво да измъдря, че да го запиша и всички да се радват на простотиите ми. Чудничко. А всъщност…КОЙ СЪМ АЗ? Един толкова обичан въпрос…от мен…да го крещя…по улицата. Да, и такива хора има. Идиоти! Всичко е въпрос на време, а него го има дори, когато го няма. Забавно. А аз се дразня на този свят, който ме отблъсква със своите извратени истории и недъгави тела с човешко и разложено мислене. Невероятно, какво откритие. Светът е подъл и място за честност няма. А „Дзифт” ми се услади. Странно, а мислех, че ще точа тази мъничка книжка един месец. А я погълнах бързо, което беше хубаво, като се има предвид, че е българска…и не много одобрена. Така или иначе, прочетох я. И ми хареса. И сега трябва да се замисля. Защо съм такъв урод? И защо не намирам време за това, за което би трябвало да намирам. Някакъв изпит? Ха-ха-ха-ха. И също като в "Цар Лъв" се смея в лицето на опасността. Само дето аз няма да бъда изядена, а скъсана. Все същото. На кой ли му пука? И смисъл има ли? И започнах да ги бръщолевя едни такива...Блях. Ще взема да избягам.
Блааа, нужно ми е нещо по-свястно, по-необичайно от предишните ми монотонни простотии. Нещо, което да вдъхне някоя и друга емоция, да предизвика нещо, а не всички, заедно с мен, да седим безучастно и да четем глупавия текст, от който остават още цеееееели дваааааайсет реда. Което е глупаво. Не ми се четат или пишат такива неща. Трябва ми нещо увлекателно, занимателно, което да те накара да си помислиш, че ти остават само още петдесет страници…например. Ама…няма днес да напиша такова велико нещо, такъв изблик на неочаквана безумица. Просто ще си пиша все същите простотии, с малко повече хъс и…как го беше нарекла онази тъпа госпожа с четворката….есестичен подход. Или както някой беше казал на една приятелка…в стил „онлайн дневник”. Ама животът по едно време към 10 часа винаги става скучноват и баааавен. Най-доброто решение е сънят. Обаче на кое вироглаво лапе му се спи. Въпросът е, че наистина нощта ме завихря в една голяма скука, сънят наляга по очите ми, но аз инатливо го пропъждам. Глупаво. И някакъв особено безсмислен филм изгледах в името на добрия режисьор.
Който явно не е толкова добър. И имаше някакви изкуствени кървища…и смисъл нямаше…затова няма да гледам повече филми от две и пета. Поне не на този режисьор. И пак ми е скучно, нищо, че е средата на деня и миризмата на „Чили кон карне” в стадий „къкрещо телешко” би трябвало да ме разбужда и държи будна. Ето-даже пъхнах едно парче телешко в зурлата си, ама пак…нещо ми се спи. Нищо, че станах преди един час, на мен пак ми е скучно. И тук ще продължа. Реших да се загледам в някаква книга…”Българска поезия” пишеше. Рядко се случва нещо да ме грабне толкова бързо. И гледам, гледам и погледът ми попада на думите „изчерпан тираж”. И ето как мечтата рухва, едвам изминала трета от пътя. Или да поговоря за прословутия си мързел, който две седмици не ме остави да свърша нещо полезно, някоя задача да реша (о, какво желание имам да го направя…ужасно направо) или да ида до книжарницата. Аз по цял ден (представете си-през ваканцията) се размотавам. Ужасно. Ужасно. А трябваше да решавам задачи. Така или иначе, сега ме обзе смътната тревога, че не съм оползотворила това време, което ми бе предоставено. И реших да се стегна. И реших няколко задачи. И реших, че е достатъчно. И спрях да решавам. А сега се лигавя и се чудя дали съм достатъчно сериозна, или просто в сравнение с това, което се нарича мои връстници, изглеждам по-зряла. А всъщност кой е зрял? А може би, а може би… Странното е, че и аз не знам. И Ницше казал, а още не бих могла да го проумея. Ще чакам своето време за успех, ще се надявам да проумея това, което не ми е било съдено. Трябва да презирам…в случай, че искам да знам всичко. А да, аз definitely искам да знам всичко. Но още не мога да презирам. И докато не проумея тези думи, аз ще бъда ненаситна за знание и ще поглъщам всичко. Доколко ще помня…никой не знае. Снежният човек?! Странно, как разни песнички, със съвсем прости текстове докосват сърцата на хората и ги карат да се чувстват така мънички, така уморени и тъжни, сякаш не могат да си поемат дъх, сякаш не могат да си отворят отново очите, сякаш ей сега ще заплачат, защото просто така им се струва подходящо. Да, велико нещо е това мелодията. А може би все пак има някакъв смисъл?! Да се смеем, да се радваме, очите ни да искрят истинно и да се усмихваме широко. Да, това би било прекрасно. И само ако можеше… Говоря глупости. И най-глупавото е, че се улавям как го правя. Ужасно е. Ухааа, усещам себе си, усещам радостта си, тази мъничка искра на безпричинна радост, която се завихря в мен и повлича със себе си всичките ми чувства, докато не се превърне в голям ураган от щастие, който помита всичко живо по пътя си и оставя след себе си красотата на чистото, невъобразимо и някак глупаво щастие.