Столицата и нейните сто лица

София. Градът, в който израснах, и променящата се представа за него. И успявам да си представя своето собствено съществуване като някакво филмче, дълго колкото една серия на „Том и Джери”. И през всичките тези двайсетина минути София менеше своето лице. Аз ще опиша едва десетина нейни лица, които съм опознала досега.
София първоначално беше целият свят за мен. Дългото Цариградско шосе, така големият магазин „Метро” и хотел „Плиска”. Това са първообразите, които обаче през тези макар и малко години забравих и после бяха чужди и непонятни за мен. Като нещо далечно и странно, но пък в същото време смътно познато. И да, да не забравям прекрасната и някак толкова квадратна „Лада”. И до днес, щом видя бледожълта „Лада”, сърцето ми трепва и на лицето ми се разстила широка, топла усмивка, а очите ми светват някак съзаклятнически.
След това София започна да придобива по-различен вид. За мен беше един огромен град, в който се загубих и това удвои представата ми за мащаба му. Помня града нощем с всичките му примамливи светлинки. Студено е, аз съм малко и уморено дете, но с мама се разхождаме и аз любопитно въртя глава на всички страни, за да поема всеки един образ, и всеки път щом сметна, че майка ми вече е забравила, повтарям колко е хубаво, задъхана от новото.
После София ме завъртя в едно доста преплетено израстване, сякаш собствен мой инициационен обред, мое лазаруване, мое възмъжаване, което обаче приключи благополучно. През това ми израстване София беше сива и мрачна дори през най-веселия, ухаещ на пролет, лято, море и щастие ден. София ми бе противна. Сякаш бе нахлузила най-страшната кукерска маска и моята единствена задача бе да избягам от нея. Дори най-веселият празник, най-красивият дъждовен или сияещ ден, ми се струваше доста непривлекателен, наистина отблъскващ. Това може би е най-жалката и нежелана маска на този иначе хубав град.
Сега София за мен е роден град, който е опорочен от амбициите и непукизма за обществото на политиците, поръсен с боклуци, със замираща будност. И ни остава да чакаме Спасителя, който както някоя политическа партия пожела, ще „разкара боклука”. А всъщност просто чакаме човека или хората, които да накарат тази София, която е била някога, да бъде и днес, да пробудим светлината в този град, в който имащите са срещу истината и обществото, а не да гледаме боклуци, „докъдето ти поглед стига”.
Като нахлузи всичките си маски и лица, София става това, което е в момента. А именно-сива, мрачна, но с не чак толкова сиви и мрачни хора, пъплещи по улиците и булевардите, носещи великите си идеи със себе си.


Както каза една приятелка, никой не би седнал "ей така" да пише за София. И аз да кажа, не седнах "ей така", но пък от задължението приятно излияние се получи.