PVC

Всички знаем, че нищо добро няма да излезе от това. Но нека го направя. Сега. Започвам. Не ме интересува. Избърсвам и последната капка от каквото има останало за избърсване и започвам да пиша. За гадостите в тоя живот, всичките несправедливости, издънки и черни помисли, които се явяват ежедневно на малкия екран в човешката глава. Тъй де. Всички онези грозотии, които си ги мислим, които ни се случват и от които извличаме поука. Или пък не извличаме поука. Но каквото и да направим, винаги ще се повтори. Никак не ми се говори. По-скоро ми се мисли, мечтае ми се, сънува ми се. Рисува ми се с четка из въздуха. Рисува ми се по стената. Искам на мястото на нарисуваното да се отвори един голям портал към един друг свят, за да мога да се поразходя из света. Да видя какво става, да изпитам всяко едно удоволствие на този мизерен и жалък свят. Защото това е, което е. Това е, което се случва. Така е, защото така сме си го направили. Или някой друг ни е насадил да му метем каквото и да е направил. И какво можем да направим? Нищо, освен да свършим нужното. Можем само да изстрадаме болката и лошотиите и после да се захванем да градим собственото си щастие. Да запретнем дългите си изпокъсани ръкави, да се наплискаме с вода от някоя канавка, да си вземем един вестник от близката кофа, за да видим деградацията, и да започнем тухла по тухла да градим това, което ще наричаме свой живот. И докато стане голямо, ще разберем, че не е трябвало да е къща, а градина, защото къщата я строиш и тя остава там, където е, а градината ще се разраства. И ставаме мъдри на преклонна възраст, започваме да садим зеленчуци, плодове, да си поливаме градинката с вода от местната чешма, която злата ламя заключва всяка седмица за три дни. Опасяваме се, че растениицата ни ще измрат от липсата на вода и затова алчно се запасяваме всеки понеделник с десетина бидона. И на тази преклонна възраст имаме вече къща, която е била нашият живот, но понеже сме се осъзнали, че е невъзможно да се развие, сме я изоставили и сме започнали наново, с една друга самоличност, новия си живот. Започваме да практикуваме йога, за да увеличим новия си живот колкото се може повече. Вършеем из градинката и накрая умираме. Така е. Разбираш ли? Всичкото гадости по нас. Да, така е. Животът е гаден, а после умираш. Както проповядва мис Ай. Ах, колко прекрасно направо. Нека седнем смирено на земята, да почовъркаме носа си и да се усетим колкото се може по-навреме да садим, а не да строим. А пък и ще допринесем за спирането на глобалното затопляне. Растително да е-ПОЛЕЗНО ! ААААААА!

Усещаш ли колко нелепо се получава, колко горчиво и колко неприятно. Как просто се отделяме като звездни лъчи някъде из облаците. Цепим ги и гледаме напред и достигаме само няколко стръка розмарин. Толкова тъжно. А веждите ни стоят сключени от двайсетина минути, малко е тегаво, не мислиш ли? В гърлата ни се образува буца, скоро ще текнат сълзите. Грешиш. Очите ще ни заболят още повече от липсата на сълзи, но пък ще лютят и ще парят от злоба. Май сме гневни. Огнена топка. И много нервност. Кракът под масата не спира да работи упорито, но неусетно. Ако бихме могли да го впрегнем да върши някаква работа, би свършил наистина много. Оглеждаме се. Не намираме нищо правилно. Отминаваме. Връщаме се. Чупим огледалото. И чак тогава отминаваме. Малко по-спокойни. Веждите май се отпускат, гърдите са все още затегнати, но умората си казва думата и гневът малко по малко отстъпва. С нежелание, но май ще се оттегли. Или пък не.

Скачам! Давя се в небесата! потъвам плавно. Обгръща ме. Като пухен юрган. Задушава ме. Умирам. Растат ми криле. Полетявам. Преименувам се Лайка, ставам куче и летя в космоса. Аз съм еднорог. И пегас. Аз съм едно истинско пони. Аз притежавам луната, притежавам и теб. Имам кесия със златни монети. Моля, недейте. Не е правилно така. Да подкупвате хора наляво и надясно. Просто е неморално. Тягостно е. Виждаш ли. Да живееш в килия никога не е било приятно. И да стоиш изгърбен. накрая отново се превръщаш в маймуна. И надолу. И после плачеш, защото вече си риба, но само умът ти се е запазил, а и така никой друг не би видял, че плачеш, защото си под водата и то се случва, а дори да излезе на мехурчета, ти ще избълваш малко въздух и няма да се види, може само другите риби да си помислят, че бързаш и затова издишаш въздух от притеснение и недостиг на кислород. Все едно че тичаш. Наистина е тягостно. Сграбчва като метален обръч и не умееш да дишаш. Но ако си червей и живееш в човек. Тогава не знам. Тогава май не е тягостно, освен ако не те изловят, защото си опасен. Но ако не си опасен и си живееш, и имаш всичко на света, не виждам проблема.

пак ли ти, бе, момче?

И... започваме. Виждам. Виждам всяко едно нещо, за което искам да пиша сега. Ама като на лента. Ей така, просто върви. Пшиу, като онези старинни неща, с които за пръв път са се правели филмчета. И поглеждах през една дупка и то се върти и виждаш как един човек върви или кара колело. И го гледаш и изпитваш една тръпка, сякаш всичко край теб е толкова бързо. Ама страшно бързо. И ти се чувстваш много ракетно изстребително бърз. И подскачаш на място, а отвътре, някъде около белите ти дробове, идва една много жегваща червена струя, обвива ги, притиска ги леко, загъделичква те и после излиза през устата ти с радостно възклицание. Или както когато ти е студено и минава една дълга тръпка през цялото ти тяло и накрая съвсем невинно излиза през устата във формата на много висок тон. Така е. И всичко, за което видях, че ще пиша, изчезна и пръстите ми започват да тракат все по-бавно и по-бавно, но понеже искам да задържа мистълта в главата си, нарочно се ускорявам и отново се чувствам като торпедо, а главата ми пулсира и се отвинтва полека-лека, докато накрая ИЗБУХВА В ПЛАМЪЦИ! Олеле, ужас, останах без глава. Сега как ще се справя с всичкото писане, което ме очаква през целия ми живот? Хайде, добре, ако бях общ работник-за какво ми е притрябвала глава, аз мога да разнасям товарни колички и тежки камъни и без глава. Но виж.. да пиша, мисля, че ще се нуждая от главата, колкото и куха да е. Поне мъничко ще ми трябва. Да разработя тайни проекти, да построя една-две лудници, поне за премръзналите клошари, защото всъщност лудите скитат по улиците, а лудниците остават празни и пусти, направо ти става тъжно и тръпки те побиват. А горките клошари стоят и мръзнат отвън на студа без лудници. И затова се налага да строим лудници, та поне нормалните да се приютяват там. Така е, наистина. Лудници малко, луди-с лопата да ги ринеш. Тъжно е някак. А още по-тъжно е, когато училищата са с чертежи на лудници. Кой е луд и кой не? Кой има правото да строи лудници и кой не? Кой заслужава да яде кренвирши? Кой трябва да реши дали небето е общо? Кой ще ни освободи? Кой ще бъде прасе? Кой заслужава да яде сладолед? Кой трябва да се храни здравословно? Не знам, но съм сигурна, че няма още много празни места в театъра.

Залитаме.
И се спущаме бавно надолу
оплели краката си в паяжина
тъкана векове и бродирана
Виж, има мъгла.
Сиви портрети по стените
с изобразени фалшиви усмивки
красотата е в децата,
играещи на "магаре" отвън
и после, засрамени
едно по едно признават
магарешкото си битие.
Усмивките и сълзите им
цветното, това !
"Ценното" се стремях да кажа
Ала уви, оплетох се в
дъгните си мисли. А
Вие... защо нямате
деца?!

Бяс. или пък не.

Отвратена съм. Ама много съм отвратена. Едно такова черно ми е, гнусно, изповръщано, лекьосано и изобщо неприятно. Размазано още малко ще започна да виждам. Искам да крещя, да плача, да умирам. Да умирам стотици пъти. И да възкръсвам отново, за да мога да умирам пак. И сокол да ми кълве вътрешностите, обаче понеже съм титан, аз ще възкръсвам и ще се възстановявам, за да мога да бъда кълвана отново и отново. Животът тече. Всичко тече, общо взето. Очите ми отново се затварят и отново се отварят. Всеки миг, всяка секунда и стотна летят безметежно пред мен, отекват изпод звуците на тракащата клавиатура и отлитат надалеч, понесли със себе си времето. Времето. Времето, което никога не ни стига, времето, което никога и за нищо го няма, времето, което просто изтича изпомежду пръстите ни, а ние се опитваме абсолютно неуспешно да го уловим. Отново. И отново. Не пак, отново. Да, и пак. Всичко се повтаря. Задържаме горчивия въздух в дробовете си и после го освобождаваме с въздишка. Тъжно е. И гледаме старите снимки, и плачем над тях. И се припознаваме в някакви хора, виждаме в тях умрелите си познати. И плачем отново.И обратно към отвращението. Това гнусно, непокорно и неконтролируемо отвращение, което бавно плъзва по вените ни като отрова и започва бавно да ни мъчи, докато не изтръгне от нас и последния ни отчаян вопъл. А после какво? После колекционира вопли и става още по-мизерно, окаяно, но могъщо и гнусно. ОТВРАЩЕНИЕ! Отвратена съм от собственото си отвращение. Край.

Филм.

Олеле, майчице. Обръщам се-черно. Пред мен дупки. И в ушите ми кънти змията. На слънцето, онази, която пие кръв. Злоби ми се. Показва зъби, оголва ги, трака с опашка. Ръмжи ми, съска ми. Нещо прави. Плаши ме. Сега ще ме схруска. Като първобитно. Ще му зашия аз два шамара. на кого трябваше това? Да му отперя два, та да се научи да не хрупа чуждата трева. Тъй я. Щурчето ми кацна на рамото. Крик, крик и се скри в мрака. Ето, подскача там под небосвода, души лавандулите и полита в унес. Прекрасно е. Мислех си и за красиво. Всичко се върти около това. Прави два кръга на по-далечко и после се връща в опиянението си. Върти се, сякаш танцува валс. Пируети, всиичко. Ето, сега подскача. Ще откъсне една зелена ябълка със зъбите си. Как обичам зелени ябълки. Някой ден ще си направя цяла овощна градина и ще ям по цял ден зелени ябълки. А като ми се припие водичка, ще казвам :"Чоп, чоп!" и тя ще долита като по магия. Това е то. Така се живее тук. Преглъщаме бавно отровата, отърсваме се от росата на лятното слънце, протягаме ръчички към луната, прозяваме се дълбоко и поемаме по дългия си път с прът в ръка и песен на уста. И така кръстосваме морета и океани. Тече времето. Около 6 минути са минали. Не мислиш ли и ти така? Защото аз лично съм на точно това мнение. Скришом, скришом. Под секрет и под одеало. Много сме потайни днес. Гмурчим се в дълбините на телесата си. Поемаме си дълбоко въздух и се гмурваме сред медузите да търсим тайната на ключа, който отваря всяка врата и всякакви складове. Много е потайно. Изобщо не се усеща как облива като вода. Ама като много, много гореща вода. Попарва такова и надолу се стича леденостудено. Сякаш ние сме ужасно студени, но там където се усеща ледена, с положителност сме много горещи. Променяме се спрямо водата и нейната температура. Бягаме от нея, биваме неин противник. Отивам си. Дочуване, Алф.

тъй, я !

Потапям се. Потапям се преднамерено като истинска подводница. Със заострен връх. Поря дълбините. И греба надолу, надолу плааавно. Красиво е. Преоткривам пъстрите там всякакви коралови рифове. ЛЕЛЕ, КОЛКО Е КРАСИВО ! Пълзя по коридорите като истинска анаконда, готова да погълне поне дузина заблудени работници по потници. Красиво е някак. Ето, дебна ги. Сега ще им скоча. Ще ги захапя за нежните вратлета. Или пък не. Направо ще ги погълна целите. И после опиянена от музиката, която кънти в ушите ми, ще се просна на земята, бавно храносмилайки и къкрейки в мелодията. Толкова е прекрасно това чело, което се увива около мен и затяга смъртоносната си хватка. Танцува из червата ми, прави ме лека и въздушна, невидима. Искам да се понеса високо горе. Да достигна елфите, онези три луни и някой брадат дядка с жезъл. Може би. Колко е красиво. И небето със звездите, и луната, която я няма, но ми се усмихва. И всички хора, които са си отишли. И цялата онази романтика, която упорито напъждам от прага на своята крепост. Плъзвам по ледени замъци, раста като бръшлян нагоре по най-високата кула и изобщо аз съм слънцето. Аз обливам всички с мека и нежна топлина. Давя ги в светлината и чара си. Сега ги моря. И те падат. Повалям ги един по един. И музиката продължава да звучи. Толкова е напориста, толкова е силна, така изпълваща и мощна. Заспа и тя. Красивата и нежна мелодия, с косъм като на персийка и изобщо една такава много гальовна мелодия. Нека спи и тя.