Отвори очите си и видя. Видя за сетен път, но не желаеше да го приеме. Видя пак и отново колко скучен и тегав е светът всъщност. Със своите неизменни картини, силуети и случки. Скучни случки. Странни и интересни случки, омаловажени от безразличие. Апатия. Отвори очите си с апатия. Примигна с неудовлетворение от гледката, обърна се на другата страна и заспа отново.

***

Слънце. Слънце на тавана, слънце през прозореца, слънце зад щорите, слънце в небето. Ден. Неизмеримото желание да си стои вкъщи, далеч от света загуби, затова тя се приведе в нормален вид и излезе. Стъпките навън като първи стъпки на луната. Безсмисленото слизане и прекачване, оползотвореното време вместо чакане. Ден. Случки. Размити, криви случки. Музичка. Дъжд по прозорците. Сивота отвътре. Семпло.

***

Болка в ставите. Изкуственото оправдание при липса на реално. Мръсотия под криво изрязаните нокти. Буря отвън, прекършени клони, наводнения и мрак. Мрак. Тегав, черен, тежък мрак. Забулващ събитията. И сред него мелодия. Мелодия на безкрайни зелени поля и рунтави агнета. Овчари с кавали на сянка под фиданки. Мех с вода. Триглав змей. И красива царска дъщеря. Овчарчето става крал, пропива се и бие кралицата. Случват се и такива работи.

***

Устата ми говори, а умът ми мълчи. Понякога и обратното. Винаги има какво грешно да се случи. Леден вятър. Ами ако е зима? Къде ще се скатаем? Не бих бягала милята. Наистина, не, благодаря. Ще възразя просто.

***

Погледна в курника, изцъка жално, та хвана най-тлъстата кокошка, отряза ѝ главата и я сготви. Метафорично. Но пък похарчи доста пари за храна. Изяде всичко, тъй или иначе. И се заслуша. В шума, който го няма всъщност и се загледа в нищото. Остави се на вълнението. В крайна сметка то я доведе право вкъщи.

***

Между четирите стени на личното няма правила. Кривото е цяло и всичко е наред. Принципно. Самото престъпване на прага от някой друг гърчи повърхността на спокойствието. И се давим в недоволство.

-Ти си един много критичен човек-каза тя с усмивка и отпи от кафето си. Както и бе очаквала, той я погледна критично и попита:
-Тъй ли?
Реакцията ѝ бе жизнен смях.

***

Стъмва се. Постегна багажа си, плати кафетата и се отправи мъченически към спирката. Време за равносметка."Да си подредя главата," както обичаше да казва. Качи се уморено, отпусна се на една единична седалка по посока на движението и се гмурна в мислите си. Помисли за вдъхновението, което никне след сънища и раздори и за приятелите, които те изкушават, провалят важни събития, но все пак те карат да се усмихваш. Мисли, колкото можа, и после заспа. И засънува. Засънува ягодови полета завинаги. Сънува диаманти в небето. И моржове. И всичко. Когато се събуди, не знаеше дали е спала. "Какво да се прави, още сме тук," помисли си и с ръка опипа около себе си в търсене на одеяло.

***

Чашата с кафе. И още мисли. Мисли за необелени праскови, цъфнали череши и предстоящи спомени. Един живот спомени. Една цяла поредица. Хайде по-бързо само изстивай. Замина. Колко е часът? Няма значение, време за чай.

***

Трамваят. И цикълът на повтарящите се угризения. Обливащата топла вода, хладецът от капандурата. И изобщо. Трябваше. И за грешките. Онези, които не се поправят с гума. Или с каквото и да било. Изобщо грешките. Които не бива да бъдат допускани.

***

Пак. Не пак-отново. Отново. И пак. Един завършен пълен кръг. С всяко следващо монотонно изпълнение се криви и придобива елипсовидна форма. Един крив кръг. И Котаракът. Зяпа, мячи, ближе си лапите. Колко много малко случки.

***

Всичко ли води до класическа музика, пребоядисване на апартамента и смяна на лайфстайл-а? Дали? Отпусна се уморено. И наблюдаваше. Чайките и гълъбите. И бебетата сови. Докато бавно потъваме в забвение на чужда сметка.

***

Малките радости. Онези, които се случват. Когато има трепет, има план. Когато я карат да го обмисля. Да го предвкусва в устата си. С план. С идея. С блясък в очите. Така се гради социалистическо общество !!!

Така е, да. Провали го всичкото. И цялата ти увереност и мъжественост, и сила, и смелост потъват бавно, но славно. Няма ги. Късно. Просто изчезнаха. Остана само пустото, просто и празно поле. Пред очите. Зад очите. В главата. Бяло. Blank. Просто ей тъй. Няма. Няма. Нищо няма. Образи, образи. Ненененене. Изобщо. Няма ги. Не е така. Сънуваш, бълнуваш, мираж, илюзия, делириум. Просто не. Тук се промъкват вампирски сили, всичкото излиза положително и няма мърдане. Няма връщане. Изобщо просто слагаш тъмните очила, запасваш револверите и нека да ходим на лов. За каквото и да било. Мацки ш'сваляме. В краен случай. Ласото на рамо. На лов за елени. За елени, лосове, катерички и други едри морски бозайници. Може. Всичко може. Щом прасето е дебело. Ама. Кой знае. Всякакви хора се раждат по този свят. Постой малко, пък виж-може някой нов да долети. Те се въдят, няма страшно. Винаги изникват. Гъби, гъби. Представи си го като карта. Историческа линия. Линия на времето. Отбелязваме. По престой вкъщи. Вкъщито заема повече време. Да се настаниш, да опиташ от туй-онуй, да посготвиш някоя манджа, да изчистиш нещичко, да спечелиш друго. И да, изобщо.. животът вкъщи е много напрегнат и динамичен. Всеки прави нещо и от всичко можеш да опиташ. Винаги се случва нещо. Навсякъде. Една мащабна мрежа. И се сгърчваме. Всичките. Сърдечни удари. БУУУУУМ! БУУУУУМ! Според статистиките на всяко някво късо време умира по един човек. БУУУУМ! Мрат, мрат, мрат. Всичкитеее. А тъй. Така е трябвало да се случи, че даже дори и се случва. Рядко да се сбъднат нечии планове изобщо. Да, иначе, да. По-скоро не. Или в смисъл не знам. Изобщо. Може пък и да не е така. Абе като цяло по-добре не. Или ми се струва, че.. Абе, както и да е. Айде, ще се видим друг път.

Тъжно е. Тъжно е, когато откриваме най-злите истини. Тъжно е, когато оставаме сами. Тъжно е, когато оставаме в тъмното. Когато нямаме никого, когато започне да вали. Когато вали, а ние нямаме подслон. И утеха нямаме. И чуваме как дъждът се лее върху прозорците ни. Гръмотевици изтрещяват сякаш се затръшват врати. Хората остават сами и изобщо. Със свои пари, на своя глава. Всеки сам за себе си. Някак е грозно, когато си нямаме никого. Някак е така. Когато няма какво да изкажем, защото не знаем дали ще бъдем приети. Или просто всъщност не ни се споделя със света. Който така или иначе не би пожелал да ни разбере. Когато ни се иска просто да загърбим всичкото, защото няма да има никакво значение дали ще се изповядаме или не. Няма да има никакво значение за никого дали ще се измъкнем от ситуацията, от която никой не се интересува. Просто е ужасно. Трябва да се продължи. Ала дали? Търсим сила. Но след като тъй или иначе нямаме опора, най-вероятно ще се облегнем на земята и в трескав кошмар ще дирим отговор и сила. Каквито няма. Никъде. Дори в кошмарите ни. Тъжно е. Тежко е. Не умеем да боравим със сложни ситуации. Предаваме се. И стоим. Смълчани. Ниско в тревата. Чакаме удобната възможност, красивия изгрев, момента, в който ще преодолеем себе си и ще крачим отново въпреки липсата на опора. Смелост, мойто дете. Това се иска. Хайде сега умири се, не шавай много и преглътни сълзите си.

Болка. Нежелана, истинска. Пробождаща. Зла. Болка. И опиянението след нея. Музиката, която се лее и запълва мястото на болката. Промива, почиства нежно и внимателно. Точно както когато си чистим ушите. Търкаме нежно и внимателно, за да не нараним нещо, но обираме всичко. Мелодията събира всичките останали трошици болка, изхвърля ги в кошчето и оставя чиста следа след себе си. Красота и щастие. Хладнокръвие и мизерия. Всеки има правото да се радва. Нали? Нали? Нали.. Дали? Клишета. Ден, изпълнен с клишета. Сякаш разпечатани на новата хартия, чернеят се, мастилото още попива и си личи колко са неприятни за четене, писане или докосване. Изобщо, едно такова. Никак успокоително. Ама никак. Дори не се харесва. Просто стои. Защото вещае истина. Или някое от всичките познати на човека чувства, показани прекалено наяве и разобличени, смирени дори до едно ниско стъпало, обрамчени в куб, квадратни и ръбести. Некрасиви. Почти грозни. И кратките отговори без никаква информация в себе си. Едно кратко и просто потвърждение. Утешително или не-стои си там. Никому не вреди, но и от полза не е. Защо го има? А защо ни има нас? Защо не сме всички яйца? Защо не сме кръгли, съвършени, красиви? Изобщо.. защо сме човеци? Защо е въпросът. И винаги е бил. И ще бъде. И ще пребъде. До края на когато и каквото и да съществува. А не бива да е така. Или пък бива. Зрението играе номера. Показва тънки струйки дим, където ги няма. Показва размиване на реалността. Показва реалността на наркотика в трезво състояние. Показва красотата на това, което никога няма да бъдем. Но дали е зрението? Нима? Не е. Фантазия, илюзия, желание. Очите ни показват това, което искаме да видим. А именно-нереалната реалност, в която искаме да живеем. Където сме свои Богове, където властваме, където никой не ни се опълчва. Защото искаме да стане това, което сме намислили. Всички сме моржове, ако го погледнем от светлата страна. Ето ни-заострили дългите си бивници, готови за бой. Или за песен? Изобщо, ние сме добри животни. Пеем си песните, мечтаем. Болка. Нова болка. Отново болка. Музика, пусни музиката! Бързо, пусни я, преди да умрем всичките. Защото умрем ли, няма музика за нас. Няма песен, няма живот, няма красота. Измираме бавно от неизвестната болка, донесла нещастие и смърт със себе си. И музиката остава нечута. Или неизпълнена. Много хубави неща, които не свършват добре. Защото не свършват. Защото не са достигнали своя край. Някой ги е прекъснал с брадва. Сякаш косъм, паднал на острия нож, преминал изпитанието за остри ножове всъщност. Просто спира. Нишката на живота. Мелодията. Спира. Спира дотам, докъдето някой друг реши. Някой държи нашите конци, оплита ги, разплита ги, реже ги. И ние умираме.

Губя ги. Усещам как ги губя, как ми се изплъзват изпомежду пръстите. И не печеля нищо. Ама трошица. И оставам с празни ръце. Без приятели, без човеци, без нищо. Имам ли нужда? Предполагаемо. Но предоставеното го няма. Лошичко. Само това ще ти кажа. Нагрубена ли? Не знам. Изобщо един много лош, много, много лош. Не трябваше да се случва така, не трябваше да съм такава, изобщо и по принцип не трябва да съм аз и да размишлявам по този начин. Наистина. Ненененене. Не ми говори така. изобщо. Гледай си буквите. Гледай си буквите, недей да ги размазваш. Недей. Не, не, не. Спокойно. Всичко ще е наред. Или пък не.

Обичам, обичам, обичам. Не, нереално. Това е то. Един много, ама ужасно много шарен свят. Преплитат се. Ето-жълто, синьо, ЧЕРВЕНО! Червеночервеночервеночервено. Колко е красиво. Лее се на големи вълни. Слиза надолу и после се връща в своя унес. И стига до небето, плиска се по него, облива го, прави го яркочервено и после замира надолу. Краси всичко. Ненененене, наистина е нереално. Това ще бъде реалност един ден. И всички ще се дивят и ще ахват при вида му. АААА! Едно, две, три. Три дъги из цялото небе. Ако обърнеш дъгата наобратно, става усмивка. И ако всички обърнем дъгите, ще има толкова много ужасно усмивки. Колко е вълшебно всичко. Блясък, отблясък, прашинка, вятър. Един лист падна. Или пък кабел. Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен. Вятър. Вятър, вятър, вятър. Взима, което пожелае. И го отнема и го вихри. И изобщо.. да. Много повече от една. Болка. Сладка болка. Пластмасова? Маса пласт? Никак, никак. Шкембе чорба. Трябва да умеем да пестим силите си и да ги разпределяме равномерно. Пот се стича по конския хълбок. Попива някъде измежду космите. Едни много ококорени и добродушни очи. Помръдва леко с уши. Трепва при допира на мухата. Изцвилва весело при вида на храна. Колко е хубаво да си кон ! Една тъжна мелодия. Някак прегръщаща. Мека.. като балон. И като голям креват. Без метални топки. Просто голяма пухена завивка и дървената рамка. Като малка топчица вътре в мекото. Сега сме под душа. Там водата облива и се спуска, и прави топличко и уютно. Изобщо.. много красота се събира в акордите. Дрън-дрън-дрън.. музика. Нежни акорди. Дръъън. Зазвучава леко и приятно. Може би не чак толкова леко, малко жегващо, дори почти тегаво, но никак неприятно. Просто приятно и малко тегавичко, но съвсем малко, колкото да кажем, че изобщо е тегаво, но всъщност е по-скоро меланхолично. И става дума за болестта като природно състояние като цяло, а не да си истински болен и да умираш. А може би само съвсем леко луд, но усещаш горчилката в стомаха си и те свива коремът. Но само психически, защото не си истински болен, а само си го въобразяваш. И точно затова си леко луд. Защото мислиш, че е така. А болестта не е в самата болка, а в психическата нагласа за болка. И изобщо.. като мислиш, че те боли, май ще те заболи. Всичко е тук. Тук, горе. Няма място за бягство. Защото всички прозорци са зарешетени и има катинари на вратите. Няма откъде да се избяга. Защото нагласата е такава. И после става топло. Събличат се всички дрехи, дори красивия оранжев пуловер и се моли за въздух. Но няма. Няма. Нищо няма. Защото така ни е било отсъдено.