ха...

И ето ме пак тук-търсеща опората на своята собствена загриженост. Ама я няма. Дори и нея. Живея загубена, доверявам тайните си на непознати, нося се уж по течението, но тайно ритам с крака в противоположната посока. То моето не е живот, то и мъгляво съществуване не е. Не усещам дори собствената си ръка, не виждам по-далече от носа си... Не, това вече просто не съм аз. Превръщам се в механична играчка, настроена да прави все едно и също. Забързано темпо, забързано темпо и накрая пълен разплох, само за да почне отнове същото темпо.. Не бива да продължава повече така-казах аз и строго наместих очилцата си на върха на носа си, поглеждайки зло иззад тях. Музата ми се оттегли, изтече бавно измежду пръстите ми, а аз тъжно я гледах как си отива. Едно "чао" не ми каза. Замина просто... И няма го вече желанието да напиша, само напора да напоя листа със сълзите си. Сълзи, проливащи се за мен, за моята загубена, изоставена същност, за лутащото ми се из болничните коридори "аз", за безсилието, буйстващо в мен. Ще се наложи да търся себе си. Да опипвам всеки предмет в тягостно тъмната стая, опитвайки се да различа най-подходящата форма за своята същност и да я приема в себе си, да разбера какво съм, дали съм чепат корен от многогодишно дърво или съм някое старо желязно топче, позеленяло от времето. А дали пък не съм някой еднокрак оловен войник...Или какво? Какво съм аз.. Отдавна усетих, че вече не съм онази Яна! с главно Я и много усмивки, превръщам се в жалка развалина с малки букви и безразличие. Една таква неодушевена личност, без спомени, без емоции, свряна в някой ъгъл, гледаща тъпо с големите си телешки очи. И дотам. В това се изразява цялата ми същност, "красотата" на съществуването ми. Дотам с патриотичните идеи. Нека кравата да ги осъществи. Туй било... Прекалявам. България няма да си остане току тъй, чакащ някой да хване лопатата и да я оправи. Ще трябва да потърпя някое и друго мехурче по изнежените си длани. Както и да е.. Но същността ми е протъркана. Среброто никак не ме улеснява. Трябва ми дълга почивка, да се възстановя, да подредя себе си, да изплача каквото трябва да бъде изплакано, да изкрещя, каквото никога не е било казвано...Трябва ми малко спокойствие. И ми трябват нечий определени обятия, в които да се сгуша, един определен човек, когото да видя...Искам. Но няма. Нека бъде мирна и тиха. Нека...

тъй, тъй да е...

И тайната ми бе разкрита
а аз плача без своето самочувствие
снишена ужасена и мъничка
и я няма наблизо ръката
която да отнеме мъката
и да стопли всичко в мен
да събуди детето
да подскочи животното
и да погали жената
а последната дали я има
или още не се е родила
дали съм човек
или пък човече
дали умея, дали знам
Не. Аз съм Яна.
24.07.2009
* * *
Писма хД
И ето го строен
смел и красив
поглежда нагоре
тиха молба
и плаче ли плаче
дъжд ли желае
или малко любов
да бъде погледнат
обичан милуван
но няма защото
само безличните
незаинтересовани
получават това
а после не го искат
а той плаче ли плаче
точка
смисъл-никакъв хД

Лилиев-Чолева хД

Отброявам. И още една капка
падна на земята и се размаза
усетих как желанието си отива
и гледам ядно, лошо и тъжно
ръцете ми изтръпнаха, гърлото е сухо
очите ми горят, тялото боли
и душата ми напира да излезе
Крещя. Тя избяга. Заспах
и после се бях върнала
* * *
Малка стая и малко прозорче
душата ми пърха немощно
заловена в тялото ми-кутия
затварям очите си
разговарям с нея
обичам я прегръщам я
тя умря.

Полудявам. Вече не съм добре, знам го. просто полудявам. Гледам на кръв, ръцете ми треперят, горчи ми на гърлото, имам желание да убивам. И после не съм била луда. А може би съм само малко отчаяна...не, бе, не исках да кажа това. Ама мечти, празни надежди, сизифов труд и накрая-нищо...ама както и да е. Тогава нека да продължим безсмисленото си съществувание..
Започвам да мисля, че наистина съм луда, след като прочетох тези редове. Не знам, просто не откривам себе си в тях. И въпреки това знам, че е истина. Просто...знам. Знам, че полудявам, знам, че вече не съм добре. Но както и да е. I will survive! /друг е въпросът дали тези около мен ще успеят/

"За него-живота-направил бих всичко" Вапцаров

Животът-какво е той? Есенцията на нашето съществуване или просто някаква част от ежедневието ни, която остава на заден план до момента, в който изведнъж не ни се случи най-лошото и не осъзнаем колко важен е бил всъщност. И наистина…живот-какво е той и на какво сме способни за него?
И по думите на Вапцаров за него-живота-направил бих всичко. Но дали? Дали всеки е способен да жертва най-благото си, за да отърве самия себе си? Нима всички са такива егоисти, че да предпочетат своето благосъстояние пред живота на отрочето или на ближния си? В толкова лицемерен и лъжовен свят ли живеем? А нима не са останали хора, човешки същества, които да дадат живота си, за да просъществува чуждия?
А може би живеем в свят, в който всеки е готов на всичко, само за да се измъкне невредим, цял и невинен. Но през колкото повече безскрупулни „оцелявания” премине човекът, толкова по-виновен става той. И желанието за живот се превръща във вина и алчност. Излизаме непокътнати от дадена ситуация, доволни и весели, без да подозираме дори, че след себе си сме оставили много тъжни лица и сълзи. И това наше желание за живот се изражда и се превръща в една алчност за живот, в една непрекъсната гонитба със смъртта, чийто край е всеизвестен-алчният умира в мъчителна агония, опитвайки се да заграби с шепи последните му останали мигове живот, а този, който умира за ближния, той умира с ръце, протегнати към смъртта и поглед назад към оцелелия, дарявайки му живот.
И хората все пак трябва да се замислят кое точно „всичко” биха направили за живота си-биха прекратили нечий друг, биха потъпкали чужди права и по този начин биха обезсмислили своя собствен или биха помогнали някому, за да усетят как техния живот става по-ценен, биха пожертвали своето съществуване заради това на любим?
Всеки сам решава по кой от тези два простички пътя би тръгнал. И най-вероятно е правилно да се запитаме:за него-живота-какво бихме направили?

луТ

Да, аз знам, че няма как да избегна прилива на необуздана енергия, която струи от дълбините на моята изморена, напоена с кофеин, душичка в този късен час. То просто така си идва, ще отмие всичко, което има за казване, и ще си отиде. Но най-глупавото е, че аз си пиша съвсем глупавите неща, вместо да използвам прилива си на муза за есето, което ТРЯБВА да напиша. Прави ми се нещо. Ходи ми се някъде. Отказах на една приятелка заради неспособността си. Това не ми харесва. Просто ми се иска да ида някъде, да отпия нещо тайнствено от ръба на някаква тайнствена чаша. Както и да е. И ми се слушат разни работи, които дори и аз не ги знам. Искам да се разходя сред звездите, да си набера розмарин, да го закича на капака на москвича и да си люлея краката, дъвчейки канелена пръчица. Не, просто май полудявам. Имам вкус на жълтурче в устата и точно за такава поляна си мисля-голяма, обрасла с красиви малки жълти плевелчета. И си мисля това в началото на есента. Просто...не съм уцелила времето. Трябва ми пространство, трябва ми време да го осмисля, трябва ми подреденост, трябва ми някаква задълбоченост, която да ми помогне да подредя учението си, което сега ми се вижда прекалено трудно и се превръщам в братовчед си. Просто се надявам, че някои хора няма да решат, че трябва да погледнат тук. Моля се над сплетените си пръсти. Прозинах се някъде дълбоко в ума си. Наскоро пих кафе, каквото не бях пила от много, много време. С истинска захар, че и с някакво прекрасно мляко, и кафето беше от машината. И имаше своя прекрасен кафен аромат, който ме кара да изтръпвам и да се облизвам жадно и алчно. Да, май написах доста неща. И всяка една от тези думи можеше да е някаква друга в есето, което трябва да бъде написано. на мен все още не ми се спира да пиша, имам още недоизречени мисли. Искам да плача, искам да се смея, искам да викам, искам толкова много неща. Искам една звезда. Искам малко блясък в очите си. искам да видя искрената си усмивка в огледалото-не заливаща се от смях, а покорно влюбена. Ах, досадно и в същото време така желано чувство. Просто имам нужда от разведряване. Или пък просто ми трябва малко подреденост. Както вече казах. Пак се прозинах някъде в дълбините на вглъбената си душа. Упътвам хората, давам им знаци, чувствам се доволна от себе си. А точно в момента направо се гордея със себе си, защото без да се ръчкам против волята си, написах толкова много. Просто трябва да пиша повече, да упражнявам своето...хм....дар слово. Както и да е. Трябва да си отделям по 20-тина минутки на ден, изпълнени с малко музичка и приятно спокойствие, които да изпълвам с черно-бели редове-бели редове, изпъстрени от многоцветното черно. И тропите трябва да науча. Имам толкова много неща да правя, но въпреки това стоя точно тук, слушам Уикеда-165 дни, пиша неща, които само аз ще прочета, и не се захващам за нито една от всичките ми три големи работи. Есето не съм го докоснала. Просто ще си изчакам онова трупясало състояние, за да напиша нещо, за което нямам представа какво представлява и толкова. После ще го прочета и съм сигурна, че ще го одобря. Ако пък не-здраве. Гечева ни е по български, тя е някаква такава добричка. Ще попрекратя връзката си с Рада, поне малко да се отдалеча, защото една заради друга губим много. Просто трябва да се осъзная. Не е трудно. Просто си пусни класическата музика малко по-силно, отвори големия речник, ще питаш за нещата, които ги няма дори в него. И така ще си свършиш домашното. А за есето...вече казах. Ще си изчакам най-отвратителното състояние. И толкова. Имам нужда от забавление...