Неделя. Не деля? Кой дели? не и аз.

В дни като този, а може би дори всяка неделя, не мога да си събера мислите и блуждая някъде из болезнено светлите облаци и прокарвам пръсти през мръсната си коса, омазнявайки я допълнително, пуфтя и се гърча, все се оплаквам колко много имам да свърша, нищо не правя и евентуално свършвам изливаща неспособността си в думи. Обикновено все се случва така, че едвам ми стига времето да свърша всичко необходимо, но никога не ми остава за удоволствие, защото някак все се получава, че изконсумирам удоволствието си заедно с работата и се получава такъв един миш-маш, че огладнявам и само ям през целия ден. Това най-често е резултат от похабената с отвратително безхаберие събота, в която нито съм излязла, нито съм направила нещо полезно. Е, може би с изключение на рисуването в галерията, където ходя, за да нарисувам поредната шарения, да вдигна малко самочувствието си и да си оправя настроението. Почти винаги върши работа. Но с изключение на този миг слава и блаженство, почивните ми дни не блестят с особено хубаво прекарано време. И се случва така не защото нямам време, което да прекарам хубаво, а защото ми липсва мотивация да го превърна в такова. Ох, колко съм глупава, колко съм нищожна и непотребна като не върша нищо. Само създавам тези дълги, безкрайни списъци с всевъзможни работи за вършене, а накрая толкова нищо не ми се прави, че пия кафе до премала и си клатя краката. Ужасно е, ужасно. И все пак.. няма ми я музата да върша чудесни неща, няма кой да ми спре тока или дори само интернета, ех, колко малко ми трябва. Трябва. Трябва. Колко се старая да избягвам тази дума, но изглежда, че тя не желае да изчезне от речника ми. Все така се случва. Всяка втора дума е трябва, всяко второ изречение е заповед и накрая какво се получава.. ами едно голямо нищо! И знаеш ли защо? Защото.. защото никога не изпълнявам това, което съм се опитала да се накарам, а даже се чувствам виновна и безсилна, че не съм успяла. Просто не мога да си обясня противоречието в себе си. О, то не че е такова голямо противоречие, просто понякога ми омръзва тази игра на генерал и редник, в която никой не получава това, което иска. И най ме ядосва, че този "никой" във всеки случай съм аз. Да не би да намекнах, че съм никой? Или че съм специално този "никой"? О, не знам, наистина се обърквам в себе си.