Улисан в дълги мрачни мисли, към свободата преструва се, че крачи той. Понечи ли да го поспре, ще бъде безславно безвъзвратно подминат този някой. Той знае - има цел да върши не това, което зададено му е било. И чрез успеха той ще рие върху собствената си гърбина по волски недоволен. Но ако реши да спре за миг все пак, то в разрез ще да е било с отминалите разпоредби. А пък те не са случайни. От неговата замъглена, тежка, нажежена, размътена глава изминали са дълъг път. И той, преди да ги осмисли, с поглед, обрамчен с гъсти вежди, непоколебимо изревава "Не!", а после тихичко изсъсква, че така е най-добре.

Любов. Ама не оная хаотичната, дето ту я има, ту я няма, не е и онази, дето ти превръща стомахчето в спагети, желета или дори пълзящи към гърлото гадини. Не. Тази е любовта, която си няма определение, а е просто малко разбъркана с щастие и енергия и си няма някакъв определен получател, а се разпростира докъдето може. Отвътре навън. Докъдето стигне. Такава красива любов. Сякаш светлина от слънцето, но всъщност вътрешна красота. Тази, дето я раздаваш без да ти мигне окото и дори не събираш такса, че и бакшиш не чакаш. Такава красива любов. От онези безкористните. Обичам да обичам.