Един доста необичаен пост?

Трябва ми нещо дълго и смислено. Ще започна и няма да се лигавя...Слушам Kiss и си мисля за разни хора, за хора, за които другите хора, за които ме подсеща тази група, песента само дори, ме съветват да не се сещам. А иначе казано-не би трябвало да се връщам назад...но пък песента си струва. Но пък...спомени. Неприятно, несгряващо чувство при жегващата топлина на спомени, след които се развива една много глупава история-като на неумел разказвач на приказки, неспособен да измъдри най-проста поука за деца. Та и аз-постъпих глупаво...И българско ще слушам. Ска, ска...Това е лятна ска. И си гледам панталона, и се чудя-некадърно ли е зашит или аз просто умея да ги късам. Един бог знае...или производителите. Китай някъде? Но пък Бог е виетнамец и дължи пари на Паяка. Така де...Аз се мъча да се впиша в един свят, за който нито съм на възраст, нито на ум. Но се нуждая от междувременно и бързо съзряване, за да вникна. Е, то пък съвсем на дневник изби. Бъдещето ми е мъгляво. И разните му там бръчки. Ницше, Ницше...Доста хора допринесоха...Да, а сега следва Оруел. А Ницше трябва пак да го подхвана...Melancholy.

Просто няма...какво да се случи...

Не, че нещо общо има заглавието. И не, че последвалият го пост ще бъде много смислен...но, аз искам и ЩЕ си го напиша. Та, това е едно стихотворение уж, съвсем случайно написано, от съвсем случаен порив. Ама го има. Та, ето го и него...

Ръка ми дай
и нека преминем
и нека останем прегърнати
а после аз теб ще пусна
и ще оставя тук
да ме търсиш
мен ме няма
но все още съм тук
и винаги ще ме има
малко загубена
и винаги не намясто
неподходящи реплики
взор объркан втрещен
а после малоумната усмивка
и всичко преминава в смях
смях смях и щастие
дер Бу : )

Щафета

И аз реших да гледам от широкия свят. И ще гледам. И ще го направя. хД

1.Щастие ми донася зимата, която носи със себе си своята студена нотка и уж озлобление. И тогава опирам крака в парното, остря по-малки от нокътя на палеца ми моливчета с нож, слушайки Anathema и се радвам. Блика енергия и сладост от мен, мижа и бивам щастлива.

2.Сега...трябва да разбера какво наистина ме прави щастлива. По-принцип аз съм си щастлива...затова, вероятно тук трябва да се намира фактът, че съм жива, че ме има, че се усмихвам. Да, щастлива съм и това ме прави щастлива. Ура, ура.

3.Щастлива ме прави бягството. Да избягаш, да се почувстваш окрилен от това си решение и да полетиш. Да летиш...и да се чувстваш щастлив, преди някой да уцели с прашка немощните ти криле. Така де, бъди щастлив, докато можеш.

4.Радвам се на късмет. Обичам да ми върви, денят ми да се нареди и да подскачам малоумно по улиците, обливайки хората със светлото си щастие. Аз светя.

5. Щастлива ме прави глупостта ми. Чистата ми малоумщина, това, което измислям в последния момент и на мига го осъществявам. Например днес отидох на училище по чехли. А от тях се подаваха различните ми чорапи. Бях снимана и ще стана известна!

6. Щастие извличам от това, което чета и пиша. Нещата, които минават пред очите ми и които излизат изпод пръстите ми. Да, там някакви буквички.

И ще предам щафетата на едно изкуфяло дете, колкото и да е малоумно:
http://mishi-baby.blogspot.com/

Ха-ха! Аз доволна ли съм? А от какво трябва да съм доволна. Хех, ми май не съм доволна. Остава ми да се хиля малоумно и да гледам наистина глупаво. Кравешки, но поне усмихнато. Забавно направо. Аз ще бъда съън, аз ще бъда добричка. Аз съм едно анонимно зайченце. И в писмааа. Да, дааааа. Добре. ^^

И ето блогът, от който съм предизвикана...и приемам предизвикателството:
http://www.elearwing.blogspot.com/

Ябълка!!

Ябълката открай време е била символ на живота, на завършеното, на кръга. Но и в най-красивия, най-прекрасния кръг съществува дефект, както в ябълката се загнездява червейче и рови, и яде, а ябълката гние и погрознява, докато най-накрая се сгромоляса. Така и в обществото интригата бързо се разраства и накрая няма общество, а група сдърпани индивиди с намръщени лица или насълзени очи. В гръцката митология ябълката съществува като ябълката на раздора, която предизвиква Троянската война за хубавата Елена. В Библията ябълката отново се явява зло. И аз, и аз имам своя история за ябълката. Когато бях малка засадих семка от голяма червена ябълка в малка саксия. След всекидневни неуморни грижи се показа едно стръкче. И до днес то си расте, вече по-високо от мен осемгодишно облагородено дръвче, което обаче все още не е раждало. Да, това за мен е Ябълката. И в нашето народно творчество има приказка за ябълката, която всеки знае до втръсване, но никому не е омръзнало да слуша дългата история за златната ябълка, за пренебрежението, с което се отнасят към малкия брат и по-късното му възкачване, което ни изпълва със задоволство. А печена ябълка кой не обича? В дългата, дългата тягостна нощ печената ябълка е най-прекрасната среднощна зимна закуска. И ръцете остават лепкави, а по езика-неподправената сладост на ябълката. А малката дива ябълка, все още недокосната от есента, когато всичко тупва зряло по земята, да, тази малка, тъкмо узряла, кисела ябълчица, която предизвиква да бъде откъсната и изядена моментално и неизмита сред детски смях и затворени срещу слънцето очи. Или онази голяма ябълка със зелена кора, за която сме сигурни, че не е изгнила и не е неузряла, но пак киселее приятно. И в най-скучните неделни часове, идеални за мишкуване, да си отмъкнеш една такава от купчината с плодове, е, това е прекрасно. Ябълката като символ е живот, за мен е скъпоценен вечен спомен, който стърчи в градината, а като храна е прекрасна или с трепет очаквана следващото лято. За да хапнеш ябълка няма нужда да си поръчаш от екваториалния климатичен пояс, нужно е само през лятото да се разходиш до най-близката овощна градина или да се молиш твоето дръвче да роди. Да, ябълка.



Да бе, да. хД