Тази сутрин погледнах небето и си казах:"Брей, какъв хубав ден ме очаква!" А си мислех не само, че времето ще е хубаво, но и че настроението ми ще е ведро и ясно като сутрешното небе. Вече наближава средата на деня, а небето е бяло като сняг и в дневния ми ред цари безпорядък. Работата не ми спори, сякаш ме мързи безпределно, а увлечението ми по непрочетената книга се бори с непреклонното чувство за дълг, което ми напомня, че до утре работата трябва да е свършена и най-добре да се захващам час по-скоро. Таман да се захвана, почти дори подредих графика на учението си, и ми хрумнаха ето тези мисли, които изложих току-що. Би било грехота да кажа, че се чувствам зле, защото пишейки ги, си доставям удоволствие и мислено се потапям в стила на недочетената книга. От друга страна, обаче, отлагам изпълняването на задачите си.
В кратката пауза на размишление преди поредната изписана дума се загледах през прозореца и въпреки знанието за новопоявилия се строеж в отдалечения край на нашия квартал, а може би се намира извън него, аз все пак се учудих, като видях строителния кран в отражението на огледалните прозорци на отсрещната сграда. Започнах този текст с намерението да се оплача от неоправданите си очаквания за хубостта на деня, а пък се оказа, че той нито е свършил, нито е толкова лош. Сега ще го видим.

според многобройни
източници
Земята била кръгла
не съм съгласна
тропвам с крак
и я сплесквам
допълнително

съизмерима е
любовта ми
с щъркели,
отлитащи на юг
хем е много,
хем е бяла
(с малко черно),
на вълни се сбира
и отлита да
обича

край Кесебир
до границата
живее дъгата
ръката тече
и намира дома си в морето
а ние се
обичаме
пеем в кръг край огъня
с поглед
впит
в кръглото небесно
огледало
край Кесебир
живеем с дъгата
къпем се във вира
и будим лагеруващите
с кикота си
до границата
ни проверяват паспортите
за нелегални поляци
живеем без време
и денем, и нощем
пием мате
и го сравняваме с берлинското
край Кесебир
живее дъгата

Не искам повече да съм...

Не искам повече да съм мрънкало. Омръзна ми да се оплаквам, че студено ми било, другите са ми виновни, рано е да ставам, гладна съм отново и не ми се учи, не. Да се оплаквам ми омръзна.

На Б.

Вече две години
пускаш секрети
от петия етаж
като носа
зад гърлото ми

Небето се отвори и започна да смуче въздух
Образува се вакуум
И божественото изгълта облаците
По-късно ги изплю обратно
Но тогава вече ни нямаше нас

Улисан в дълги мрачни мисли, към свободата преструва се, че крачи той. Понечи ли да го поспре, ще бъде безславно безвъзвратно подминат този някой. Той знае - има цел да върши не това, което зададено му е било. И чрез успеха той ще рие върху собствената си гърбина по волски недоволен. Но ако реши да спре за миг все пак, то в разрез ще да е било с отминалите разпоредби. А пък те не са случайни. От неговата замъглена, тежка, нажежена, размътена глава изминали са дълъг път. И той, преди да ги осмисли, с поглед, обрамчен с гъсти вежди, непоколебимо изревава "Не!", а после тихичко изсъсква, че така е най-добре.

Любов. Ама не оная хаотичната, дето ту я има, ту я няма, не е и онази, дето ти превръща стомахчето в спагети, желета или дори пълзящи към гърлото гадини. Не. Тази е любовта, която си няма определение, а е просто малко разбъркана с щастие и енергия и си няма някакъв определен получател, а се разпростира докъдето може. Отвътре навън. Докъдето стигне. Такава красива любов. Сякаш светлина от слънцето, но всъщност вътрешна красота. Тази, дето я раздаваш без да ти мигне окото и дори не събираш такса, че и бакшиш не чакаш. Такава красива любов. От онези безкористните. Обичам да обичам.