аз ?!

Ще бъда аз. Да, точно тази. С идеята, че съм недосегаема, че никой няма да прочете и ще витая завинаги сама, гонейки опашката си. Едно много блажено...даже напротив. Дори не е гонене на опашка, а носене по Мъртво море с тон в главата. Цяла мелодия дори. Ето и първите няколко тона. Започва текстът...толкова добра песен отдавна не бях засичала. Прекрасна. "Замина мойто момиче, замина далече от мен. Но ми каза, че ме обича и че може би някой ден..." ляляля. Красота. И вероятно и това свършва дотук като всяка моя мисъл, почти достигнала кулминационния си момент, като незавършено щастие, несподелена обич, не, без последното. Просто малко куцам откъм изразяване. Но песента налива масло в огъня на моята муза. Мога да напиша много, да излея много от породилите се чувства. Ламер. Както и да е. Отново влизам в ролята си. Не искам там. Имам шанса да просъществувам, да разцъфтя, да покажа себе си. Но дали искам ?! Кой знае... искам неземна топлинка. Чаша вино. И може би огнище. Символи, символи. А всъщност искам реализация на мечтите си. ДАЛИ ?! Обърквам се. Сама от себе си. Аз съм значи. И там. Пуловерът до мен. На купчина. Очите ми се затварям. Знам колко трябва да пиша. Едва около 7. Навън е студ и мрак. А аз копнея за лятото. А когато е лято, не искам да свършва. Красивото лято. Когато летят емоциите. Когато има хора. Когато виждаш тези, които сънуваш. Когато ти искрят очите. Когато смъртта не се усеща. И когато по-често я виждаш. парадокс. Да, аз съм. "хиляда деветстотин шейсет и осма..." И това ми било живот. Размивам се. Не казах нищо смислено, но колко изписах !? Трябват ми няколко шамара...и чаша вино.