...

-Мамо, може ли да изляза?
-Баща ти е бесен заради оценките, веднага се прибирай.
-Ама.. те са добри.
-Ето ти да говориш с него.
-Тате, оценките ми са много добри, може ли да изляза?
-Не, ужасни са, прибирай се веднага да говорим.
-Няма.
-Какво?
-Няма да се прибера.
-Прибирай се!
-Е много си гаден! - изплаках аз истерично, почти разревана и гневно натиснах червения бутон.


След което стоях още малко, те пак звъннаха. Майка ми:
-Какви ти бяха намеренията преди това?
-Да се прибера и да не излизам никъде-казвам аз с гробовен глас.
-Не, кажи ми... опитвам се да ти издействам... бла-бла-бла..
-Еди-къде си, еди-какво си... - вече почти убедена, че има някакъв нищожен шанс ВСЕ ПАК да ида.
-Хубаво, прибери се.

След 10-тина минути аз хващам гората и се прибирам вкъщи, като в автобуса не съм си позволила да мисля, а съм се забила в книгата и прочетох 10-тина страници. Или пък не бяха десетина. Е, явно не съм била толкова съсредоточена в книгата. Гадно ми беше, все пак.

Прибирам се. Приличам на труп-точно толкова говоря и точно толкова емоция показвам... поне в началото.

Вече почти съм сигурна, че ще постоя два часа вкъщи и после ще отлетя към купона, където би трябвало да е фън и доколкото разбрах, наистина е било фън. Изяждам се от яд в момента, но както и да е. Историята да върви.

Кратък диалог с наш’те, в който аз претендирам, че навсякъде коментарът е ПОДОБРЕНИЕ, баща ми натяква сайънс, където имам 4, но пък до края на годината няма да имам сайънс повече. Бащата ме пита защо имам 5 по английски.
-Забравих един хендаут миналата четвърт.
-Ами сега ще забравиш да излезеш-сладко-сладко каза родителското тяло със забит в компютъра поглед. Или от гузна съвест, или от много яд, че съм го нарекла "гаден", не се обърна нито за миг.

Качвам се горе, не обелвам НИТО ДУМА на нито единия от двамата. Не ме интересува колко добричка и миличка е майка ми. Аз просто съм опака. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! БЯСНА СЪМ. Някак оцелявам и тази вечер.

На следващия ден. Яна става в 8 и 30. Чете Ницше един час в леглото си. След което става, облича се, пие едно кафе/заедно с един пакет бисквити хД/ и сяда да учи. Учи. Учи. Учи. Учи. Хубаво, научи си. После започва да си чисти епилатора. Защо започнах да си чистя епилатора, не знам... но ми беше интересно. После започнах да разглеждам някакви листчета. После подреждах адски много. После изчистих. После си позволих да хапна супичка. Май стана 5 часа. Пет часа седнах на компютъра. По някое време изпих още едно кафе заедно с още един пакет бисквити. Докато учех, майка ми се опитваше да ми предложи помощта си да изчистим, а после да ходим да купуваме панталони, защото друго голямо мое разочарование бяха тесните панталони, които не можах да закопчая. Два чифта. И просто се почувствах дебела. И ми беше кофти. Та както и да е. Отблъсквах и майка си, и баща си. Баща ми дори дойде да каже, че бил ОЦЕНЯВАЛ МОИТЕ УСИЛИЯ!?!?!? Цял срок ще ми опява как не полагам усилия, после ще ме накаже, когато аз съм доволна от оценките си *докато пиша това, се боря с чувствата си, лицето ми се изкривява в зли гримаси и сълзи избиват в очите ми* и накрая просто ще дойде и ще ми заяви, че бил оценявал. Да беее. ОЦЕНЯВАЛ!? ОЦЕНЯВАЛ! АМИ НЕ ! Не оценява. Аз не прощавам така лесно. АЗ СЪМ БЯСНА ! АЗ СЪМ БЯСНА ! И какво, че утре е прошка. АЗ СЪМ БЯСНА! Няма да простя. Утре ето какво ще направя. Ще си ида на тъпата олимпиада, ще я направя и ... ЩЕ СИ ИДА ВКЪЩИ! И какво ще правя... НЯМАМ ИДЕЯ. Няма да излизам в следващото много време. Училище-вкъщи, училище-вкъщи. Ще видят те. Ще ме наказват за щяло и нещяло. Аз нямам социален живот, те ще ме наказват. Ах, благодаря ! АХ, МЕРСИ! АХ, МЕРСИ! Сега не знам дали майка ми ми се сърди, задето отказвах на всичките и усилия да се добере до мен, или пък все още има някакви симпатии към мен, задето съм толкова изтърпяла. НЕ ИСКАМ СЪЧУВСТВИЕ. Не ме интересува, че нищо няма да спечеля със злоба. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! Толкова ми е минимума. Баща ми квото ще да прави, да БЕШЕ МИСЛИЛ ПРЕДИ ДА МЕ НАКАЖЕ. И майка ми, дето ми даде празна надежда... Прибери се да говорим, пък може и да идеш. ОТИДОХ ЛИ ?! НЕ ОТИДОХ ! Беее... не ме занимавай.


Това защо го поствам, нямам идея...

*grunt*

Унасям се в омразата си. Наистина не ме интересува. Просто слушам нежната музика, мисля си за някакви далечни страни, населени с остроухи същества с проницателни умове и изобщо не си и помислям за всичко, ставащо около мен. Не ме интересуват хората, не ме интересува светът, не ме интересува просто изобщо. Някой ден може би всичко това ще се промени. Но само може би. Тогава аз ще бъда различна и вътрешното его ще се е развило, и изобщо светът ще е по-западнал. Но ще се намира кой да поддържа морала в най-изпадналите кръчмички в най-изпадналите квартали. И винаги ще го има онзи потайния в ъгъла, който ще сее раздор. Накрая ще бъде линчуван. Просто съм убедена. И ще умре на дъното на някой кладенец. Където ще го изядат злите костенурки човекоубийци, които ги е страх да излязат на повърхността от страх, че няма да успеят да убият никого, което би било голям срам, защото те са горди същества и единствената им цел в живота е да изтребят хората. И тъй като те живеят наистина дълго, само чакат линчуваните да биват хвърляни в кладенците, където те ги изяждат и смятат своят дълг за изпълнен. Глупави същества. Не могат да четат дори. Аз ако можех… Аз мога. Не. Ако не ме болеше главата. Спря. Но ако.. Ако, та ако. Измислям си оправдания, за да намеря причина. Пак ме заболя. Мъдри мисли. Даа… бе. „Хиподил е диагноза!” Отегчих се. УМОРИХ СЕ ОТ ВАС, НЕПРОКОПСАНИ ЧОВЕЦИ !
Никак не съм уверена, че потокът ми от думи е пресъхнал. Просто достигна кулминацията в първата си част. Болката в главата ми се усилва, вече ме напада от две страни, източва всичката ми жизнена енергия и иска да ме повали. Но как е възможно това ? Ами не е. Всъщност, всъщност… Ъгълчетата на устата ми се двоумят дали да клепнат отчаяно надолу или да се държат в една стегната, сдържана гримаса, която показва недоволство и презрение. По-скоро второто ще да избера. Гледай ги отгоре, знай, че си проста, пък те да те мислят за велика. Добичета глупави. Живот не заслужават. Гнийте, о, уроди. Гнийте, топете се в мазнината, потекла от тлъстите ви тела. Задушете се в миризливите газове, които самите вие изпускате. Умрете в адски гърчове…
Да, хората са прави. Хората отвътре, всъщност, защото не съм много сигурна дали някой изобщо ми го е казвал. Омразата ми е прекалено голяма. Аз си знам, ще стана като Доктора. В някой момент тълпата отвътре ще ме превъзмогне и аз ще стана част от нея. Следователно, ще живея в себе си като в апартамент под наем или като на квартира. Не, в английския дори има дума за това. Ще ползвам отвреме-навреме мястото, а докато ме няма, други хора ще го ползват. На практика… само понякога ще бъда себе си. През останалото време няма да съм сигурна какво точно върша, защото някое от другите ми лица ще поемат топката на властта в свои ръце. Представям си го… Помня един от седем дни. Нека да е неделя или събота, за да мога да знам какво съм правила през несъзнателната седмица, но въпреки това да мога да си изживея свободното време пълноценно. И се надявам останалите ми личности да бъдат така добри, че да не развалят репутацията, имиджа и статуса ми. Моля ви се, ама много ви се моля, любезни ми другари, живеещи в главата ми, не разваляйте това, което ви създаде !
Аз нямам психически отклонения. Знам го. Ако нямах… Не, ако имах… щях да си говоря сама. А сега какво правя? Комуникирам със себе си, не е същото, нали ? Просто поради липсата на събеседник. Ей, лошо нещо е това недоверието. Ами те да не са споделяли, че не ми вярват. Те са си виновни. Аз какво мога да направя, освен да се гърча безпомощна, да забивам ножа в крака си отново и отново, и да се обливам в сълзи, докато тайно, а може и не чак толкова тайно мразя целия свят. Ох, как мразя. Не съм осъзнавала, че изобщо мога да мразя толкова. Много е прекрасно как откривам все нови и нови черти в иначе слънчевата си личност. А може би никога не съм била слънчева, някой май ме е лъгал. Ах, тези хора. За добро ще ме лъжат ? Ами…не. Аз си знам, че никога не съм била слънчево дете, аз съм урода, който е прозрял уродливостта на другите и поради това вече не е урод. А може и да е урод, но е кулминиращ урод. Или поне духовно кулминиращ урод. Ако другите не го знаят, поне аз си знам, че съм духовно кулминиращ урод. Звучи добре. Възможно е просто да съм гаден пубер и да си изживявам лошите периоди, но е възможно сега да си градя характера и да се окажа дефектна до края на живота си и просто понякога да се отклонявам. Не, аз никога няма да взимам никакви успокоителни и антидепресанти ! хахаха. Ако трябва, аз ще живея в гората, но няма да ме затварят. Всъщност, обществото няма да ми липсва толкова много, защото ако вече съм обявена за луда, дори да не съм била луда, чрез ефекта плацебо, ще си втълпя, че съм луда и ще си говоря сама, а ако съм била наистина луда, пак ще си говоря сама, което е добре за мен. В крайна сметка никога няма да се чувствам сама… Може евентуално да си купя куче. Но тъй като винаги съм се възхищавала на виетнамците, може да го изям. Но аз обичам кучета… Ам-гъл-ът в мен проговори.