*grunt*

Унасям се в омразата си. Наистина не ме интересува. Просто слушам нежната музика, мисля си за някакви далечни страни, населени с остроухи същества с проницателни умове и изобщо не си и помислям за всичко, ставащо около мен. Не ме интересуват хората, не ме интересува светът, не ме интересува просто изобщо. Някой ден може би всичко това ще се промени. Но само може би. Тогава аз ще бъда различна и вътрешното его ще се е развило, и изобщо светът ще е по-западнал. Но ще се намира кой да поддържа морала в най-изпадналите кръчмички в най-изпадналите квартали. И винаги ще го има онзи потайния в ъгъла, който ще сее раздор. Накрая ще бъде линчуван. Просто съм убедена. И ще умре на дъното на някой кладенец. Където ще го изядат злите костенурки човекоубийци, които ги е страх да излязат на повърхността от страх, че няма да успеят да убият никого, което би било голям срам, защото те са горди същества и единствената им цел в живота е да изтребят хората. И тъй като те живеят наистина дълго, само чакат линчуваните да биват хвърляни в кладенците, където те ги изяждат и смятат своят дълг за изпълнен. Глупави същества. Не могат да четат дори. Аз ако можех… Аз мога. Не. Ако не ме болеше главата. Спря. Но ако.. Ако, та ако. Измислям си оправдания, за да намеря причина. Пак ме заболя. Мъдри мисли. Даа… бе. „Хиподил е диагноза!” Отегчих се. УМОРИХ СЕ ОТ ВАС, НЕПРОКОПСАНИ ЧОВЕЦИ !
Никак не съм уверена, че потокът ми от думи е пресъхнал. Просто достигна кулминацията в първата си част. Болката в главата ми се усилва, вече ме напада от две страни, източва всичката ми жизнена енергия и иска да ме повали. Но как е възможно това ? Ами не е. Всъщност, всъщност… Ъгълчетата на устата ми се двоумят дали да клепнат отчаяно надолу или да се държат в една стегната, сдържана гримаса, която показва недоволство и презрение. По-скоро второто ще да избера. Гледай ги отгоре, знай, че си проста, пък те да те мислят за велика. Добичета глупави. Живот не заслужават. Гнийте, о, уроди. Гнийте, топете се в мазнината, потекла от тлъстите ви тела. Задушете се в миризливите газове, които самите вие изпускате. Умрете в адски гърчове…
Да, хората са прави. Хората отвътре, всъщност, защото не съм много сигурна дали някой изобщо ми го е казвал. Омразата ми е прекалено голяма. Аз си знам, ще стана като Доктора. В някой момент тълпата отвътре ще ме превъзмогне и аз ще стана част от нея. Следователно, ще живея в себе си като в апартамент под наем или като на квартира. Не, в английския дори има дума за това. Ще ползвам отвреме-навреме мястото, а докато ме няма, други хора ще го ползват. На практика… само понякога ще бъда себе си. През останалото време няма да съм сигурна какво точно върша, защото някое от другите ми лица ще поемат топката на властта в свои ръце. Представям си го… Помня един от седем дни. Нека да е неделя или събота, за да мога да знам какво съм правила през несъзнателната седмица, но въпреки това да мога да си изживея свободното време пълноценно. И се надявам останалите ми личности да бъдат така добри, че да не развалят репутацията, имиджа и статуса ми. Моля ви се, ама много ви се моля, любезни ми другари, живеещи в главата ми, не разваляйте това, което ви създаде !
Аз нямам психически отклонения. Знам го. Ако нямах… Не, ако имах… щях да си говоря сама. А сега какво правя? Комуникирам със себе си, не е същото, нали ? Просто поради липсата на събеседник. Ей, лошо нещо е това недоверието. Ами те да не са споделяли, че не ми вярват. Те са си виновни. Аз какво мога да направя, освен да се гърча безпомощна, да забивам ножа в крака си отново и отново, и да се обливам в сълзи, докато тайно, а може и не чак толкова тайно мразя целия свят. Ох, как мразя. Не съм осъзнавала, че изобщо мога да мразя толкова. Много е прекрасно как откривам все нови и нови черти в иначе слънчевата си личност. А може би никога не съм била слънчева, някой май ме е лъгал. Ах, тези хора. За добро ще ме лъжат ? Ами…не. Аз си знам, че никога не съм била слънчево дете, аз съм урода, който е прозрял уродливостта на другите и поради това вече не е урод. А може и да е урод, но е кулминиращ урод. Или поне духовно кулминиращ урод. Ако другите не го знаят, поне аз си знам, че съм духовно кулминиращ урод. Звучи добре. Възможно е просто да съм гаден пубер и да си изживявам лошите периоди, но е възможно сега да си градя характера и да се окажа дефектна до края на живота си и просто понякога да се отклонявам. Не, аз никога няма да взимам никакви успокоителни и антидепресанти ! хахаха. Ако трябва, аз ще живея в гората, но няма да ме затварят. Всъщност, обществото няма да ми липсва толкова много, защото ако вече съм обявена за луда, дори да не съм била луда, чрез ефекта плацебо, ще си втълпя, че съм луда и ще си говоря сама, а ако съм била наистина луда, пак ще си говоря сама, което е добре за мен. В крайна сметка никога няма да се чувствам сама… Може евентуално да си купя куче. Но тъй като винаги съм се възхищавала на виетнамците, може да го изям. Но аз обичам кучета… Ам-гъл-ът в мен проговори.