Все по-често ми причернява пред очите. Губя дъха си, но знам, че едва след секунда ще се оправя. И се оправям. Винаги. И после пак си знам, че отново ще ми причернее и едва ли не може би ще падна, но и никога не падам. Но ако падах, щях да ставам. И да се уча от своите падания и рани.А като няма рани, няма поука. И продължавам със своите причернявания.
Спиралите по ноктите ми сякаш почти се плъзват извън тях, продължавайки по пръстите и след това засмукващи целия свят, завъртайки го в своята безкрайна яркост, изкривявайки го. По-красив и вълшебен. Но нереален. Това е сън. Казах го някога, лепнал се е на огледалото ми. И знам, всеки ден ще се събуждам и оглеждайки се рошава в огледалото, невързала още косата си (първата ми дейност за деня), ще знам, че всичко е сън и ще правя каквото си поискам. Дори ще летя. Да, ще се рея съвсем уверено в облаците, над себе си, потънала в небостъргачи и антени, напълно незнайна за целия мравешки свят под нозете ми. Или под корема ми, защото летейки вярвам, че ще съм в хоризонтално положение. Но както и да е, може би се отклоних малко съвсем. Ще сънувам, да. Всеки ден ще е мой прекрасен сън. Но защо ще бъде, защо не е? Нима не е? Всеки ден е сън, аз съм сън, ти си сън, ние сънуваме заедно и се реем в облаците. Може би.
Трамваят, който обича да закъснява. Оставаме на спирката, слушайки някаква си музика, сипвайки тафените сметанки в кафенцето (поне смятаме, че са тафени и че сме адски доста шано хаха), неосведомени за случващото се наоколо, потънали в своята собствена дейност, когато изведнъж, о, ужас, изведнъж идва дългоочакваният трамвай, който вече дори не ни се струва толкова примамлив. Качвам се аз сама все пак, оставяйки онази другата сама на спирката, пък ако ще и другаде да иде, кой я кара да седи на спирката, като че ли пък ще дойде друг трамвай, и отварям списанието. Хората май ме гледат странно, музиката ли ми е малко силна или си припявам? Не съм сигурна, не и днес. Питай ме утре.
31.8.11
Абонамент за:
Публикации (Atom)