На Джеф, по прякор Петя

Куче, което лае, не хапе
така казваха бабите
а ние растяхме
и бивахме ухапвани
от много лаещи кучета
Дори и те грешат
когато билките им свършат
а озари ли ги зората
отиват да се къпят в потока
поне те правят така
онези с лилавите роби
и цвете в косата
с песен на уста
поемат по магически път
загърнали принадлежностите си
в елфически листа
и продължават да мечтаят

Хаос. Черни мисли.
Кошута с големи очи
яде слънчоглед от ръката ми
прокудих я- става студено
всички ще умрем
късно или рано
дори от щастие се загива
ако прекаляваме умишлено
мира го няма, плаваме
и днес няма ред
няма да бъде въдворен
пъплещи хора по улиците
получават сърдечни удари
и умират без звук
дори малко хаотично
сякаш има грешка
А някои
умират
напук

Лабиринт

Лутаме се. Някак е мрачно и непрогледно. Грозна гледка е нашето объркване. Подават се ръце през плета и се чуват жални викове, всички умират в агония. Май те загубих. Падна ли в дупка или те отвлякоха умиращите? Тъжно е. Аз съм сама. Търся те.
Отново се събудих и отново те нямаше никъде. И пак е тъмно, малко сумрачно е всъщност, а отвън градът е жив. Подръпнах пердето- живот, суматоха, светлини, реката тече под моста, влюбените се разхождат. Колко много цветни светлинки! Аз съм сама. Извеждам кучето и гледам звездите. Коли, светлини, мистерия. Лабиринт от задръжки. Нека хванем автобуса до Княжево, идем до беседката и се намерим. Кучето ще припка, а ние ще ядем ябълки с хляб и сирене. А после, после уморени ще се сгушим в автобуса обратно към дома и ще засънуваме лабиринта. Но уви, не можем. Аз съм сама.
Усетих, че отново спя. Ето го и него-лабиринта от жив плет с ръце, протегнати към мен от дълбините си. Търся те. Излизай, вече не е смешно. Ела, върни се. Гмурвам се в лабиринта. Убедена съм, че тук някъде те изгубих. Ще те намеря. Ръка. Твоя ли е? Улових се за нея и се оставих да бъда завлечена в плета. Ти ли си? Нима? Сега е моментът да се измъкнем. Ето я пролуката. Ти си вече отвън, протягам и аз ръце към светлината, но май останах вътре. Аз съм сама.

неделя.

Ето я. Неделята. май това е времето за равносметка. И изобщо е най-удобният момент за времето да спре да върви и да започне да се точи, натрупвайки един лист задължения, които трябва да бъдат отметнати бавно след уморителен труд или никаква свършена работа и ужасното много време загубена. И колкото бавно пълзящо да е, ние откриваме някъде към осем вечерта, че не сме свършили нищо от планираното, затънали сме до шия в нищо и продължаваме да пропадаме надолу. Затъваме бавно и нескончаемо. Докато стане около десет и се сепнем леко, че и утре трябва да се става все пак, че трябва да се случва нещо и изобщо, че не можем да го пилеем туй време или да го пръскаме безцелно. Глупави хора, мислят си всички за всички, пилеейки собственото си време. Което е. Лошо. Общо взето-така е. Неделя е, както винаги. И точно тази неделя ме убива, смачква всякакво желание в мен да си свърша работата, изстисква ме до последната ми капка, изсмуква жизнените ми сокове и оаз оставам в калта, безсилна да мръдна крайник или да свърша нещо полезно. Длъжност:плашило. Тъй ще да е. Ужас, ужас, полазва ме безкрайното бездействие. ОТЪРВИ МЕ ОТ НЕГО. Ето го-полазва небрежно с лепкавите си крайници по мен. Май ме хвана. Или пък не-по-лошо. хванало ме е от сутринта. Та чак до сега. Не го желая. Не го искам. Но е неделя. Неделята повелява. Пием повече кафе, за да се подсигурим, че изобщо ще свършим работата, която бихме могли да свършим и по-рано. Но я оставяме. И докрая си имаме едно извинение, едно фалшиво занимание, което покрива всякакви други помисли и желание. Но ние просто си вършим работата цял ден. Нито извличаме удовлетворение, нито пък полагаме някакъв труд. Отвратително е това неделно чувство. Мерзавец е този Бог, наложил почивката в неделя. Защото тя е една много фалшива почивка. Нито почиваме, нито нищо. Не ми харесва. Не е туй моят ден.