Лутаме се. Някак е мрачно и непрогледно. Грозна гледка е нашето объркване. Подават се ръце през плета и се чуват жални викове, всички умират в агония. Май те загубих. Падна ли в дупка или те отвлякоха умиращите? Тъжно е. Аз съм сама. Търся те.
Отново се събудих и отново те нямаше никъде. И пак е тъмно, малко сумрачно е всъщност, а отвън градът е жив. Подръпнах пердето- живот, суматоха, светлини, реката тече под моста, влюбените се разхождат. Колко много цветни светлинки! Аз съм сама. Извеждам кучето и гледам звездите. Коли, светлини, мистерия. Лабиринт от задръжки. Нека хванем автобуса до Княжево, идем до беседката и се намерим. Кучето ще припка, а ние ще ядем ябълки с хляб и сирене. А после, после уморени ще се сгушим в автобуса обратно към дома и ще засънуваме лабиринта. Но уви, не можем. Аз съм сама.
Усетих, че отново спя. Ето го и него-лабиринта от жив плет с ръце, протегнати към мен от дълбините си. Търся те. Излизай, вече не е смешно. Ела, върни се. Гмурвам се в лабиринта. Убедена съм, че тук някъде те изгубих. Ще те намеря. Ръка. Твоя ли е? Улових се за нея и се оставих да бъда завлечена в плета. Ти ли си? Нима? Сега е моментът да се измъкнем. Ето я пролуката. Ти си вече отвън, протягам и аз ръце към светлината, но май останах вътре. Аз съм сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар