Бъднибъднибъдни вечер. Бъдни вечер. Бъдни вечер. Вечерта преди Коледа. Коледа. Коледа. Това е празник. Християнски празник. Всички обичат този празник. Това е най-незнамсикакъв християнски празник. А може и да не е . Но всички изглупяват, изглупяват. Стават ли по-добри или просто умират, умират, умират всичките им мозъчни клетки напук. Ха-ха-ха. Какви ретарди. Всички са ретарди. Аз защо в момента правя така. Недей да бъдеш лоша, недей да отменяш нито един полет, пусни времето да бъде. Нека бъде зима. Моля те, не умирай. не умирай, не издъхвай в ръцете ми. позволи ми да те гледам как дишаш. Поне още миг, поне още мъничко, мъничко. Дишай в лицето ми, поеми си дълбоко въздух, издишай. Бъди с мен, не си отивай. Моля те, ще те държа завинаги. Просто не отлитай. остани спокойна, остани себе си, дръж се, дръж се близо до мен. Моля те, не пропадай. Стой, стой точно тук. Стой до мен. Стой завинаги. Да. Не падай, дори ако само се държиш на една мъненка тънка нишчица, просто стой. стой близо. Близо до мен, до себе си, до всички нас. Недей да губиш себе си. Ритъм. Ритъм в кръвта ми, пулсира сам по себе си, моят живот той е навсякъде някъде вътре в мен поддържа ме жива, дава ми сила да продължа и ме клати назад-напред напред-назад всеки ден всяка секунда всяка минута, ставам агресивна, стой стой не губи ритъма, дръж се, дръж се, бъди добра, бъди мила, спри да бъдеш зла, спри веднага, спри спри спри. Недей да избухваш, остани спокойна, никога не издавай, че си побесняла, че си готова да избухнеш да изригнеш като Попокатепетел и като всякакви други вулкани. просто стой и се дръж здраво за себе си за въздуха за облаците за снега за целия си живот се дръж здраво и никога не умирай, защото трябва да си силна трябва да си човек, трябва да си добре. бъди добре. бъди добре. не умирай не бъди тъжна не бъди агресивна дръж се, Яна, не губи себе си. Бъди мила, мила и добра. цял живот. Усмивки, дори и лицемерни, просто не повишавай тон, никога, никога, никога повече. Дръж се естествено, бъди човек. Човек бъди, не се ядосвай. Не се ядосвай, дори на най-язвителното дръж си зъбите, дръж си юмруците, дръж си гнева, дръж всяка една частичка от гнева си дълбоко в недрата на агресивната ти душа. Ще успея, ще успея да задържа всичко, всичко в големия бидон с кисело зеле, всичките изпарения, всяка една миризма, дори няма да може да бъде подушено, че съм ядосана, аз ще стана порцеланова кукла и завинаги ще бъда спокойна. Спокойна като труп, спокойна като паяк, като патица, като див лебед, като всяко едно животно което е спокойно и без да е мъртво. Да, да, да аз ще успея. И никога няма да се ядосам. Никога повече. Няма да покажа, няма да покажа, че се ядосвам. Дръж си кокалчетата на пръстите много здраво, много здраво, никога не ги изпускай, защото отпуснеш ли ги, оставиш ли ги незавързани, ще се сипе болка и жал, и много мъка, ама ужасно много. още само толкова малко време остава до края на целия ми живот. толкова малко време, защото то минава толкова ужасно бързо и изведнъж всичко ще се разпилее, ако времето тръгне напред и никога не спре, аз ще го изпусна и няма да имам ужасно никакво време да се променя, да бъда кротка, да бъда мирна, да бъда добра. как ще успея да бъда порцелан, ако никога не съумея да хвана времето за опашката и да го опитомя. Моля те, опитай се, опитай се, не изпадай, умири се и дръж главата си с двете си силни ръце.

Никога преди
и празни улици,
защото е страшно
и когато няма
никакви мебели
ние изтръпваме,
защото това
означава
нашата смърт
и птиците
изтръпват
през пролетта,
защото...
Дръпка...
червена шапка
ние сме на парти.
Пепелник
И дядовата
ръкавичка
мелодия и
ритъм из
въздуха
Ася!

Защото Ася значи живот.

Много потискани чувства и за прекалено дълго. Сега ще бълвам като поток през ранна пролет, като тенджера с мляко на котлона, като повръщащо бебе. Изобщо. Изобщо. Много различни и много като цяло. Отвратително много. С ръце не мога да ги обгърна, не мога да ги загърна в нищо, по никакъв начин не мога да закопчая торбата. В никакъв случай. Извират отвсякъде, дупчат я, бълват, убиват ме. Задушавам се, ще умра, ще умра. Дръж се, Яна. Тук. Точно тук стой някъде по средата на слънчевия си сплит. Захапи си четирите пръста и стискай, докато не усетиш кебапчетата в устата си. После няма да имаш завършена длан, но няма да си преливаща от емоции и безмълвна. И ще викамвикамвикам, колкото глас имам, заради болката и отчаянието, понеже няма да имам едната си ръка. Но спокойно, всичко се оправя с няколко шева. Ами костта? За нея не знам. Толкова много бучене в ушичките, ушичките, избълва, боли ме, кръжи около мен, забива ми се в главата, в косата, в кожата на главата. В цялото ми същество се забиват мъненки игли и изпиват жизнената ми енергия, с която би трябвало да се поддържам млада и красива. Ще умра, ще увяхна. Дръж се, не умирай, ще бъдеш жива още 135 години. Не умирай, защото имам нужда от теб да завърша този живот, да напиша всичко, което трябва. Не бива да умираш, не се предавай, всичко ще бъде наред някой ден, никога няма да загинеш. Не и недостойно. Защото смъртта, дори достойната, пак е смърт, но може да се направи по-честна, ако е умишлена. Или по-скоро не. Но имам нужда да излея всичко това върху цветята, през терасата, в мивката, в тоалетната, където желаеш, но го излей по-бързо, защото започва да мирише. Да мирише, извиват се пари от него, защото е минус много градуса навън, а тази помия мирише. Мирише, става гадна. Махни я оттук! Веднага. Защото не ми харесва, защото ме трови и никога не бих могла да я преглътна. Зелена е, кафява е, грозна е, махни я ! Махни я, остави я да се изтече, да изтече между пръстите ти, в канала, навсякъде, само не в теб, защото ще те удуши и ще те убие завинаги и тогава не бих могла да бъда Яна, защото това е единственото, от което имам нужда днес. Дай ми малко Яна, дай ми една усмивка, дай ми мъничко мъничко, поне за мъничко да бъда Яна днес. Дай ми щастието, дай ми хубавата плътна мантия, дай ми да се смея, дай ми живот, дай ми ден, дай ми излизане, дай ми всичко, което му трябва на човек. Или иначе. Иначе какво? Иначе ще се обгърна в мъгли и никой не би могъл да зърне дори крайчеца на окото ми, защото ще придърпвам краищата на мъглите около себе си плътно и все по-плътно и няма да покажа света на себе си. И себе си на света. Защото не се заслужаваме. И ще се задуша в своя пашкул. Ето затова трябва да си взема малко Яна. Хапчица, глътчица, дръпка, каквото и да е, дай ми малко Яна. Не се притеснявай, и твоят ден ще дойде и ще се възродиш от тези пепелища като един истински феникс и ще бъдеш свободна, свободна като зимния вятър, свободна като конете в резерватите, свободна като всичко, което е свободно. Спокойно, всичко с времето си. И ти ще бъдеш човек. Някой ден. Може би. Винаги можем да се надяваме. Да се надяваме, че няма да паднеш по пътя, няма да загинеш, няма да се предадеш или откажеш. Плащай каквото трябва, плачи, каквото има нужда да бъде изплакано, пиши, каквото трябва да остане, но не се отказвай. Бъди човек, радвай се на човещината си и човекоствувай. Или каквото там правят човеците. Ти ще оцеелеш. Яна, бъди.