Вчера бяха три дни.

***

Спомени, пропити с наслада. Липса на всякакво съжаление. Трепет из цялото тяло. Кеф на прах, майна. Красота и щастие. Блаженство. Ветрец, прохлада и чудесност. Нереална наслада от живота. Любов към съществуванието като дейност. Наболи косъмчета и долетели пръски от зеления фонтан.

***

По много брутални начини откриваме най-сериозните истини за самите себе си. Оставаме същите, но със знанието.

***

Мисълта за отминалото, скръбта по него. Скръб? Чуваме бурята, но дъжд... няма.

***

Човекът, който трудно липсва. Въпреки всичко да. Колебанието и неизпълнението на определения избор. Големи решения и съмнение в ефективността им. Красотата никога не е симетрична.

***

"...очаква те дълъг път, в края на който ще се видиш човек." Пропуснатата есенция. Напразно съжаление за непоправими във времето неща. Буболечка в стаята. Осезаемата липса. Желанието. Очакването. (:

***

Многообразието в живота. Неизползването на всичкия наличен потенциал. Бързият ход на времето. Ужасът от края. Нежеланието. Лудостта. Отказът.

***

На летището винаги мирише на кафе. Вечно чакащи хора, обилно напоени с кофеин, които винаги ще сноват нервно напред-назад. Очакващи погледи, трепет при всяко отваряне на автоматична врата.

***

Обменът на информация и последвалото задоволство. Насладата. Уютът. Чудесността. Халюцинации? Нереален свят? Размиване на действителността? И аз не знам. С ужасен пищящ звук се разнася паниката през ушите и се среща някъде вътре-веднъж в главата, веднъж в гърдите-и от сблъсъка се разнася уплаха на снопове. Отвътре. Навън. И оставя глухота след себе си и пълна готовност, слухтене. Изострени рефлекси и способност дънките веднага да бъдат изхлузени, ластикът премахнат, косата разрошена и бързо под тънкия червен чаршаф. О, да, и лампата. Трябва да се внимава само с черепа и шкафа отзад. Инак всичко е наред.

***

Вкусът на кафе, мирисът на кафе, резултатът от кафето. Кафе навсякъде. Свят от кафе. И от мастило. Живеем в един свят, напоен с кафе и мастило. И лека, непостоянна, пулсираща болка в слепоочието. Замръзваме за миг в жалката си параноя. Дори болката се отдръпва за момент, сплашена от страха, но се мести уверено в другото слепоочие. Шум! Страх! Крийте всичко! Завърналото се умение мисълта да се задържа по-дълго. Достатъчно дълго, за да е по-дълго.