21.9.10

Вчера бяха три дни.

***

Спомени, пропити с наслада. Липса на всякакво съжаление. Трепет из цялото тяло. Кеф на прах, майна. Красота и щастие. Блаженство. Ветрец, прохлада и чудесност. Нереална наслада от живота. Любов към съществуванието като дейност. Наболи косъмчета и долетели пръски от зеления фонтан.

***

По много брутални начини откриваме най-сериозните истини за самите себе си. Оставаме същите, но със знанието.

***

Мисълта за отминалото, скръбта по него. Скръб? Чуваме бурята, но дъжд... няма.

***

Човекът, който трудно липсва. Въпреки всичко да. Колебанието и неизпълнението на определения избор. Големи решения и съмнение в ефективността им. Красотата никога не е симетрична.

***

"...очаква те дълъг път, в края на който ще се видиш човек." Пропуснатата есенция. Напразно съжаление за непоправими във времето неща. Буболечка в стаята. Осезаемата липса. Желанието. Очакването. (:

***

Многообразието в живота. Неизползването на всичкия наличен потенциал. Бързият ход на времето. Ужасът от края. Нежеланието. Лудостта. Отказът.

***

На летището винаги мирише на кафе. Вечно чакащи хора, обилно напоени с кофеин, които винаги ще сноват нервно напред-назад. Очакващи погледи, трепет при всяко отваряне на автоматична врата.

***

Обменът на информация и последвалото задоволство. Насладата. Уютът. Чудесността. Халюцинации? Нереален свят? Размиване на действителността? И аз не знам. С ужасен пищящ звук се разнася паниката през ушите и се среща някъде вътре-веднъж в главата, веднъж в гърдите-и от сблъсъка се разнася уплаха на снопове. Отвътре. Навън. И оставя глухота след себе си и пълна готовност, слухтене. Изострени рефлекси и способност дънките веднага да бъдат изхлузени, ластикът премахнат, косата разрошена и бързо под тънкия червен чаршаф. О, да, и лампата. Трябва да се внимава само с черепа и шкафа отзад. Инак всичко е наред.

***

Вкусът на кафе, мирисът на кафе, резултатът от кафето. Кафе навсякъде. Свят от кафе. И от мастило. Живеем в един свят, напоен с кафе и мастило. И лека, непостоянна, пулсираща болка в слепоочието. Замръзваме за миг в жалката си параноя. Дори болката се отдръпва за момент, сплашена от страха, но се мести уверено в другото слепоочие. Шум! Страх! Крийте всичко! Завърналото се умение мисълта да се задържа по-дълго. Достатъчно дълго, за да е по-дълго.

1 коментар:

Аз и никой друг каза...

Харесва ми. Макар да бе доста странно разположено като текс, или аз нещо не съм разбрала, имаш страшно точни попадения. Уцелваш на онова скрито място, което всички се правим, че не съществува.