Глей ся. Ама мисли мнооого трезво. Утре. Ставаш. Към 8. Най-късно. И после? После какво… ами как какво. Отиваш. Къде? В банята. И какво правиш? Къпеш се. И да не забравиш да си изсушиш косата, ей! После. А може би сега. Багажът! И той кво? Ами как кво. Ще бъде приготвен. И изяден. Не, няма да си ям дрехите. Ами бомбърът? Да го взимам ли? Или какво? Да гние. Няма. Ще го взема. И къде тоя багаж? На майка си в Пловдив. Ами че да. И до 9 си готова. После. После най-късно в 9 и половина хващаш пътя. Право през гората. До трамвая. И после. После го хващаш. И се возиш. Ама гледаш да не заспиш. И слизаш. На гарата. Отиваш на онуй специалното място. И си правиш картата. И после. После си взимаш билетче. И чакаш. Чакаш да падне таванът на лятното кино. Не, чакаш влака. И го хващаш. После. После гледаш да не спиш много във влака. И слизаш. На Пазарджик. И хващаш. Тролей. И отиваш. До Езиковата. И там. Правиш. Какво? И да де, не знам. Тей. Софи ми дума нещо. Щаб. Какъв щаб? Направо. А защо не наляво? Или надясно. Ще питам някой господин с чадър. Стига да не е ексхибиционист. Много умно, значи. Яно. Наляво бил затворът. Ама аз не искам там. Аз искам в бялото помещение. Ама няма. Да си луд в България не било хубаво. Ами добре. Добре, щом всички така искате и сте се наговорили против мен. Ама браво просто. Смешно много. Мисля, че имам проблем. Не, въобразяваш си. Това, че гласовете са ти го казали, не значи, че е вярно ! Няма да взимам айпода… много чупене, а-у. Може и да ми трябва през дългата, дългата тягостна нощ, ама здраве да е, ще оцелея и без него. И сега. Пак какво. Нямаш идея. Нали. Ами и аз нямам. Значи сме заедно. Да потегляме. Бръм. Много май съм огладняла. Няма да поемам рискове. Мисля, че сламката щяла да донесе бум… Но няма. Аз така реших. За сметка на това Хитрите мечоци никога няма да надвият Дивите селяни. Ъндърграунд банда.

не, няма!

Процес. Бавен, меланхоличен, но го има. Ще бъда малко клиширана и ще пиша за Коледа. Ами какво за Коледа. Глупав празник. Не ми харесва. Не знам и аз за какво да пиша. Затънала съм в сивата помия на ежедневието. И де да бях символист. Така хубаво щях да си пиша стихове, че милиони щях да изкарам. Но не е така. Ще поговоря малко с вътрешното си "аз". Лирическото, тъй да се каже. Та лирическият "Аз" на поета не знам си какво... Двустишия, четиристишия. И много песни. Виното се лее. Ама го няма. И аз пак гледам тъпо. Ама много тъпо. И никой не разбира какво става там някъде навътре. Белият шлифер!!! Да, много прекрасност. Ще имам китара и ще бъде прекрасно. Да, скъпоценни, точно така. *гледа лукаво и гали стоманения пръстен, облизва се с глуповата усмивка, разкривайки два реда пожълтели изпадали зъби и продължава да гледа лукаво-тъпо* Ревю. май ми се ходи на концерт. Ама кой знае. Никога няма да ме огрее. И имам две седмици свобода, които разбира се ще пропилея, защото не съм това, което искам. И да... не знам. Не обичам да гледам сериали. Тя ме предупреди. Ще си навлека проблем. няма страшно. Аз съм мъж. Ще се справя.

А де !!!

СТИГА СИ МИ ЧЕЛ БЛОГА !!!

И не, не ме интересува колко ще ми се върне, когато храня всички наляво и надясно. И не, не ме интересува дали някой ще чете. И не, не ме интересува дали този, който ще чете, ще ме упреква, кори или няма да му хареса. Не ме интересува. Аз съм като Вампира, която небрежно ми бутна мешката и просто каза, че е destructive. И какво като е от 8/8 ? На много яка ли ще се прави? Ами не е! А да се пукне. Злоба, злоба. А в неделя има концерт! На който аз няма да отида. Защото ще се дрогирам, може би?! Да, точно така! Разбира се, аз само стоя по средата на улицата и викам:"Херца, херца!", докато гледам с освирепял поглед, много изцъклени очи и си удрям с два пръста по ръката, за да ми изпъкнат вените. Да, точно това правя. Разбирате ли ? И затова няма да отида на концерт... Хъм !!! Основателно. Знаех си аз, ама кой ме слуша. Аз всеки ден, е така, седна си под дървото на сянка и вадя иглите. Ненужни глупости. Нямам идея какво говоря, изливам душевна помия и много ярост. Три капки кръв по снега. Естетика. И Снежанка. Точно така. Всеки ден. Ревю, ревю, ревю... Трябват ми пари. ТРЯБВАТ МИ ПАРИ, ЗНАЕТЕ ЛИ ?! И тогава защо не ми давате, а ?! А чети и се радвай. Прекрасни неща съм пишела, добре. Ами няма да има повече прекрасни неща. Само злоба, злоба, злоба. Заради Колежа, заради всичкото притискане от ваша страна, заради това как съм имала право на избор. АМА НЯМАХ ПРАВО НА ИЗБОР, ПОМНИТЕ ЛИ ?! А Класическата?! ИСКАХ ЛИ?! ИСКАХ!!! И после ще стоя по средата на стаята, ще гледам тъпо, ще ми бъде викано и все пак ще гледам тъпо. Няма да си мисля нищо. И знаете ли какво? Ще продължа да си живея с идеята за тия неща. А ЧЕТИ! Обичайте ме!

После недей да ми крещиш, просто спри да го четеш. ; )

Та...реших да пиша. И ето ме-запретнах ръкави, пуснах някаква рандом музика и започвам да пиша...все същите глупости, които изстисквам от себе си, просто защото нищо не се е появило у мен, за да ме накара да напиша нааааай-якото нещо, сеш'се. Но пък винаги ще си имам разни напълно случайни причини да се ядосвам, които пък обаче не ми носят нито муза, нито удовлетворение. Само хъс и злоба. Може би дори и хъс не ми носят, изтощават ме, правят ме на парцал и после не ми дават и да спя. Прекрасно. И гледам аз с полуизтекли от липса на сън очи, кръстосани крака и слушалки в ушите...гледам какво ?! Гледам простотията на човеците. Гадни човеци, подли човеци. УРОДИ ! И дори нямам желание да отметна набързо всички задължения, за да мога свободно да мисля...защото пак няма да мога да мисля свободно. Пак ще се чувствам изтощена, оповръщана и изоставена. Амии, така да е. Хората са гадно племе. Лоши, лоши човеци. PUNISHMENT !!! турарираридап

ех !?

Да, и отново ми се пише. Отново искам да извадя онази част от себе си, която почти никога не излиза наяве. Искам да бъда онази весела персона с двата кичура, обрамчвайки лицето и, детето, което е повече навън, отколкото вътре. И не знам дали като символист си припомням миналото или пък просто гоня това евентуално бъдеще, но съм решила...Ба, кво си решила ти, бе...опашката си не може да догони, ще решава тя...Нямаш право! А как искам едно, едно единствено нещичко, може би малко свобода, или пък обратното-малко затворено пространство, в което никой, който не желая, да не поглежда *покашля се многозначително с обвинителен поглед към някои от четящите*... Ех, мечти... И малко повече пари да ми даваха. Лелее, рай...И китарата щеше да е моя...ама няма. Ще има да чакам...

I am from all the melancholic women,
hanging on my walls in their strange dresses,
lying on the ground or crying in the rain.
I’m looking at them, they’re looking at me,
and the mirrors are sadistically smiling.

I am from the Billa supermarket, Maya dog with all her mother’s love,
little dead puppies in the hole beside the road, the scary stories about the man who killed them.
I’m from the unfinished buildings, spying always,
and all the happiness and shame about the skateboarding.

I am from all the food we eat or puke,
Even from the days with no food,
or the cakes for birthdays which I’ve always hated
and the bet with the chicken bone.

I am from all my parents’ advice,
almost never followed, from the “Smarty!”
And the threats for never seeing Bilyana anymore,
and all the guilty looks.

I am from all my friends’ hearts,
Nietzsche, Orwell may be, Nwarth,
who I’ll forever remember as he’s smiling,
Vassil Levski, whose portrait hangs above my bed.
And is giving me hope for the future.
I am from Bulgaria on three seas.