Да, да, да, то трябва да бъде тук....обичам това стихотворение. Красота... И ето го:

Поет

Листчето хартия. И писалката.

Глината на мъртвите слова.

И светът. С душицата ти, малката.

Ето ти ги всички сечива.

Друго - нищо. Плюй си на ръцете и

избърши с ръкав онази пот,

бликнала направо от сърцето ти,

скулпторе на целия живот.

Започни най-мъдрата си статуя,

Нека с адски мъки тя расте.

Най-добра ще стане тя, когато е

по-величествена и от теб.

Съчетавай грозното с прекрасното.

Ангела във демона вплети.

Всичко твое дребно да прорасне тъй,

че във него ръст да вдигнеш ти.

Глината под пръстите ти, влажните,

като живне и ги прогори,

както някога Мойсея Микеланжело,

удари я с чук: "Проговори!"

Нищо че след туй ще рухнеш нямо ти.

Той, хартиеният твой Мойсей,

ще стърчи над теб - надгробен паметник,

казвайки ти мълчешком: "Живей!"

Дамян Дамянов

Красота....

Хъм.

И хората отправят закани, които не са способни да изпълнят. И си поставят едно такова по-издигнато място. А аз сега съм решила, че ще поговоря за света, за всичкото едно такова някакво никакво на "езика на простолюдието". Забавно е да използваш неща, които иначе са неизползваеми. Глупаво е да се изправиш срещу глупак. Особено ако той смята теб за глупак. Странно е. Светът се върти. Шарен е. Хубав е. И все ще се намерят чифт злобно извърнати към теб очи, които да обругаят идеята ти за идилия, утопия и щастие. Ноо...винаги трябва да има някакво...равновесие?! Като с Белите и Черни мантии...Ах, как искам да съм кендер. А къде остана "езикът на простолюдието"? Искам да имам светещи зелени очи, простичка душа и липса на страх. Заострени уши и игрив поглед. Ах, кендери...Но какво се случва, когато кендерът го е страх, когато елфите започнат да умират млади, а драконите изгубят желанието си за битка...светът рухва, колоните стават на прах, а сводът отчаяно пада в нищото. Загуба. А дори не се чувствам сякаш съм загубила нещо. Не че съм. Странно е. Как се имаме за недосегаеми и в момента, в който някой леко ни докосне с нещо повече от обичайното, се чувстваме опетнени и разобличени. Ще се търсим. А? Защо не мога да се спра на една тема? А има ли значение? Явно не. Хъм.

^^^?

Хъм. Мисля, че заслужавам близалка. ГОЛЯМА близалка. Кой, кой е влязъл в американския? Аз. Обаче и Рада. Рада е 9-та. ГЪР! Мисля, че съм много завистлива и не съм добра състезателка. ГЪР! Поне влязох обаче, нали...

Въх.

Страшно е. Моментът на истината наближава. Ваканцията свърши, сега остава кошмарната една седмица до петъка, когато ще излязат резултатите. Дотогава ще тръпна. Въпреки че самата ваканция изкарах страшно прекрасно, запознах се с хора, които не вярвах, че някога ще срещна, но все пак исках. Вокалът на Demorage болезнено много ми напомня на Наско/което ще рече, че е мега, мега, мега, мега хубав...и аз му казах, че е хубав/. Страшно е. И Наско искам да видя. Ще го видя. Друго ме тревожи-нещо около мен, в мен и нещо там някъде се променя. Хъм. Ужасно направо. Иии сега искам оставащите мизерни четири дни светът да ме завърти около себе си, да изплача каквото имам, да израдвам цялата си радост и останала без капка идея какво и защо правя, да разбера дали съм се провалила надолу, надолу, падайки...или...или...или все пак съм влязла в гадния колеж. Ще си стискам палци, ще затворя очи и ще мижа, докато не звънне телефона през...хъм...какъв ще ни е петият час в петък...мисля, че е химия. Та, на всички кандидатствали ще ни извъннят телефоните към 12 когато в интернет се показжат резултатите и ще се разбере кой е влязъл. Надявам се, че ако съм се издънила, мама няма да звънне...ще измънкам пред уважаемите съученици другари, че нямам батерия или нещо от този сорт и ще се размина с проляти скришом сълзи. Ммм, мисля, че се страхувам ужасно много *оглежда се страхливо* и искам да видя Наско. А как не ми се учи. Предпочитам да прекарам дните си до излизането на резултатите в лентяйстване със слушалки в ушите, слушайки някое глупаво реге, нещо надъхващо или набиващ се дръм енд бейс...ужас...искам да спя до обяд....и колко много неща искам, и колко малко от тях ще бъдат изпълнени. Веднъж някой ми каза или пък прочетох, че на хората след години им личи какви са били през живота си-дали са се усмихвали или вечно са били тъжни. По този случай...аз усещам как краищата на устните ми бавно се свличат надолу, а очите ми се пълнят с някаква тежка перманентна тъга, а в гърлото ми остава все по-често горчиво и присвито. Тъжно е как се променя светът, как съм готова да проливам сълзи за непознати. Болката им трябва да е много явна и болезнена, за да иска друг да плаче за тях...ужасничко. Или пък аз съм някаква необичайна кофти лигла. Хъм. За какво му е на човек да знае нещо повече за някого, който не може да бъде опознат. Хъм. Jah ina yuh life