Свикнал съм да отварям книгите на някоя случайна страница и да гледам написаното. Гледам през него, а не самите думи. В главата ми изникват образи, докато се опитвам да си представя какво точно пише там. След това започвам да чета от средата на дясната страница и обикновено вече нарисуваните в съзнанието ми картини се изливат на хартията. Не съм много сигурен как точно се случва това. Не съм се и опитвал да си обясня. Просто е така. Може би е дарба. Както някои хора умеят да виждат в бъдещето, така аз умея да чета книги без да ги чета наистина. Умея го от малък. Помня, че когато бях на седем години, показах това си умение на баща си и той ме наби. Не каза и дума, просто ме наби. Ей така. Едва наскоро разбрах, че се е страхувал, че единственият му син е луд. Друго, което също разбрах е, че той самият страда от маниакална депресия. Ирония. Аз обаче съм съвсем нормален. Храня се правилно, спя почти колкото ми е нужно и дори спортувам понякога. И проблеми имам. Като всеки един нормален човек. Не умея да признавам любовта си. Именно заради това ме напусна първата ми жена. Година по-късно се самоуби, което ме кара да мисля, че не аз бях виновният, когато ме напусна. Но не можах. Просто не можах. Още помня. Събуди ме през нощта, към 3 часа, направо сутринта си ме събуди, милата, и през сълзи ме попита:"Обичаш ли ме?"Сънен и изумен, аз ѝ казах, "Да, разбира се." "Кажи го тогава." Не можах. Просто не можах. Стоях и я гледах. Като дърво. Дума не можех да обеля. Стоях и се взирах в нея. Аз-отляво, а тя до мен. Спря да плаче, стана и си тръгна. Не я изпратих. Знаеше къде е вратата, а и аз имам проблеми със съня и нямаше да съумея да заспя отново, ако бях станал. И година по късно, както казах, умря. Всички около мен умират. Постоянно. Но не е толкова тъжно. Единствената смърт, която истински ме натъжи, бе Нейната смърт. А Тя... Тя е, или по-скоро беше, красива. Много красива. Да, мелез си беше, но приличаше на немска овчарка. Най-чудесната. С бяло предно ляво краче и остра муцуна. И един чуден мартенски ден я намерих в един двор, мъчеща се да се изправи, като лъв под упойка, борещ се да стане. Ала Тя не се бореше с наркотик в кръвта си, агонизираше заради един грозен инсулт. И след това умря. Умря просто. Имаше я и в следващия момент вече не бе там. Не бе вече стара, не бе полусляпа, беше просто мъртва. Да, тази смърт разтърси света ми толкова, колкото никоя човешка смърт не успя. Може би моята собствена ще промени това. А може и да не промени нищо. Винаги съм подозирал, че смъртта не е нищо повече от една цигара, една чаша вино или дори една безсънна нощ. Не ме е страх. Поне не от смъртта. Но от ежедневието ме е страх. Всяка секунда тръпна да не би да се изгубя в сивотата на живота си. В онези моменти, в които нямам правото да помисля, а само действам. Страх ме е да не изгубя себе си. Но това едва ли ще се случи скоро. Не съм имал по-хубави три месеца през целия си съзнателен живот и не се лутам. Само сутрин, преди да приема конската си доза кафе, странствам и блуждая между сънуваното и мъждивата, но реална светлина. Реална е, ако не е илюзия. Една илюзия никога не би си признала, че е такава. Винаги съм се смял на собствените си шеги, а едва преди няколко дена се замислих колко неубедителна прави шегата това. И оттогава вече не се смея на шегите си. Дори когато са наистина смешни.

За водата от чешмата

Водата от чешмата, която тече и ни облива, а ние жадно попиваме през устата, ноздрите и порите си. Водата от чешмата, която понякога затваряме в буркани и стъклени чаши, но дали тя се променя? Не. Остава си вода от чешмата. Най-чудесната и красива, най-студената, без никакви ледчета, изстудена просто, течаща и бърза, прохлаждаща, стичаща се ту бързо, ту бавно след гърлото ни, което моментално застива, свива се леко и я пропуска. Изтръпва малко, но инак всичко е наред. Дори когато е ледена, дори тогава-пак, тя пак е чудесна и е вода от чешмата. Животворна. Ненаситни сме. Пием я. Обичаме я. И я пием отново. Водата от чешмата.