Аз съм едно празно пространство от себе си.

Въпреки условията, които създадоха това заключение, не мога да кажа, че беше напразно. Случи се ей така, както когато откриваш нещо, което е било пред теб открай време, а ти не си му обръщал внимание. Както когато някой е с нова прическа от месеци, а ти забелязваш едва вчера или дори утре. Та случи ми се точно по този начин и сега ми прави впечатление, че не ме изненадва толкова самото откритие, а мисълта, че се е случвало с мен, а не с някого, който всъщност не е мен. Но все пак да разкажа как ми се случи. Стоя си пред огледалото, а то отразява стената зад мен и, разбира се, самата мен. Оглеждам се наоколо, оглеждам и себе си, и установявам, че стаята ми е празна. О, не, не че липсват мебели, но витае празнота. Няма картини, няма украси. За пръв път от самото пребоядисване се вижда, че стената зад мен е знаме. Празни са и другите стени. Празни са ръцете ми, празна съм и аз. Няма ги украсите, натруфеността, маските или каквото там е висяло по ръцете и врата ми. Няма я дори косата ми. И ме осенява просто ей така, като анализ на особено трудна творба. Аз съм едно празно пространство от себе си. Отървавайки се от всичко ненужно, съм направила място за новата личност, която предстои да нахлуе в мен. Това е така, само дето тя още не е дошла и затова съм си объркана и си стоя в някакъв междинен стадий. Помня началото на ваканцията, когато исках да се разкъсам, исках да си съдера кожата, да изляза от себе си, да крещя, да скачам, да изляза, не, не, нищо не исках, исках просто промяна. Въобще не знаех какво исках. Но се случи мигновено преображение. В промеждутък от няколко дни набързо окастрих косата си и запокитих всичките си картини върху гардероба, с лицето надолу, че да не мога да ги видя, ако ще и да искам. Очистих се от себе си, за да направя място за новото. Сега мястото го има, а мен ме няма, че да го запълня.

Почти протегната ръка пълзи по парапета. Усмихнах се. Видях я. Без лак, съсухрена от грижи мъчни, от времето попарена. Но жили щъкат изпод кожата, издайнически трепват и скрита мощ наднича. Мамо, погали ме.

И случи се за миг, ей тъй, в спомена си да се върна и мигом да се изпаря. А слънце грее и дълги сенки хвърля, макар да топли то.

Стоя си мирно, а до мен една жена спокойно чете си книжка. Надникнах да узная какво ли е това, което тя чете, ала уви- не смогнах да усетя що за букви нанизали се бяха на корицата на четивото нейно. Пресегнах се-една ръка, и листовете и отгърнах. Учуди се, току позанемя, но втренчена задълго не остана. Дойде и нейното возило, взе творбата и просто си отиде ей така.

Един едър човек с възтъжни очи погледна надолу към мен и каза "Здравей, момиченце". Звучеше сякаш е изгубил пътя си. Почудих се дали ме нарече "момиченце", за да покаже, че не би сбъркал, или за да провери дали ще реагирам. Не разбрах. Поисках му един килограм от тези, хубавите череши, които вече свършиха, но пък бяха много вкусни. А той човекът всъщност не беше тъжен, дори не беше едър, нито висок, беше хилав и бе стъпил на някакво дървено трупче, та затова изглеждаше висок от другата страна на сергията. Хубави череши наистина. Напомнят на някой залез, ала вече към края на лятото, когато сладостта му е най-голяма и се оттича бавно измежду пръстите ни. А палещото доскоро слънце вече замира и лъчите му са едни такива дълги, полегати. Земята обаче е все толкова нагрята и издиша своята събирана през деня горещина. Докато стане хладно има още време, но затова пък самото то се е разтеглило и тече толкова бавно, че изобщо не изглежда толкова малко. Провлича се като змия, която за никъде не бърза. Но настане ли хладец, времето-змия се раздвижва и потича като ручей след разтапянето на последните снегове. И се усеща всичката свежест на живота, бързината му и светлината. Енергията кипи и бълбука, усмивки и смях, плач, живот.

Бих говорила за промените, ала няма, защото и от това ми омръзна. Омръзна ми от безсмислено говорене, от рутинно ежедневие, от почти всичко, което ми се случва, страх ме е само да не кажа "всичко". Досадата е голямо зло. Незнанието - и то. А промените... промените са поредният аспект от личността ми, от която, както изглежда, съм завладяна. То пък кой ли не е? Не гледай другите, гледай себе си. Та за мегаломанията и за всичките съвсем обичайни човешки странности, които всеки приема за изключителни. Уви, не сме интересни в обикновеността си. А това ли е целта? Каква е тя всъщност? От много въпроси винаги ме боли глава. Повече ме боли обаче от безсилие. И там каквото друго ме обладава когато не знам и аз какво си мисля. За кого ги пиша тези неща? И защо нямат смисъл? Не е ли това един от многобройните начини да отбелязвам промените в себе си, които не биха били никак важни, ако не издигах себе си в култ и не се тачех толкова. Уви, това не мога просто да си го кажа, да го осъзная и да спра да бъда обсебена. То трябва само да се върне на мястото си, да настъпи отлив и изобщо вниманието ми да се смъкне от плещите ми и да се разпредели равномерно там върху каквото се нуждае всъщност от това внимание. О, да, също ми омръзна от непрестанното "трябва" и "не трябва". И затова сега съвсем няма да си казвам, че трябва да спра да употребявам тези изрази, по начина, по който го правя, а напротив - ще се насърча да ги употребявам колкото се може по-често, пък дано така да се отуча. Едва сега осъзнавам, че седнах да пиша без особено ясна представа какво искам да напиша и има ли какво да кажа, но тази въображаема крайна цел се изменя и оформя докато бавно и уморено мигам, жадуваща за малко сън и повече сънища.

За Еверестите, Марианските падини и лудостите помежду им

Сигурен съм, че в предишния си живот съм бил голям, мързелив лъв. Защото лъвовете нищо нямат за вършене, само ядат и се сношават, а понякога и бродят насам-натам. Сигурен съм, че съм бил лъв именно защото нищо не ми се прави и се чувствам негоден за каквото и да било, а има доста за вършене. Само не разбирам защо точно тази частица от лъвския характер ми е останала. Да имах лъвската смелост например сигурно нямаше сега да се давя в сивотата на нежеланието си да продължа жизнения си път. Нежеланието ми обаче е съвсем далече от отказ, аз няма да спра да живея, поне не наистина. Има дни, в които се съмнявам, че някога съм се усмихвал, че съм имал желание да се забавлявам и да се срещам с други човешки същества изобщо. Днес, вече с всичките тези години зад себе си, започвам да се оттеглям от обществото, отича се страстта ми да общувам, същата онази страст, с която бях известен, с която се гордеех. Като по-млад много ме беше страх да не би да се отчуждя и да се затворя в себе си, а сега се моля да не срещна никого в магазина, от който през ден-два се снабдявам със свежи плодове и зеленчуци. Чувствам се сякаш съм на чужда територия, крия се зад главите на жените на опашката пред мен и се старая да не бъда открит, защото случи ли се това, ще се наложи да разговарям, да гледам хората в очите и да се преструвам, че ме интересува.

Не помня откога не съм спал от другата страна на леглото. Но нека разкажа малко за тази „друга страна“. Единият край на леглото ми е обграден от три страни и е моето малко защитено място, където се чувствам самотен и отхвърлен, може би се крия тук от света, не съм се замислял, знам само, че не е красивото ми място, спя тук, когато имам много работа и не се чувствам добре. Другата страна се намира под часовника, а на тавана точно над мястото за главата ми се простира черна спирала, която ме приспива и утешава. Това е най-благото място за сън. На всеки няколко месеца имам по една нощ, която ме известява, че съм прескочил от едната крайност в другата и сънят не идва, докато не сменя местата на краката и главата си. Не помня откога не съм спал от другата страна на леглото.

Почти съм забравил какво е да се наслаждаваш истински на живота. Но наскоро се досетих, разгадах го просто, надвесен над пълната си чаша с кафе, която знаех, че ще ме изпрати някъде извън границите на това, което нервната ми система може да понесе, защото отдавна спрях да го пия. Кафето е сладка отрова, толкова сладка, колкото всеки друг наркотик. А уж се отказах от синтетичното щастие. Но в месеци, дни, минути, дълги цял Нил, понякога ми се налага да прибягвам до такива изпитани методи, когато волята ми да създам щастието си сам се е изпарила напълно и трябва да си го припомням с чужда помощ. В моменти на завърнало се щастие се изумявам на своята крайност и отдръпването си от човешкия свят, но знам, че с нищо не мога да я излекувам. Крайностите са моята страст, не мога(или не искам) да намеря своя баланс и се гърча между неумереностите си. А моменти като този са най-красивите, когато цялата душа се преизпълва с любов към света(нещо, на което по-късно гледам с отвращение и погнуса), когато всичко, което искам, е да общувам, да говоря, да прегръщам и да раздавам на всички своето щастие. И най-вече не искам да бъда сам в щастието си, но след изграждането на солидната бариера между мен и обществото, аз нямам правото да избирам с кого да бъда в кратките си моменти на щастие, защото мога да бъда само със себе си. И едва сега разбирам какво е искал да рече Заратустра с думите си „Ужасно е да останеш насаме със съдията и мъстителя на своя собствен закон. Тъй бива изхвърлена една звезда в празното пространство и в ледения дъх на самотността.“ Ето ме и мен, наивен, повярвал, че съм опитал всичко на този свят, оказал се сам със себе си и изградените си правила, ненарушими до самото им нарушаване, които се явяват най-страшните ми надзиратели. Аз държа камшика и се самобичувам, без дори да имам Бог, в чието Име да го правя, без посока и без цел. Та аз дори не съм сигурен дали наистина отшелничеството е това, за което мечтая. Все се утешавам с мисълта, че моето време е отминало и времето ми да бъда изгонен от прайда е дошло, времето да бъда заместен от някой по-млад, по-забавен лъв, но и сам не си вярвам. Кой и какво ми наложи това? Губя се в себе си.

Загубих способността си да взимам решения. Стане ли дума да отговоря на въпрос, засягащ личните ми предпочитания, аз се парализирам и не мога да реша. Подозирам, че така се карат моите крайности, не знаят кой кой е и кой надделява. Понякога нерешителността ми прераства в открито счепкване, на което аз се оказвам или по средата, или заемам неволно позицията зад единия опонент. И това не избирам сам, то просто се случва, но поне никой не ме пита, че инак сигурно бих издъхнал.

Значително по-добре съм от вчера и съвсем малко по-зле от утре. От ден на ден става по-красиво, сякаш зелени лиани се увиват около старите ми вече глезени(на единия веднъж му скъсах връзките, не беше нарочно), усещам живеца в тях, попиващ бавно през порите на кожата ми, съживявайки ме. Сякаш отново съм млад и мога да постигна всичко с един-единствен разкрач на въздългите си крака. Хубавец бях. А сега се чувствам точно толкова свеж, пъргав и целеустремен, колкото сякаш никога не съм спирал да бъда. Поглъщам жадно огромни глътки въздух, наслаждавам се на всяка секунда, защото ги усещам колко бързо припкат, не мога да ги хвана дори, а в същото време са ме притиснали отвсякъде като река, която бавно и лениво се носи край мен. Представата ми за време открай време е размита ужасно. Но за старческото ми уморено съзнание надали това има някакво значение сега, когато най-сетне успявам да вдишам от сладостта, която чакам от години, които биха могли да минат за месеци, дори за дни, но със същия успех биха се преобразили във векове, хилядолетия, дори в цветя.

Две седмици преди момента, в който пиша това, дори мисля, че беше в този отрязък от деня, се замислих за дългото минало и изобщо за това кой съм, какво представлявам, променил ли съм се(неизбежно е, но колко точно) и кой ще бъда занапред. С такива тежки мисли в главата реших да прегледам стари снимки. Открих свои снимки като бебе, като юноша, както се казваше тогава, първата любов и след това преобладаваха цветните снимки и изгубих интерес. Но една снимка се вряза в паметта ми. Стоя аз до своето колело с разбити колене, широка усмивка и червени бузи, готов да се метна отново на возилото си и да си чупя главата. Такъв се виждам през целия си досегашен живот - дързък, смел, готов на всякакви необмислени постъпки. А сега съм един мекушав старец, който се крие в черупката си и не смее да излезе, че току виж види някой познат или още по-страшно: наложи му се да говори. Не мога да се позная, страх ме е и съм отвратен от това, с което се разминавам понякога в огледалото. Но не намирам в себе си силата, нито желанието да поправя грешките си. А нима липсата ми на желание се равнява на примирение с това, което съм? И това не го знам, губя всичко, което съм приемал за истина досега, губя дори въпросите си, трябва да намеря своята опора преди смъртта.

Предозирах с щастие. В жалкия си опит да си припомня красивото чувство с цветовете и обичта, аз се превърнах в наркоман, навлизащ в тъмните дебри на занаята си. Сетивата ми - изострени, коремът - свит, нямам слюнка, нямам мисъл. Блуждая между щастие и апатия без ясна представа къде се намирам и накъде отивам. Мускулите ми не ме слушат, въпреки вниманието, което винаги съм им отделял. Това тяло не е мое. Набързо разруших връзка с реалния свят, за да мога да се гмурна в дълбините на съзнанието си, защото едва ли има по-подходящ момент за сграбчване на лениви мисли. Сега те не се противопоставят, текат плавно, дори са почти спрели, та е лесно човек да улови някоя и да я разгледа подробно, дори да я препарира. Но уви, всичките са се разбягали или просто са се разтворили или втвърдили, защото изглежда сякаш никакви мисли не витаят из пространството между двете ми уши.

Дълго време не можех да заспя. Въртях се, приложих всички стари хитрини, но не можех, а аз никога не съм имал проблеми със съня. И тогава ме осени мисълта, че може би моментът за смяна е дошъл и е време да изпадна в положителната (така казват) си крайност. Завъртях се и спиралата мигом ме унесе.

Уверен съм и отново крача решително по прашните улици, горд от себе си и от всичко, което съм. Дори не си задавам въпроси, защото задълбаването само ще ме изкара от равновесие. Мой стар приятел, с когото имаме един разговор за едно болно куче, ме поздрави с усмивка, а аз дори му отвърнах. В такова разположение на духа съм, че навярно бих могъл да нарамя целия свят и да тръгна накъдето ми видят очите, само защото чувствам, че мога, че съм всемогъщ. Аз мога, аз знам, аз ще поведа човечеството към светлото му бъдеще и ще оползотворя всичките години, месеци, дни, часове и минути, които имам още, за да направя нещо красиво, нещо добро и велико. Обичам се такъв, желая да прегърна всеки, да обгърна всичко със същността си и любовта ми да попие във всяка твар и да се разстеле като животворна мъгла из сивия град.

Отново тропвам глухо на дъното. Място, където цари неспособност и нежелание. Знаех, че все някога ще ми се случи, но не очаквах да е толкова скоро. Пак нямам никакво желание да свърша това, което бих искал, както и това, което никак не искам, но се налага. Понякога отказът ми да се срещам с хора и да комуникирам прераства в мечта цялото ми съществуване да спре и да се потопя в зелена слуз и да спя докато не реша, че е безопасно да се събудя и да живея живота си без да ми се налага да върша каквото и да било. Не изглежда ли това като смърт и прераждане? Май не ме е страх, но съм уморен. Да, уморен, толкова се уморих. Искам да избягам. Винаги съм искал да се откъсна от света и да бягам, докато вече нямам сили и нищичко не виждам. Не ми се живее повече сред хора, с всичките им норми и правила, и етикет, и нрави. Защо трябва един разговор да има начало и край и съвсем не разбирам защо трябва да оповестявам своето отпътуване. Тежат ми тези условия и не бих искал да ги нося повече.

Вглеждам се в прехвърчащите снежинки, изникнали от никъде в началото на пролетта и връхлетели с неочаквана ярост, и се чудя дали не съм се превърнал и аз в един такъв природен феномен: както грея и се усмихвам, и дори се смесвам с тълпата, в следващия миг фуча и беснея и се отдалечавам колкото се може по-бързо от всичката гмеж и навалица. Снежинките изобщо не ги харесвам, небето ни изигра лоша първоаприлска шега, изобщо не ми е благо да си говоря днес с него. Преоценявайки себе си като неочакван студ и мраз, се замислям дали се харесвам и дали това е, което искам да бъда. Но то е неочакван студ и мраз само за околните, които страдат, а мен това дали ме интересува не мога да си обясня. Да можех да отговоря и на този въпрос, бих съумял да постигна жадуваната хармония. Блуждаейки между крайностите си, затънал в нерешителност, мога само да се въргалям в объркване без изгледи за изход от която и да е страна. Може би смъртта ще ме изненада, преди да съм успял да реша какво желая. А дали бих искал смъртта да е моят изход... не знам.

Между моите Еверести и Мариански падини съществуват множество други, подобни по размер и дълбочина препятствия, които ме поглъщат всекидневно. Завличат ме, преобразяват ме по няколко пъти на ден, а аз не мога да уцеля своята красива равнина, в която да съм сам свой господар и никой хълм или дупка да не ми казва как да се държа и какво да желая. Омръзна ми да бъда зависим от преображенията и лудостите си, нямам търпение да избягам. Ако рече някой да ме попита какво желая най-силно на този свят, бих му казал, че ми се иска само да знам какво искам.

Неделя. Не деля? Кой дели? не и аз.

В дни като този, а може би дори всяка неделя, не мога да си събера мислите и блуждая някъде из болезнено светлите облаци и прокарвам пръсти през мръсната си коса, омазнявайки я допълнително, пуфтя и се гърча, все се оплаквам колко много имам да свърша, нищо не правя и евентуално свършвам изливаща неспособността си в думи. Обикновено все се случва така, че едвам ми стига времето да свърша всичко необходимо, но никога не ми остава за удоволствие, защото някак все се получава, че изконсумирам удоволствието си заедно с работата и се получава такъв един миш-маш, че огладнявам и само ям през целия ден. Това най-често е резултат от похабената с отвратително безхаберие събота, в която нито съм излязла, нито съм направила нещо полезно. Е, може би с изключение на рисуването в галерията, където ходя, за да нарисувам поредната шарения, да вдигна малко самочувствието си и да си оправя настроението. Почти винаги върши работа. Но с изключение на този миг слава и блаженство, почивните ми дни не блестят с особено хубаво прекарано време. И се случва така не защото нямам време, което да прекарам хубаво, а защото ми липсва мотивация да го превърна в такова. Ох, колко съм глупава, колко съм нищожна и непотребна като не върша нищо. Само създавам тези дълги, безкрайни списъци с всевъзможни работи за вършене, а накрая толкова нищо не ми се прави, че пия кафе до премала и си клатя краката. Ужасно е, ужасно. И все пак.. няма ми я музата да върша чудесни неща, няма кой да ми спре тока или дори само интернета, ех, колко малко ми трябва. Трябва. Трябва. Колко се старая да избягвам тази дума, но изглежда, че тя не желае да изчезне от речника ми. Все така се случва. Всяка втора дума е трябва, всяко второ изречение е заповед и накрая какво се получава.. ами едно голямо нищо! И знаеш ли защо? Защото.. защото никога не изпълнявам това, което съм се опитала да се накарам, а даже се чувствам виновна и безсилна, че не съм успяла. Просто не мога да си обясня противоречието в себе си. О, то не че е такова голямо противоречие, просто понякога ми омръзва тази игра на генерал и редник, в която никой не получава това, което иска. И най ме ядосва, че този "никой" във всеки случай съм аз. Да не би да намекнах, че съм никой? Или че съм специално този "никой"? О, не знам, наистина се обърквам в себе си.

Мигновение

Това бе най-щастливият ден в живота му. Излезе сутринта от дома си на улица „Кракра“ измит, сресан и сит и се упъти към университета, за да посети красивата си приятелка. Предната вечер бе играл на карти, та затова имаше известна сума в джоба си и като всеки младеж с малко повече пари, пристъпваше уверено, дори напето, по паважа. Докато вървеше, си тананикаше тихичко и си мислеше за толкова много и весели неща, че едва ли може някой да ги опише всичките. Въпреки това ще се постарая да предам една, макар и оскъдна, част от тях. „Ех, колко било лесно да си щастлив. Ето-постопли се времето достатъчно, че да си чувствам цялото тяло едновременно и да не ми е син носът-и вече целият свят е мой. Разбира се и парите имат някакво значение, но не чак толкова голямо. А пък и отивам да я видя. Смятам да я заведа на кафе или дори на обяд, нали имам пари. Ха, защо пък да не отидем и на театър, кино може би? Следващата седмица ще си намеря хубава работа, ще започна да печеля много пари, ще се оженим и какви ли още не хубави работи ще ми се случат. Целият свят е пред мен, ще пътувам, ще живея, ще се смея, ще обичам. Ох, колко ми е добре. Направо ми иде да подскачам. Животът е хубав. Не, направо е чудесен.“
Унесен в щастливи мисли, нашият герой не усети леда под краката си, стъпи на него и дори без да се усети как се е случило, взе, че се подхлъзна, падна и си счупи врата.