Бих говорила за промените, ала няма, защото и от това ми омръзна. Омръзна ми от безсмислено говорене, от рутинно ежедневие, от почти всичко, което ми се случва, страх ме е само да не кажа "всичко". Досадата е голямо зло. Незнанието - и то. А промените... промените са поредният аспект от личността ми, от която, както изглежда, съм завладяна. То пък кой ли не е? Не гледай другите, гледай себе си. Та за мегаломанията и за всичките съвсем обичайни човешки странности, които всеки приема за изключителни. Уви, не сме интересни в обикновеността си. А това ли е целта? Каква е тя всъщност? От много въпроси винаги ме боли глава. Повече ме боли обаче от безсилие. И там каквото друго ме обладава когато не знам и аз какво си мисля. За кого ги пиша тези неща? И защо нямат смисъл? Не е ли това един от многобройните начини да отбелязвам промените в себе си, които не биха били никак важни, ако не издигах себе си в култ и не се тачех толкова. Уви, това не мога просто да си го кажа, да го осъзная и да спра да бъда обсебена. То трябва само да се върне на мястото си, да настъпи отлив и изобщо вниманието ми да се смъкне от плещите ми и да се разпредели равномерно там върху каквото се нуждае всъщност от това внимание. О, да, също ми омръзна от непрестанното "трябва" и "не трябва". И затова сега съвсем няма да си казвам, че трябва да спра да употребявам тези изрази, по начина, по който го правя, а напротив - ще се насърча да ги употребявам колкото се може по-често, пък дано така да се отуча. Едва сега осъзнавам, че седнах да пиша без особено ясна представа какво искам да напиша и има ли какво да кажа, но тази въображаема крайна цел се изменя и оформя докато бавно и уморено мигам, жадуваща за малко сън и повече сънища.