Смея да твърдя, че съм нормален. Имам приятели, колкото и често да се съмнявам в това, имам чуден живот(това не ме съмнява) и говоря хубаво. Колкото и велики да са моите ораторски умения, хората не ме слушат. Не че не ме чуват, та аз говоря умерено силно и пределно ясно, просто не ме слушат. А аз не говоря празни приказки. Всяка една моя дума е тежка като пестница на боксьор или дори колкото един сравнително малък слон. Това обаче не спира хората, дори и приятелите ми да не ме слушат. Не ме слушат и толкоз. Аз обаче говоря. Говоря за живота, за плочките в банята и за синьото на незабравките. Говоря за най-чудесните моменти от човешкото съществуване. Като тези, в които усещаш липсата на нужда, когато нямаш нужда от нищо повече. Моменти като този вечер в трамвая, на път към забвението и самотата в един чуден кът на човешката душа. Хармония и благодат, обилно процъфтяване и просперитет на маргиналността и удовлетворението от нея. Сбогом, смърт.
Сякаш пак е рано сутрин и птиците отново са на юг, а аз паля камината, за да посгрея отмалялото си тяло. В такъв случай бих отворил книга с молив в ръка, готов да критикувам прочетеното. Критика, която никой не би видял, но си я има, за да знам аз какво не съм харесал. Кракът ме наболява при всяка прочетена глупост като детектор за безсмислени мисли. А докато съм край хора ме боли постоянно. Чувствителен е, да. Бая време мина откак започнах своето чакане. А то не изглежда сякаш скоро ще приключи. Безкрайното очакване на нещо ново, чакане, чиято липса не успяваме да доловим дори когато най-новото ни се случва. А ако по някаква случайност засечем наличието на новост, ние се съмняваме в нея. Това е то, оптимисти до един. Нямаме доверие никому и подозираме всички.