Аз съм едно празно пространство от себе си.

Въпреки условията, които създадоха това заключение, не мога да кажа, че беше напразно. Случи се ей така, както когато откриваш нещо, което е било пред теб открай време, а ти не си му обръщал внимание. Както когато някой е с нова прическа от месеци, а ти забелязваш едва вчера или дори утре. Та случи ми се точно по този начин и сега ми прави впечатление, че не ме изненадва толкова самото откритие, а мисълта, че се е случвало с мен, а не с някого, който всъщност не е мен. Но все пак да разкажа как ми се случи. Стоя си пред огледалото, а то отразява стената зад мен и, разбира се, самата мен. Оглеждам се наоколо, оглеждам и себе си, и установявам, че стаята ми е празна. О, не, не че липсват мебели, но витае празнота. Няма картини, няма украси. За пръв път от самото пребоядисване се вижда, че стената зад мен е знаме. Празни са и другите стени. Празни са ръцете ми, празна съм и аз. Няма ги украсите, натруфеността, маските или каквото там е висяло по ръцете и врата ми. Няма я дори косата ми. И ме осенява просто ей така, като анализ на особено трудна творба. Аз съм едно празно пространство от себе си. Отървавайки се от всичко ненужно, съм направила място за новата личност, която предстои да нахлуе в мен. Това е така, само дето тя още не е дошла и затова съм си объркана и си стоя в някакъв междинен стадий. Помня началото на ваканцията, когато исках да се разкъсам, исках да си съдера кожата, да изляза от себе си, да крещя, да скачам, да изляза, не, не, нищо не исках, исках просто промяна. Въобще не знаех какво исках. Но се случи мигновено преображение. В промеждутък от няколко дни набързо окастрих косата си и запокитих всичките си картини върху гардероба, с лицето надолу, че да не мога да ги видя, ако ще и да искам. Очистих се от себе си, за да направя място за новото. Сега мястото го има, а мен ме няма, че да го запълня.