Много потискани чувства и за прекалено дълго. Сега ще бълвам като поток през ранна пролет, като тенджера с мляко на котлона, като повръщащо бебе. Изобщо. Изобщо. Много различни и много като цяло. Отвратително много. С ръце не мога да ги обгърна, не мога да ги загърна в нищо, по никакъв начин не мога да закопчая торбата. В никакъв случай. Извират отвсякъде, дупчат я, бълват, убиват ме. Задушавам се, ще умра, ще умра. Дръж се, Яна. Тук. Точно тук стой някъде по средата на слънчевия си сплит. Захапи си четирите пръста и стискай, докато не усетиш кебапчетата в устата си. После няма да имаш завършена длан, но няма да си преливаща от емоции и безмълвна. И ще викамвикамвикам, колкото глас имам, заради болката и отчаянието, понеже няма да имам едната си ръка. Но спокойно, всичко се оправя с няколко шева. Ами костта? За нея не знам. Толкова много бучене в ушичките, ушичките, избълва, боли ме, кръжи около мен, забива ми се в главата, в косата, в кожата на главата. В цялото ми същество се забиват мъненки игли и изпиват жизнената ми енергия, с която би трябвало да се поддържам млада и красива. Ще умра, ще увяхна. Дръж се, не умирай, ще бъдеш жива още 135 години. Не умирай, защото имам нужда от теб да завърша този живот, да напиша всичко, което трябва. Не бива да умираш, не се предавай, всичко ще бъде наред някой ден, никога няма да загинеш. Не и недостойно. Защото смъртта, дори достойната, пак е смърт, но може да се направи по-честна, ако е умишлена. Или по-скоро не. Но имам нужда да излея всичко това върху цветята, през терасата, в мивката, в тоалетната, където желаеш, но го излей по-бързо, защото започва да мирише. Да мирише, извиват се пари от него, защото е минус много градуса навън, а тази помия мирише. Мирише, става гадна. Махни я оттук! Веднага. Защото не ми харесва, защото ме трови и никога не бих могла да я преглътна. Зелена е, кафява е, грозна е, махни я ! Махни я, остави я да се изтече, да изтече между пръстите ти, в канала, навсякъде, само не в теб, защото ще те удуши и ще те убие завинаги и тогава не бих могла да бъда Яна, защото това е единственото, от което имам нужда днес. Дай ми малко Яна, дай ми една усмивка, дай ми мъничко мъничко, поне за мъничко да бъда Яна днес. Дай ми щастието, дай ми хубавата плътна мантия, дай ми да се смея, дай ми живот, дай ми ден, дай ми излизане, дай ми всичко, което му трябва на човек. Или иначе. Иначе какво? Иначе ще се обгърна в мъгли и никой не би могъл да зърне дори крайчеца на окото ми, защото ще придърпвам краищата на мъглите около себе си плътно и все по-плътно и няма да покажа света на себе си. И себе си на света. Защото не се заслужаваме. И ще се задуша в своя пашкул. Ето затова трябва да си взема малко Яна. Хапчица, глътчица, дръпка, каквото и да е, дай ми малко Яна. Не се притеснявай, и твоят ден ще дойде и ще се възродиш от тези пепелища като един истински феникс и ще бъдеш свободна, свободна като зимния вятър, свободна като конете в резерватите, свободна като всичко, което е свободно. Спокойно, всичко с времето си. И ти ще бъдеш човек. Някой ден. Може би. Винаги можем да се надяваме. Да се надяваме, че няма да паднеш по пътя, няма да загинеш, няма да се предадеш или откажеш. Плащай каквото трябва, плачи, каквото има нужда да бъде изплакано, пиши, каквото трябва да остане, но не се отказвай. Бъди човек, радвай се на човещината си и човекоствувай. Или каквото там правят човеците. Ти ще оцеелеш. Яна, бъди.