неделя.

Ето я. Неделята. май това е времето за равносметка. И изобщо е най-удобният момент за времето да спре да върви и да започне да се точи, натрупвайки един лист задължения, които трябва да бъдат отметнати бавно след уморителен труд или никаква свършена работа и ужасното много време загубена. И колкото бавно пълзящо да е, ние откриваме някъде към осем вечерта, че не сме свършили нищо от планираното, затънали сме до шия в нищо и продължаваме да пропадаме надолу. Затъваме бавно и нескончаемо. Докато стане около десет и се сепнем леко, че и утре трябва да се става все пак, че трябва да се случва нещо и изобщо, че не можем да го пилеем туй време или да го пръскаме безцелно. Глупави хора, мислят си всички за всички, пилеейки собственото си време. Което е. Лошо. Общо взето-така е. Неделя е, както винаги. И точно тази неделя ме убива, смачква всякакво желание в мен да си свърша работата, изстисква ме до последната ми капка, изсмуква жизнените ми сокове и оаз оставам в калта, безсилна да мръдна крайник или да свърша нещо полезно. Длъжност:плашило. Тъй ще да е. Ужас, ужас, полазва ме безкрайното бездействие. ОТЪРВИ МЕ ОТ НЕГО. Ето го-полазва небрежно с лепкавите си крайници по мен. Май ме хвана. Или пък не-по-лошо. хванало ме е от сутринта. Та чак до сега. Не го желая. Не го искам. Но е неделя. Неделята повелява. Пием повече кафе, за да се подсигурим, че изобщо ще свършим работата, която бихме могли да свършим и по-рано. Но я оставяме. И докрая си имаме едно извинение, едно фалшиво занимание, което покрива всякакви други помисли и желание. Но ние просто си вършим работата цял ден. Нито извличаме удовлетворение, нито пък полагаме някакъв труд. Отвратително е това неделно чувство. Мерзавец е този Бог, наложил почивката в неделя. Защото тя е една много фалшива почивка. Нито почиваме, нито нищо. Не ми харесва. Не е туй моят ден.