Тази сутрин погледнах небето и си казах:"Брей, какъв хубав ден ме очаква!" А си мислех не само, че времето ще е хубаво, но и че настроението ми ще е ведро и ясно като сутрешното небе. Вече наближава средата на деня, а небето е бяло като сняг и в дневния ми ред цари безпорядък. Работата не ми спори, сякаш ме мързи безпределно, а увлечението ми по непрочетената книга се бори с непреклонното чувство за дълг, което ми напомня, че до утре работата трябва да е свършена и най-добре да се захващам час по-скоро. Таман да се захвана, почти дори подредих графика на учението си, и ми хрумнаха ето тези мисли, които изложих току-що. Би било грехота да кажа, че се чувствам зле, защото пишейки ги, си доставям удоволствие и мислено се потапям в стила на недочетената книга. От друга страна, обаче, отлагам изпълняването на задачите си.
В кратката пауза на размишление преди поредната изписана дума се загледах през прозореца и въпреки знанието за новопоявилия се строеж в отдалечения край на нашия квартал, а може би се намира извън него, аз все пак се учудих, като видях строителния кран в отражението на огледалните прозорци на отсрещната сграда. Започнах този текст с намерението да се оплача от неоправданите си очаквания за хубостта на деня, а пък се оказа, че той нито е свършил, нито е толкова лош. Сега ще го видим.