луТ

Да, аз знам, че няма как да избегна прилива на необуздана енергия, която струи от дълбините на моята изморена, напоена с кофеин, душичка в този късен час. То просто така си идва, ще отмие всичко, което има за казване, и ще си отиде. Но най-глупавото е, че аз си пиша съвсем глупавите неща, вместо да използвам прилива си на муза за есето, което ТРЯБВА да напиша. Прави ми се нещо. Ходи ми се някъде. Отказах на една приятелка заради неспособността си. Това не ми харесва. Просто ми се иска да ида някъде, да отпия нещо тайнствено от ръба на някаква тайнствена чаша. Както и да е. И ми се слушат разни работи, които дори и аз не ги знам. Искам да се разходя сред звездите, да си набера розмарин, да го закича на капака на москвича и да си люлея краката, дъвчейки канелена пръчица. Не, просто май полудявам. Имам вкус на жълтурче в устата и точно за такава поляна си мисля-голяма, обрасла с красиви малки жълти плевелчета. И си мисля това в началото на есента. Просто...не съм уцелила времето. Трябва ми пространство, трябва ми време да го осмисля, трябва ми подреденост, трябва ми някаква задълбоченост, която да ми помогне да подредя учението си, което сега ми се вижда прекалено трудно и се превръщам в братовчед си. Просто се надявам, че някои хора няма да решат, че трябва да погледнат тук. Моля се над сплетените си пръсти. Прозинах се някъде дълбоко в ума си. Наскоро пих кафе, каквото не бях пила от много, много време. С истинска захар, че и с някакво прекрасно мляко, и кафето беше от машината. И имаше своя прекрасен кафен аромат, който ме кара да изтръпвам и да се облизвам жадно и алчно. Да, май написах доста неща. И всяка една от тези думи можеше да е някаква друга в есето, което трябва да бъде написано. на мен все още не ми се спира да пиша, имам още недоизречени мисли. Искам да плача, искам да се смея, искам да викам, искам толкова много неща. Искам една звезда. Искам малко блясък в очите си. искам да видя искрената си усмивка в огледалото-не заливаща се от смях, а покорно влюбена. Ах, досадно и в същото време така желано чувство. Просто имам нужда от разведряване. Или пък просто ми трябва малко подреденост. Както вече казах. Пак се прозинах някъде в дълбините на вглъбената си душа. Упътвам хората, давам им знаци, чувствам се доволна от себе си. А точно в момента направо се гордея със себе си, защото без да се ръчкам против волята си, написах толкова много. Просто трябва да пиша повече, да упражнявам своето...хм....дар слово. Както и да е. Трябва да си отделям по 20-тина минутки на ден, изпълнени с малко музичка и приятно спокойствие, които да изпълвам с черно-бели редове-бели редове, изпъстрени от многоцветното черно. И тропите трябва да науча. Имам толкова много неща да правя, но въпреки това стоя точно тук, слушам Уикеда-165 дни, пиша неща, които само аз ще прочета, и не се захващам за нито една от всичките ми три големи работи. Есето не съм го докоснала. Просто ще си изчакам онова трупясало състояние, за да напиша нещо, за което нямам представа какво представлява и толкова. После ще го прочета и съм сигурна, че ще го одобря. Ако пък не-здраве. Гечева ни е по български, тя е някаква такава добричка. Ще попрекратя връзката си с Рада, поне малко да се отдалеча, защото една заради друга губим много. Просто трябва да се осъзная. Не е трудно. Просто си пусни класическата музика малко по-силно, отвори големия речник, ще питаш за нещата, които ги няма дори в него. И така ще си свършиш домашното. А за есето...вече казах. Ще си изчакам най-отвратителното състояние. И толкова. Имам нужда от забавление...