Тъжно е. Тъжно е, когато откриваме най-злите истини. Тъжно е, когато оставаме сами. Тъжно е, когато оставаме в тъмното. Когато нямаме никого, когато започне да вали. Когато вали, а ние нямаме подслон. И утеха нямаме. И чуваме как дъждът се лее върху прозорците ни. Гръмотевици изтрещяват сякаш се затръшват врати. Хората остават сами и изобщо. Със свои пари, на своя глава. Всеки сам за себе си. Някак е грозно, когато си нямаме никого. Някак е така. Когато няма какво да изкажем, защото не знаем дали ще бъдем приети. Или просто всъщност не ни се споделя със света. Който така или иначе не би пожелал да ни разбере. Когато ни се иска просто да загърбим всичкото, защото няма да има никакво значение дали ще се изповядаме или не. Няма да има никакво значение за никого дали ще се измъкнем от ситуацията, от която никой не се интересува. Просто е ужасно. Трябва да се продължи. Ала дали? Търсим сила. Но след като тъй или иначе нямаме опора, най-вероятно ще се облегнем на земята и в трескав кошмар ще дирим отговор и сила. Каквито няма. Никъде. Дори в кошмарите ни. Тъжно е. Тежко е. Не умеем да боравим със сложни ситуации. Предаваме се. И стоим. Смълчани. Ниско в тревата. Чакаме удобната възможност, красивия изгрев, момента, в който ще преодолеем себе си и ще крачим отново въпреки липсата на опора. Смелост, мойто дете. Това се иска. Хайде сега умири се, не шавай много и преглътни сълзите си.