Болка. Нежелана, истинска. Пробождаща. Зла. Болка. И опиянението след нея. Музиката, която се лее и запълва мястото на болката. Промива, почиства нежно и внимателно. Точно както когато си чистим ушите. Търкаме нежно и внимателно, за да не нараним нещо, но обираме всичко. Мелодията събира всичките останали трошици болка, изхвърля ги в кошчето и оставя чиста следа след себе си. Красота и щастие. Хладнокръвие и мизерия. Всеки има правото да се радва. Нали? Нали? Нали.. Дали? Клишета. Ден, изпълнен с клишета. Сякаш разпечатани на новата хартия, чернеят се, мастилото още попива и си личи колко са неприятни за четене, писане или докосване. Изобщо, едно такова. Никак успокоително. Ама никак. Дори не се харесва. Просто стои. Защото вещае истина. Или някое от всичките познати на човека чувства, показани прекалено наяве и разобличени, смирени дори до едно ниско стъпало, обрамчени в куб, квадратни и ръбести. Некрасиви. Почти грозни. И кратките отговори без никаква информация в себе си. Едно кратко и просто потвърждение. Утешително или не-стои си там. Никому не вреди, но и от полза не е. Защо го има? А защо ни има нас? Защо не сме всички яйца? Защо не сме кръгли, съвършени, красиви? Изобщо.. защо сме човеци? Защо е въпросът. И винаги е бил. И ще бъде. И ще пребъде. До края на когато и каквото и да съществува. А не бива да е така. Или пък бива. Зрението играе номера. Показва тънки струйки дим, където ги няма. Показва размиване на реалността. Показва реалността на наркотика в трезво състояние. Показва красотата на това, което никога няма да бъдем. Но дали е зрението? Нима? Не е. Фантазия, илюзия, желание. Очите ни показват това, което искаме да видим. А именно-нереалната реалност, в която искаме да живеем. Където сме свои Богове, където властваме, където никой не ни се опълчва. Защото искаме да стане това, което сме намислили. Всички сме моржове, ако го погледнем от светлата страна. Ето ни-заострили дългите си бивници, готови за бой. Или за песен? Изобщо, ние сме добри животни. Пеем си песните, мечтаем. Болка. Нова болка. Отново болка. Музика, пусни музиката! Бързо, пусни я, преди да умрем всичките. Защото умрем ли, няма музика за нас. Няма песен, няма живот, няма красота. Измираме бавно от неизвестната болка, донесла нещастие и смърт със себе си. И музиката остава нечута. Или неизпълнена. Много хубави неща, които не свършват добре. Защото не свършват. Защото не са достигнали своя край. Някой ги е прекъснал с брадва. Сякаш косъм, паднал на острия нож, преминал изпитанието за остри ножове всъщност. Просто спира. Нишката на живота. Мелодията. Спира. Спира дотам, докъдето някой друг реши. Някой държи нашите конци, оплита ги, разплита ги, реже ги. И ние умираме.