Обичам, обичам, обичам. Не, нереално. Това е то. Един много, ама ужасно много шарен свят. Преплитат се. Ето-жълто, синьо, ЧЕРВЕНО! Червеночервеночервеночервено. Колко е красиво. Лее се на големи вълни. Слиза надолу и после се връща в своя унес. И стига до небето, плиска се по него, облива го, прави го яркочервено и после замира надолу. Краси всичко. Ненененене, наистина е нереално. Това ще бъде реалност един ден. И всички ще се дивят и ще ахват при вида му. АААА! Едно, две, три. Три дъги из цялото небе. Ако обърнеш дъгата наобратно, става усмивка. И ако всички обърнем дъгите, ще има толкова много ужасно усмивки. Колко е вълшебно всичко. Блясък, отблясък, прашинка, вятър. Един лист падна. Или пък кабел. Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен. Вятър. Вятър, вятър, вятър. Взима, което пожелае. И го отнема и го вихри. И изобщо.. да. Много повече от една. Болка. Сладка болка. Пластмасова? Маса пласт? Никак, никак. Шкембе чорба. Трябва да умеем да пестим силите си и да ги разпределяме равномерно. Пот се стича по конския хълбок. Попива някъде измежду космите. Едни много ококорени и добродушни очи. Помръдва леко с уши. Трепва при допира на мухата. Изцвилва весело при вида на храна. Колко е хубаво да си кон ! Една тъжна мелодия. Някак прегръщаща. Мека.. като балон. И като голям креват. Без метални топки. Просто голяма пухена завивка и дървената рамка. Като малка топчица вътре в мекото. Сега сме под душа. Там водата облива и се спуска, и прави топличко и уютно. Изобщо.. много красота се събира в акордите. Дрън-дрън-дрън.. музика. Нежни акорди. Дръъън. Зазвучава леко и приятно. Може би не чак толкова леко, малко жегващо, дори почти тегаво, но никак неприятно. Просто приятно и малко тегавичко, но съвсем малко, колкото да кажем, че изобщо е тегаво, но всъщност е по-скоро меланхолично. И става дума за болестта като природно състояние като цяло, а не да си истински болен и да умираш. А може би само съвсем леко луд, но усещаш горчилката в стомаха си и те свива коремът. Но само психически, защото не си истински болен, а само си го въобразяваш. И точно затова си леко луд. Защото мислиш, че е така. А болестта не е в самата болка, а в психическата нагласа за болка. И изобщо.. като мислиш, че те боли, май ще те заболи. Всичко е тук. Тук, горе. Няма място за бягство. Защото всички прозорци са зарешетени и има катинари на вратите. Няма откъде да се избяга. Защото нагласата е такава. И после става топло. Събличат се всички дрехи, дори красивия оранжев пуловер и се моли за въздух. Но няма. Няма. Нищо няма. Защото така ни е било отсъдено.