Усещаш ли колко нелепо се получава, колко горчиво и колко неприятно. Как просто се отделяме като звездни лъчи някъде из облаците. Цепим ги и гледаме напред и достигаме само няколко стръка розмарин. Толкова тъжно. А веждите ни стоят сключени от двайсетина минути, малко е тегаво, не мислиш ли? В гърлата ни се образува буца, скоро ще текнат сълзите. Грешиш. Очите ще ни заболят още повече от липсата на сълзи, но пък ще лютят и ще парят от злоба. Май сме гневни. Огнена топка. И много нервност. Кракът под масата не спира да работи упорито, но неусетно. Ако бихме могли да го впрегнем да върши някаква работа, би свършил наистина много. Оглеждаме се. Не намираме нищо правилно. Отминаваме. Връщаме се. Чупим огледалото. И чак тогава отминаваме. Малко по-спокойни. Веждите май се отпускат, гърдите са все още затегнати, но умората си казва думата и гневът малко по малко отстъпва. С нежелание, но май ще се оттегли. Или пък не.