Филм.

Олеле, майчице. Обръщам се-черно. Пред мен дупки. И в ушите ми кънти змията. На слънцето, онази, която пие кръв. Злоби ми се. Показва зъби, оголва ги, трака с опашка. Ръмжи ми, съска ми. Нещо прави. Плаши ме. Сега ще ме схруска. Като първобитно. Ще му зашия аз два шамара. на кого трябваше това? Да му отперя два, та да се научи да не хрупа чуждата трева. Тъй я. Щурчето ми кацна на рамото. Крик, крик и се скри в мрака. Ето, подскача там под небосвода, души лавандулите и полита в унес. Прекрасно е. Мислех си и за красиво. Всичко се върти около това. Прави два кръга на по-далечко и после се връща в опиянението си. Върти се, сякаш танцува валс. Пируети, всиичко. Ето, сега подскача. Ще откъсне една зелена ябълка със зъбите си. Как обичам зелени ябълки. Някой ден ще си направя цяла овощна градина и ще ям по цял ден зелени ябълки. А като ми се припие водичка, ще казвам :"Чоп, чоп!" и тя ще долита като по магия. Това е то. Така се живее тук. Преглъщаме бавно отровата, отърсваме се от росата на лятното слънце, протягаме ръчички към луната, прозяваме се дълбоко и поемаме по дългия си път с прът в ръка и песен на уста. И така кръстосваме морета и океани. Тече времето. Около 6 минути са минали. Не мислиш ли и ти така? Защото аз лично съм на точно това мнение. Скришом, скришом. Под секрет и под одеало. Много сме потайни днес. Гмурчим се в дълбините на телесата си. Поемаме си дълбоко въздух и се гмурваме сред медузите да търсим тайната на ключа, който отваря всяка врата и всякакви складове. Много е потайно. Изобщо не се усеща как облива като вода. Ама като много, много гореща вода. Попарва такова и надолу се стича леденостудено. Сякаш ние сме ужасно студени, но там където се усеща ледена, с положителност сме много горещи. Променяме се спрямо водата и нейната температура. Бягаме от нея, биваме неин противник. Отивам си. Дочуване, Алф.