Бяс. или пък не.

Отвратена съм. Ама много съм отвратена. Едно такова черно ми е, гнусно, изповръщано, лекьосано и изобщо неприятно. Размазано още малко ще започна да виждам. Искам да крещя, да плача, да умирам. Да умирам стотици пъти. И да възкръсвам отново, за да мога да умирам пак. И сокол да ми кълве вътрешностите, обаче понеже съм титан, аз ще възкръсвам и ще се възстановявам, за да мога да бъда кълвана отново и отново. Животът тече. Всичко тече, общо взето. Очите ми отново се затварят и отново се отварят. Всеки миг, всяка секунда и стотна летят безметежно пред мен, отекват изпод звуците на тракащата клавиатура и отлитат надалеч, понесли със себе си времето. Времето. Времето, което никога не ни стига, времето, което никога и за нищо го няма, времето, което просто изтича изпомежду пръстите ни, а ние се опитваме абсолютно неуспешно да го уловим. Отново. И отново. Не пак, отново. Да, и пак. Всичко се повтаря. Задържаме горчивия въздух в дробовете си и после го освобождаваме с въздишка. Тъжно е. И гледаме старите снимки, и плачем над тях. И се припознаваме в някакви хора, виждаме в тях умрелите си познати. И плачем отново.И обратно към отвращението. Това гнусно, непокорно и неконтролируемо отвращение, което бавно плъзва по вените ни като отрова и започва бавно да ни мъчи, докато не изтръгне от нас и последния ни отчаян вопъл. А после какво? После колекционира вопли и става още по-мизерно, окаяно, но могъщо и гнусно. ОТВРАЩЕНИЕ! Отвратена съм от собственото си отвращение. Край.