Нещо натрупано, написано, изоставено и уж завършено. точка

И аз вървя по улицата, и любопитно оглеждам високите сгради, които се извисяват от двете ми страни. Горчиво си мисля колко от природата е изхабена, за да могат сега тези купчини боклуци да се въздигат навсякъде. И се отвращавам от човешката си природа. Приисква ми се да бягам по полето, както са бягали предците ми, да бъда свободна, вероятно може би едва ли не даже дори да се отърся от тази задушлива гадна пелена, която се стеле около мен и изгражда живота ми. Добре, бягам от нея, ставам животно, но….хората никога няма да избегнат навиците си при изграждането на йерархията- всичката тази интрига, лицемерие, лъжи и всичко, което обикновено правят хората. Да, хората… Дори и Боговете понякога свеждат глави и се замислят за своята собствена човешка същност. Боговете. А дали? Вероятно не. Рейстлин Маджере все пак е живял в интересни времена, времена на силни свещенослужители, на доблестни герои, на огнедишащи дракони и много стомана. Да, тези романтични, красиви времена, когато смъртта е била чест, а животът-благо. Да, това, което ние сме изродили и сме превърнали в някакво задължение, в някакво робство и негодуваме под „тежкия” товар на живота. А дали всъщност е толкова тежък. Поеми с песен на уста, коричка хляб и чифт здрави обувки по широкия свят. Красотата на живота се крие в приключението му. А нима най-щастливата раса на света не е кендерската, тази, която не познава що е страх и е по-любопитна от най-любопитното човешко дете? Нима, нима. И всички се питаме разни странни въпроси. Все като тези, глупави:„Нима?”, „Дали?”, „Защо?”. А дали все пак не е по-добре да спрем да задаваме все тези въпроси, да се отърсим от сивотата и съмненията на живота и да продължим с усмивка напред, подритвайки камъче, мижейки срещу слънцето и смеейки се радостно на всичко случващо се. Е да, ама не. Идеята е, че днес никой не прави така. Всъщност всеки е забил поглед в земята, никой не смее да погледне другиго в очите, да му каже дума, да се засмее, вървим си ние по тротоара, все от дясната страна, гледаме да не докоснем някого или пък той нас да ни докосне и пъплим по безкрайната си пътечка, наречена живот. За някои пътечка, достатъчна само за едного, за други-широк път, способен да побере всичките ни приятели, които да вървят рамо до рамо с нас. И някакви въпроси ВСЕ ОЩЕ кръжат в главата ми, някакви странни, доста глупави въпроси. Или просто искания. Разни такива материални, други пък съвсем недостижими, а други просто неизбежни. А как искам да имам брада. И брадва. Да, ще бъда малко злобно джудже и ще обикалям горите. Или пък кендер. Бъди кендер, достигай с ръчичките си чуждите кесии, взимай, каквото смяташ за необходимо или за непотребно на бившия му собственик, нали все пак ще му тежи, или сигурно даже дори вече не му трябва…ами да, такива ми ти работи. Кендери… хубави същества-с изострени уши, не много високи, със светнали очички, весели човечета, които обикновено не знаят що е страх. И едно от еготата ми…дааа, едно от тях познава лично Физбан, защото уж то е кендер. Освен пък ако някое друго его не е самият Физбан- онзи отвеян магьосник, чиято шапка винаги му пречи на очите и той в паника осъзнава, че е ослепял. Горкичкият. А всъщност зад тази негова вятърничавост се крие един Бог…даа, няма никакво съмнение, че то е едно от будните ми егота. Колкото повече се разбуждам, толкова повече опознавам себе си. И как във водопад от думи човек открива сам неща, които никога не би узнал сам. О, колко прекрасно!-казах аз. И после…какво беше после, може би лелките, или мързелът ми да си нарежа от ананаса, или защото прекалено бързо дойде вечерта, а мен още никой не ме е викнал. Дано поне някой не ми се навика. Знаеш ли…не, ти нищо не знаеш. Нито пък аз. И хората си пъплят. Пъплят си те, части от мен даже дори и аз продължавам да тъка мрежата от думи, сякаш пея песен. И даже дори никак не е трудно даже дори. Представям си го като огромна река. И аз изсипвам в нея разни водни лилии и такива красиви цветя. И представи си-улавя ги водното течения, завъртява ги и те пускат изведнъж корени и остават там. Не е ли прекрасно. Да, даже много. Колко прекрасно! И отново….а дали всъщност е толкова прекрасно. Никой не знае. Понякога е красиво, някакво такова прекрасно и весело, чуруликащо и въртящо се, преливащо от червено в дълбоко и всепоглъщащо черно. Да, някакви такива чудеса и красоти. Но пък понякога всичко се изменя и всъщност идеята за прекрасното се изродява, поникват ѝ пипала и става грозна, грачи и фучи. Да, ужасно е, когато се окажеш в центъра на тази уродлива действителност. И без меч, и без щит, ти си просто безпомощен. Нямаш с какво да покриеш беззащитните си прасци, нежните си раменца и всяка своя част от отровните нокти на реалността.