http://www.rainymood.com/

Не го осъзнаваш, дете. То и аз не го осъзнавам, но ме сполита прекалено изведнъж. А може би не е изведнъж, просто се надявах никога да не се случи. Надявах се да си живея в апатия, да гледам малко сиво понякога, но като цяло да съм ведра или поне равнодушна. Надявах се никога да не се срина, никога да не ми се наложи да се сдържам, надявах се да не стигна до изходната позиция, в която всичко ми е толкова писнало, че мога само да изреждам от какво ми е омръзнало. Надявах се да не ставам зла, надявах се да запазя любовта си към човечеството. Надявах се да не си слагам онези тъжните кучешки очи, за да гледам с тях хората, когато ме питат какво ми е. Но какво да им кажа аз, когато и сама не го осъзнавам. Какво да сторя? Добър въпрос, дете, добър. Чакай да отмине. Ще дойде друго време. "Но докато чакаш, това, което е, е." И аз какво да сторя? Аз мога само да чакам, чакам, чакам. Ще дочакам своето светло време. Засега няма друго освен облаци и дъждец, дори гръмотевици много. Надявам се да спре това и да остане само приятен шум от последните капчици, залутали се по улука и след това паднали небрежно на земята. След тях настъпва сякаш пролет, въздухът е вкусен и е някак свежо. Свежо, да. Искам свежо и да не се наспивам никога повече.